Пророкът на Авестата и пророкът на Библията

Иран и Халдея, около 560-546 г.

Персите са единствени измежду народите, освен еврейския, за които историческите съдби се разкриват в перспективата на разрешаващия край. (Н. Бердяев)

В рождественската повест на евангелист Матей има загадъчно място: някакви „влъхви от изтока“ принасят даровете си на витлеемския Младенец. Този разказ показва, че Новият Завет по някакъв начин е свързан с извънбиблейския религиозен свят, че и зад пределите на Израил хората очакват идването на Спасителя.

Но кои са тези чудни пътници, нарушили с неочакваната си поява тишината на иудейското градче?

В евангелския оригинал думата „влъхви“ звучи като „магове“, което обикновено означава хора, изкусни в магьосничеството. Но какви подбуди са могли да привлекат във Витлеем езическите заклинатели? Легендата, виждаща в тях царе, още повече засенчва истинския смисъл на събитието.

При това в античните времена думата „маг“ има доста ясно значение: така са се наричали жреците на иранската религия, която около времето на Рождество Христово е била широко разпространена не само на Изток, но и в самата Римска империя. Следователно, според Евангелието, именно изповедниците и служителите на тази религия първи от целия езически свят се покланят пред люлката на Богочовека.

Могло ли е това да бъде случайно? И не е ли забележително, че Старият Завет, опълчил се срещу боговете на Египет, Вавилон, Финикия, Гърция, никъде пряко не говори срещу религията на Иран?
Много пъти вече сме се убеждавали, че духовният път на народите не е просто скитане в мрака, а търсене, подготвящо света за приемането на Благата Вест. Прозренията на мъдреците на Египет и Халдея, индийската мистика и античната философия – всичко това е послужило като преддверие към нея. Тук търсещото човечество познава и своята сила, и своята немощ в движението към истината.

В следващата книга ще говорим за състоянието на света в навечерието на явяването на Христа и още по-ясно ще видим, какво значение имат старите вярвания за проповядването на Евангелието. И въпреки всичко звездата отвежда в Иудея не гръцките философи, или египетските жреци, а именно иранските магове. Вече само това поставя вярата им на особено място в дохристиянския свят.
Досега почти не ни се е налагало да засягаме Иран, защото неговите народи се проявяват в историята на Изтока по-късно от другите. Ако зенитът на Вавилонската империя пада върху ХVIII в. пр. н. е., на Египетската – върху ХV, на Израилската – върху Х, на Асирийската – върху VIII и VII в., на Халдейската – върху първата половина на VI в., иранските племена – мидийци, перси, бактряни – се проявяват като значителна сила на границата между VII и VI в.

Тяхната опасана с гори страна е била мъчна плячка за завоевателите, но въпреки това в началото ние чуваме за мидийците като за данъкоплатци на Асур. Едва в момента на падането на Асирийското царство мидийците се надигат и в съюз с халдейците му нанасят последния съкрушителен удар.

Борейки се срещу Асирия, иранските племена използват нейните собствени похвати и техника; и изобщо не само във военното дело, а и в областта на цивилизацията, управлението, изкуството те никога не проявяват голяма самостоятелност и подражават на съседите си. Оригиналността на Иран е в неговата религия.

Тази религия почти не е оставила веществени паметници. Единствено свидетелство за нея, достигнало да наше време, е свещената книга на персите – малко племе избягало в Индия от преследването на мюсюлманите. Тъкмо от тях Европа получава „иранската библия“ – Авеста. Това название означава същото, както и Ведите – знание, но, естествено, в нея се говори не за наука, а за духовно знание.
Европейците за пръв път се запознават с Авестата през VIII в. и първоначално това води до разочарование и недоумение. Книгата е още по-пъстра, непонятна и противоречива, отколкото Ведите.

Дивашки обреди, странна терминология, безсмислени на пръв поглед забрани – всичко това предизвиква съмнения в автентичността на тази книга, или пък насмешка. „Невъзможно е да се изчетат и две страници от този отвратителен абсурд – пише Волтер, – приписван на оня Зороастър, без да се изпълним с жалост към човешката природа. Нострадамус e разумен човек в сравнение с този луд“.

Но минават години, съставят се речници, правят се нови преводи на Авеста и отношението към нея постепенно се променя. Изследванията показват, че тя не е написана само от Заратустра и че нейната пъстрота е, както и във Ведите, резултат от напластяването на много разнородни слоеве.

Въпреки че значителна част от Авеста е била написана на границата на н. е. и дори в средните векове, в нея се съдържа доста от нещата достигнали още от дълбока древност. Тези нейни архаични пластове въвеждат в познатия ни вече свят. Там присъстват арийските богове на небето, на огъня, на земята, на слънцето, на водите: Агур, Митра, Хаома, Нима. Това са не други, а арийските Асур, Митра, Сома, Яма. Очевидно митовете за тях в Авеста са отзвук от онези времена, когато предците на иранците са съставлявали едно цяло с арийците, настъпващи към Индостан. Дори самото название – Ариан (Иран) произлиза от думата „ария“.

Не е възможно да се установи точно кога става разделянето на общоарийския ствол (най-вероятно в началото на II хилядолетие пр. н. е.), но религиозните традиции дълго време напомнят за родството на двете му разклонения. Затова ние няма да се спираме на тези ранни форми на езичество, за да не повтаряме онова, което вече е казано за религията на арийците от времето на Риг- Ведите.

Впрочем, трябва да се подчертаят две особености на вярата на иранците, защото впоследствие ще им е отредено да изиграят важна роля.

Първата особеност е огнепоклонството. Археолозите откриват негови следи още в най-старите селища на Хорзем, едно от огнищата на иранската култура. Неугасимият огън е бил за жителите на Иран и околностите му стар свещен символ. Чистият пламък е заменял сакралните изображения и е символизирал вечната светлина на Божественото. Огънят се е почитал като космическа стихия, подобно на другите народи, които почитали водата. Древните германци, роднини на арийците, вярвали, че някога светът ще изгори в огън, за да се възроди към нов живот. Този мит, запечатан в германската Едда, у индийците приема формата на вяра в „калпите“ – огромни периоди между които светът е погълнат от Божеството.

Втората особеност е запазването на култа към върховния Бог наред с пантеона. При индо-арийците са го наричали Асер-Дяушпитар, а впоследствие, отъждествен с бога на небето Варун (Уран, Перун), той започва да се нарича „Асур – Вишваведа – Господ Всезнаещ.

В Иран Го почитат под името Мазда Ахура (Ахурамазда), което също означава Всезнаещ, или Всемъдър, Господ. От асирийски надпис от VIII в. пр. н. е. става ясно, че по това време Мазда се е почитал и на запад от Иран и на Кавказ. Името Мазда често се съпровожда с епитети „облечен в небесна твърд“, което показва неговата връзка с небесния бог Варун. Но, както и във Ведите, образът на Всезнаещия Господ при иранците е заслонен от сонм богове, а богините на земята и на водните пространства се смятали за негови съпруги.

Такъв е фонът върху който в Иран възниква мощно религиозно движение, превърнало старите, не много оригинални вярвания в нова религия на спасението. Впоследствие, търпейки разни изменения и прераждания, тя става държавен култ на персите, оказва влияние на късния иудаизъм, прониква в римската религия, вдъхновява гностицизма и манихейството. На нея, в крайна сметка, дължат възникването си албигойството, богомилството, павликианството и религията на руските „влъхви“. Отзвук от нея може да се срещне и в най-новите окултни и философски системи.

За произхода на тази религия говорят Гатите – химни, влизащи в частта от Авеста, наречена Ясна. Ако езическите митове на Авеста са достигнали до нас главно в по-късни редакции, формата и езика на Гатите сочат древния им произход. Тези псалми, родствени на ведическите и на библейските, носят в себе си чертите на лично поетично творчество. Авторът им не е просто разказвач или събирач на епоса; те изразяват мислите и надеждите на проповедника на новото учение, на реформатора на вярата.

Гатите ни говорят за пророка, който властно чука по вратата на езическия храм, за да прогони от там боговете. Той нарича себе си Заратустра, име, което по странния каприз на Ницше, поражда у нас асоциации, твърде далечни от Авеста.

Само това име като че ли е достатъчно, за да се постави под съмнение историческата реалност на автора на Гатите; наистина, в много части на Авеста Заратустра е свръхестествено същество, близко до боговете, родоначалник на жречеството и на земеделието, нещо като ирански Прометей.

Но трябва да се обърне внимание на факта, че върховният жрец на персите се е наричал Заратустрема, тоест Височайши Заратустра и, следователно, тази дума не е лично име, а по-скоро титла, или почетно название, както Буда или Христос. И ако някой човек е нарекъл себе си Заратустра, това съвсем не означава, че той е измислено лице.

А и много гръцки писатели били чули за Заратустра (или Зороастър, както те го наричали) и виждали в него лице напълно историческо.

Авеста познава и личното име на своя пророк. Тя го нарича Спитама, син на знатния мидиец Пурушаспа, жител на град Рага. Родът на Спитама се споменава и в документите на халдейските банкери. Нямаме сериозни основания да се съмняваме в тези напълно реални сведения, подкрепени от яркия индивидуален стил на Гатите.

Персийското предание, за което все по-голям брой историци признават, че има достоверен характер, отнася Спитама към времето – 258 г. пр. Александър Македонски. Това ни води до границата между VII и VI в. пр. н. е. Наистина, някои гръцки автори смятат Заратустра за мъдрец с баснословна древност. Но те са могли да бъдат вкарани в заблуда от митичната хронология, приета от маговете, която се е отнасяла към космическите периоди.

Показателно е, че когато в края на VI в. идеите на Заратустра получават резонанс в Персийската империя, името на пророка все още не се споменава в официалните текстове. По това време, ако почитта към него е била вече древна традиция, би било невъзможно да се обясни защо името му се премълчава във всички паметници на персийските царе от VI и V в. Разгадката по-скоро се съдържа в самите Гати, където се казва, че пророкът не е бил признат в родината си, в Мидия, и отива на изток, в Бактрия, където намира първите си последователи. От там новото учение постепенно прониква в западните области, но иранските царе вероятно дълго време не желаели да признаят високия авторитет на Спитама, защото сами са претендирали за първенство в делата на вярата. Едва с падането на Ахменидската държава маговете постигат това, че името на Заратустра започва да се огражда със свещен ореол.

***

Но кой е Спитама? Той самият никъде не се нарича жрец, маг. Това звание се е предавало само по наследство и маговете, подобно на израилските левити, представлявали затворен клан. Понеже не принадлежи към маговете по рождение, реформаторът говори за себе си като за „мантрам“ – псалмопевец, и само в едно (и то съмнително) място се нарича „избраник“. Майсторството, с което са написани Гатите, позволява да се предположи, че техният автор е принадлежал към образования слой на обществото.

Според легендата на двайсет и пет години Спитама напуска родния дом и се заселва уединено край река Дантия в Азербейджан. Там, потопен в „безмълвни мисли“, той търси отговор на парещите въпроси на живота, търси висшата правда.

За разлика от брахманите и гръцките философи, той се вълнува не толкова от отвлечени въпроси, колкото от мечтата на земята да настъпят истина, мир и справедливост. Тази черта го сродява с пророците на Израил.

През младостта на Спитам покрайнините на Иран непрекъснато са били обзети от смутове и войни. Част от населението се е стремяла към съседния трудов живот, а други, особено жителите на Туран, оставали войнствени скитници. Те били постоянна заплаха за мирното население. В една от частите на Гатите ние чуваме гласа на „душата на Бика“ (същество, символизиращо мирните селяни), която се оплаква на Мазда от бедите, причинени от набезите на враговете. „Душата на Бика“ очаква, че Мазда ще прати в света човек, който ще донесе на хората Ашу, или Арту – праведен ред. Но в същото време тя се съмнява, че словото на пророка ще се окаже действено, ако ръката на царя или на княза не го подкрепи.

За Спитама убийците-скитници и древните богове, на които те се покланят, образуват обща сатанинска войска. Той нарича тези богове със стария арийски термин деви, но в неговите уста това вече не са „богове“, а демонични сили. Според легендата девите неведнъж се опитват да атакуват Спитама в неговото убежище, ту съблазнявайки го, ту заплашвайки го със смърт. Но пророкът остава непоколебим. Той иска да противопостави на лъжебоговете истинската вяра и истинския Бог.

След десетилетни молитви, размишления и въпроси Заратустра открива за себе си в лицето на древния Мазда Ахура този Бог, Творец на Вселената и на Правдата.

Питам Те Ахура Мазда – отговори ми:
Кой е бащата, родил Правдата?
Кой начерта пътя на слънцето и на звездите?
Кой, ако не Ти, подобен на месец, който расте и се смалява?

Аз искам, о, Мазда, да знам това и много други неща!
Питам Те, Ахура, отговори ми:
Кой утвърди земята долу и облачното небе, за да не падне то?
Кой утвърди водите и растенията?
Питам Те, Ахура, – отговори ми:
Кой художник създаде светлината и сянката?
Кой художник създаде съня и безсънието?
Кой направи утрото, пладне и вечерта,
за да посочи на разумния неговото дело?
(Ясна 44:3-5).

Наистина удивителни думи! Всеки от библейските пророци би признал тяхната правота. Нали във всички тези въпроси се подразбира отговора: Вселената е създадена от божествен Творец.
Но бил ли е този Творец в очите на Заратустра единствен Бог, или Той е само глава на сонм от богове? В Гатите, редом с Ахура Мазда стоят Амешаспентите – шест небесни духа, които заедно с него съставят древноарийската божествена седморка. На пръв поглед те разделят с Мазда престола, подобно на малките богове от другите езически религии. Но достатъчно е внимателно да прочетем Гатите, за да ни стане ясно, че всички те: Воху Мана – Благата Мисъл, Арта – Правдата, Арамаити – Благочестието, Хшатра – Благото Царство, Заура – Здравето, Амертат – Безсмъртието, според учението на Спитама, са породени от единствеиия Мазда, теофании, изхождащи от недрата на Божеството.

Ето аз Те питам, Ахура – отговори ми:
Кой създаде Арамаити и Хшатра?
Кой създаде Синовната почит?
Така аз се мъча да Те позная в това, о, Мазда,
Всичко съществуващо, създадено от Светия Дух.
(Ясна 44)

И тъй – единият Бог? Значи ние можем да видим в Заратустра брат и съмишленик на израилските пророци, „езически“ предтеча на Христос на иранска земя? По същество това е напълно допустимо. Кой има право да ограничава действието на Духа с едно единствено място? Не диша ли Той, по думите на апостола, там, където иска? Ако Отците на Църквата виждат в античната мисъл прелюдия към Новия Завет, какво пречи да се каже същото за учението на Спитама Заратустра? Нали и самата Библия не изключва възможността Бог да се е откривал на „езичници“.

Въпреки това бихме сбъркали, ако поставим знак за равенство между Гатите и Стария Завет. При цялата им поразителна прилика те, както ще стане ясно по-нататък, съществено се различават в редица основни моменти.

***

Макар и пророците на Библията да признават необходимостта от нравствена активност на човека, все пак те твърдят, че истинското спасение може да се очаква само от Бога. Затова така настояват на безплодието на политическия месианизъм и изобличават надеждите на „конете и колесницата“.

А пророкът, взел името на Заратустра, е на противоположно мнение.

Наистина целта му е висока. Той говори като борец срещу лъжливите богове, срещу неправдата, срещу суеверните обреди, срещу злото. Мечтае за Хшатра, Божието Царство, което е много близко до библейското понятие „Малхут Елохим“. Заратустра говори с гняв за замайващата напитка, която са приготвили поклонниците на Хаома, и я нарича „течна гнусотия“ (Ясна 48:10). Спитама отрича всички сложни ритуални символи, с изключение на свещения огън. Той призовава човека да следва Мазда „в мисъл, слово и дело“ (Ясна 30:3).

Тази бойна позиция на Заратустра довежда до бурен конфликт в Рага, където той най-напред говори след отшелническия период в живота си. Не се знаят подробности от сблъсъците в Рага, но от Гатите става ясно, че пророкът е бил принуден да бяга от отечеството си или направо е бил осъден на изгнание. Редовете от химна, проникнати от униние, свидетелстват, че положението на проповедника е станало тежко:

В коя страна да избягам? Къде да отида?
От моето семейство и от моя народ ме откъсват.
Родният град и злите вождове на страната не ме признават;
Как, о, Ахура, да се сдобия с Твоята милост?
(Ясна 46:1).

Спитама решава да търси убежище в далечните източни области отвъд Каспийското езеро. Там, сред пясъчните равнини край бреговете на Аму-Даря, в Бактрийското княжество, народът най-вече страдал от набезите на номадите, и е могло да се предполага, че проповядването на новата вяра ще срещне съчувствие.

Първият опит отново е несполучлив. Няколко години Спитама напразно търси могъщ покровител, който да стане негов последовател. Той е убеден, че без тази подкрепа не ще постигне успех:

Аз знам, о, Мазда, защо съм безсилен!
Това е защото имам малко стада и малко хора.
Обръщам към Тебе жалбата си, изслушай ме, о, Ахура:
Окажи ми помощ, каквато приятел би дал на приятел,
научи ме на Правда и да нося в себе си Благата Мисъл.
(Ясна 46:2)

Най-накрая успехът идва – неочакван и голям. Самият господар на Бактра Виштаспа, комуто били подчинени Хорезм, Согдиана и другите съседни земи, повярвал в мисията на Заратустра и го приел в двора си.

Влиянието на пророка в Бактра става толкова силно, че първият гръцки писател, който чул за него, Ктесий (V-IV в. пр. н. е.), предполагал, че Заратустра е цар на Бактра. Сега Спитама можел свободно да възвестява учението си. Но му се струвало малко само да проповядва. Според него с поклонниците на девите трябвало да се води война с оръжие в ръка. Езичникът е не само идеен, но и политически враг. Злото може да бъде сломено единствено с помощта на земни средства. Поклонникът на девите е нищожен „не-ариец“, „двуного“, „човек-насекомо“.

Онзи, който отнеме от него властта или живота, о Мазда,
ще преуспее по пътя на благото учение.
(Ясна 46:4).

Впоследствие ненавистта към многобожниците и девите е провъзгласено за член първи от символа на вярата на зороастризма: „Проклинам девите, изповядвам, че съм поклонник на Мазда, зороастриец, враг на девите, последовател на Ахура, славословещ Амешаспентите, молещ се на Амешаспентите… Клетвено се задължавам да управлявам с добра мисъл, с добра дума и с добро дело“ (Ясна 12:1-7).

И тъй – победата на доброто е победа на оръжието. Само след като злите сили бъдат повалени, ще настане благото царство на мирния живот. За това говори все същата маздеистска клетва: „Аз избирам за себе си святото, доброто Благочестие; нека то бъде мое. Отричам се от разхищаване и заграбване на добитъка, от причиняване на вреда и разоряване на маздеитските селища“.

„Хората-насекоми“ трябва безпощадно да се изтребват, но между единоверците е нужно да цари пълно съгласие. „Клетвено се задължавам да бъда верен на мездеистката вяра, да прекратя военните набези, да сложа оръжие, да сключвам брак със свои, да бъда верен на праведната вяра, която от всички съществуващи и бъдещи е най-висша, най-добра, най-светла, която е от Ахура и от Заратустра“ (Ясна 12:2-9).

Библейските пророци говорят за моралната отговорност на езичниците пред Бога, допускайки по такъв начин някакъв елемент на истинност в религиозното им съзнание. А Заратустра, напротив, е абсолютно непримирим и решава религиозния спор тъй, както впоследствие ще го разрешава Мохамед.

За религиозните войни, избухнали в резултат от проповедта на Заратустра, до нас са достигнали само смътни и не съвсем достоверни легенди. Но не бива да се съмняваме, че те са се състояли.
Такава е първата разлика между иранския пророк и пророците от Библията. Втората е свързана с разбирането на Заратустра на проблема за злото.

***

Въоръжавайки се против тъмните сили, Сиптама не е могъл да не се замисли върху самия им произход. На въпроса, откъде се е появило злото, той дава отговор, който вече се отнася не толкова до областта на вярата, колкото до областта на метафизиката. Тъкмо този отговор става най-характерна особеност на маздеизма.

В знаменитата „Гата на доброто и на злото“ тържествено звучат думите на учителя, който открива на едноверците началните принципи на битието:

Чуйте с ушите си какво значи висше благо,
погледнете с ясна мисъл двете страни,
между които всеки трябва сам да избере,
Грижейки се великото осъществяване да се извърши за благото на всички.
И тъй, изначално, като близнаци, са се явили двата Духа,
Единият – добър, другият – зъл, в мисълта, в словото и в делото;
И между тях двамата правилно избират
Мъдрите, но не и глупците.
И когато двата Духа се срещнаха,
То установиха в началото живот и не-живот
И това, че накрая по-лошото битие се определя от злия,
А който следва Правдата – Благата Мисъл.
(Ясна 30:2-4)

По такъв начин Заратустра, този страстен поборник срещу злото, като че му отдава неволна дан, обявявайки го за изначално. Не е трудно да се проследи ходът на мисълта му, защото Спитама, за разлика от индийците, не смята злото за илюзия и знае, че не воюва с призраци. Той усеща, както никой друг, силата и могъществото на злото и затова то придобива в неговата метафизика характера на исконен полюс на вселената. Ако на Мазда „принадлежи всякакво добро“, ако Той твори всичко прекрасно във Вселената, за нейните тъмни страни трябва да съществува друг източник.

Но тук изниква важният въпрос: какво отношение към тези противоборстващи сили на доброто и злото заема според Заратустра самият Бог? Стои ли Той над „схватката“, контролирайки я, или напротив, космическата поляризация е независима от Него и е нещо, коренящо се в самия ред на нещата? И едното, и другото тълкуване на мисълта на Спитама има много защитници. Но в самите Гати може да се намери указание за трето решение. Заратустра казва:

От тези два Духа злият избира лошите дела,
Ала Светейшият Дух, облечен в небесна твърд, се съедини с
Правдата,
И така постъпиха всички онези, които бяха готови с добри дела да служат на Ахура Мазда.
Между тях двамата девите не избраха правилно,
Защото, когато вземаха решение, те обезумяха,
И избраха Лошата Мисъл,
хвърляйки се към Айшма,
за да вредят на човешкия живот.
(Ясна 30:5-6).

От тези думи става ясно, че Заратустра признава девите за реални същества, но още по-важно е, че в единия от „близнаците“, вероятно, трябва да се вижда самият Мазда, защото на него именно принадлежи титлата „облечен в небесна твърд“ и названието „Светейшия Дух“ (Ясна 45:2). Неговият вечен противник се нарича Айшма, Насилие, а на друго място – Друдж – Лъжа. Впоследствие Насилието и Лъжата ще бъдат обявени от заратустризма за ипостаси на злия Дух, когото ще нарекат Ангро или Ангро-Майню (гр. Ариман), което означава „Дух-Противник“. Тази дума етимологично е сродна със „сатаната“ (противника) в Библията. Но ако „сатаната“ е сътворено същество, отпаднало от Бога, в името на самоутвърждаването, в Авестата Ангро-Майню изпъква като вечен съперник на Бога, нещо като втори „зъл Творец“. В една от по-късните глави на „иранската библия“ се говори, че Мазда създава всички прекрасни земи, за да живеят хората, а Ангро-Майню, в противовес на него създава войнствените племена, магьосниците, суеверията, зимния студ и други бедствия (Вендидад 1 и 19:5).

Но как да се съгласува това с монотеизма на Спитама? Защо пророкът, по своето религиозно съзнание поклонник на единия Бог, говорейки като метафизик, вижда в злото начало някакъв независим, самосъществуващ принцип? Има основания да се мисли, че дуализмът не е създание на самия Спитама. Той се явява у пророка по-скоро като отстъпка на старата традиция, свойствена на почти целия дохристиянски свят.

***

Дуализмът на Бащата и Майката, на Небето и Земята води началото си още от далечните първобитни времена. В някои случаи той носи мирен, хармоничен характер, и следи от него може да се видят в учението на китайците за Ян и Ин и в „противоположностите“ на Емпедокъл. Но по-разпространен е дуализмът, изразен в митовете за борбата на боговете. Стихийните божества Океан и Хаос се представят като една от страните на тази битка. Срещу тях се опълчват силите на творчеството и на реда: Мардук воюва с Тиамат, Ваал – с Лотон, Зевс – с титаните, Аполон – с Тифон. Понякога хармоничният божествен ред изглежда и безличен. У шумерите той се нарича Ме, у вавилонците – Шимту, у египтяните – Маат, у гърците – Дике, у арийците – Рита, у иранците – Арта.

Картината на Вселената като арена на борба, в която се съзижда световната структура, е велико откритие на човешкия дух, истинско проникновение в същността на сътворените неща. Но ахилесова пета на всички тези учения е обожествяването на хаотичното начало, непреходният страх пред него. В много митове то дори се почита като нещо предшестващо реда и раждащо неговите поборници. И затова космическата битка се е представяла като нескончаема и лишена от перспектива. Необходими са били непрестанните усилия на боговете и на хората, за да не се даде възможност на Хаоса да завладее света.

В целия извънбиблейски свят само Заратустра, въпреки че приема теорията за дуализма, все пак отхвърля неговия песимистичен характер. Живата му вяра в Бога му открива бъдещата победа на Доброто. Старият арийски мит за вселенския пожар у него се превръща в крайна победа на Мазда. Тук той отново се доближава до Библията и до нейната есхатология.

Заратустра е убеден, че рано или късно девите, сеещи зло в света, ще бъдат посрамени, а всички хора, служещи на Мазда с мисъл, слово и дело, ще получат награда в Царството Божие.

Тогава, о Мазда, Твоето Царство
Ще бъде дадено заедно с Благата Мисъл
На онези, които предадат Друджа в ръцете на Арта, о Агура.
(Ясна 30:8).

Ако гърците достигат най-високия връх във философското осмисляне на идеята за Бога, ако индийците достигат до най-висшия предел на „естествената мистика“, то, изключвайки библейското Откровение, в религията на Заратустра ние виждаме най-голямо доближаване до Живия Бог. И все пак това е било „човешко, твърде човешко доближаване“. Идеята за свещена война помрачава чистотата му, а отстъпката спрямо традиционния дуализъм оставя уязвимо място, обричащо зороастризма на поражение.

Разправят, че Константинопол е паднал защото били забравили да затворят една малка врата в градските стени. Нещо подобно става и с религията на Заратустра. Запазвайки в доктрината си чертите на предишното многобожие, той оставя пролука, през която в учението му се промъква езичеството, а заедно с него и лъжливата магическа религиозност.

Още две-три поколения след смъртта на Заратустра, арийските богове се завръщат в опустелия пантеон. През V в. Херодот пише, че персите, почитайки небесния Зевс (Ахурамазда), принасят жертви също и на слънцето, на луната, на огъня, на земята, на водата и на ветровете (История,1, 131). А в надписа на персийския цар Артаксеркс II (IV в. пр. н. е.), редом с Ахурамазда се споменава за Митра и за богиня Анахит.

Но би било невярно да се каже, че зороастризмът свършва заедно със Заратустра. Макар акцента върху дуализма и езическите влияния в него да се засилват, онзи духовен импулс, който изхожда от личността на пророка, не умира. Най- благотворно и дълговечно се оказва учението му за нравствената свобода. Не сляпо, унило-покорно изпълняване на предписанията, а съзнателен и отговорен избор на доброто начало трябва да подтикне човека да застане в редиците на воините на Мазда.

О, Ахура Мазда! Заратустра сам избира Твоя Светейший Дух.
Нека Арта да се въплъти, пълна с живот и сила,
Нека Благочестието да бъде в лъчезарното Царство!
(Ясна 43:16)

Динамика, бодрост, готовност да служи на правото дело – ето главните интонации в призивите на Спитама. Както Бог свободно избира светлината и доброто, така и Неговия поклонник ги приема. „Според избора… който направи Ахурамазда… аз съм маздеист“ – гласи зороастрийската клетва (Ясна 12:7). Този религиозно-нравствен патос вдъхва сили в иранските племена, превръщайки ги в предмет на удивление за околните народи. „Те смятат лъжливостта за най-срамен порок“ – пише Херодот, принадлежащ към нация, враждебна на персите.

Вярата в Хшатра, Царството Божие, като обобщение и венец на световното битие, въодушевява Заратустра в неговите скитания и в неуморната му борба. Той е убеден в особената си роля в съдбите на народа и си присвоява титлата Саошянт, Избавител14. Надява се, че в края на краищата ще стане всеобщ вожд и ще съкруши царството на Друджа.

На онези, които възненавидят девите и враговете на Саошянт,
На онзи, комуто душата на бъдещия Саошянт, Господарят на Дома,
Ще бъде другар, брат, баща, о Мазда Ахура!
(Ясна 45:11)

Но не е съдено мечтите на пророка да се сбъднат. По негово време маздеизмът не се разпространява по-далеч от Бактра, а религиозните войни, според легендата, свършват с нахлуването на врагове в Бактра и с гибелта на престарелия Заратустра. След смъртта му, у зороастрийците възниква вярата, че Мазда ще изпрати на хората нов Саошянт. Както ще видим, известно време за тази роля ще претендират персийските царе. Но постепенно очакването на Избавителя приема черти, сходни с иудейския месианизъм. Маговете, приели зороастризма, ще учат, че след големи периоди от време Саошянт идва на земята, за да връхлита върху силите на Ахриман.

Не тази ли вяра ги подтиква да тръгнат на далечен път след витлеемската звезда?

Откъс от книгата „Вестители на Божието царство“, ИК Омофор >>>