Възходът на кадифения тоталитаризъм – част I

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Интервю на Мария Анагностиду с о. Николаос Лудовикос

Днес ще говорим за една изключителна Ваша книга – уникалното изследване, озаглавено „Отворената история и нейните врагове: възходът на кадифения тоталитаризъм“. Ще прочета текста от задната корица като въведение във Вашата логика и в проблематиката, която разглеждате. Вие пишете:

„Кои вътрешни слабости и противоречия измъчват пост-просвещенската модерност? Нито философията на субекта, нито психологията на несъзнаваното, нито марксистката или либералната икономика, нито социологията на институциите — заедно с една теология, изгубила пророческия си дар — успяха да предвидят онова, което днес триумфално и почти грубо се установява като постчовешка епоха на Запада. Не успяха да предвидят, че няма граници за човешкото откъсване от природата и Бога; че това разширяване към ужасяващи възможности може в крайна сметка да се окаже затваряне; че най-жестокият тоталитаризъм е именно кадифеният.“

Това е тема, за която рядко се пише в съвременна Гърция. Как взехте решението да се занимавате с нея?

Самият израз „кадифен тоталитаризъм“ е мое определение. Темата за тоталитаризма ме занимава още от младостта ми. Моето поколение преживя последните форми и краха на тоталитарните режими в края на 80-те и началото на 90-те години. Това беше огромен исторически шок. Същевременно този крах постави безмилостни въпроси пред милиони хора, които бяха свързали този тип тоталитаризъм с надеждата за разрешаване на историческата драма на човека. И когато настъпи окончателният разпад — а и по-късно имаше нови сривове, последно Куба, докато Китай все още съществува в едно огромно и трудно разбираемо пространство — ние видяхме всичко това и около нас, и по света. Тогава въпросът се върна с нова сила: защо тоталитаризъм? Защо възникна той? Защо беше исторически необходим? И защо именно западната държава, която толкова често се възхваляваше като върховен модел на историческо развитие, носеше в себе си семето на подобен тоталитаризъм? Целият XX век беше век на тоталитаризмите. Това не е историческа случайност. Това е развитие на самото човешко състояние след Просвещението. Тоталитаризмът е плод на модерността. Следователно въпросът е: след рухването на старите режими, изчезна ли и самото семе на тоталитаризма?

Вие казвате „не“ в тази книга.

Да, казвам „не“. И през годините, докато се занимавах с различни науки — философия, психология, теология — стигнах до извода, че тоталитаризмът не е изчезнал. Просто е приел нова форма. Много по-мека, много по-приятна, много по-желана.

Затова използвате думата „кадифен“.

Точно така. Това е кадифен тоталитаризъм. И знаете ли, през тази година и половина след излизането на книгата осъзнах нещо важно: написах книга, която не се разбира лесно. Макар че имаше хора, които я разбраха дълбоко.

…А човек би очаквал всички да я разберат, защото описвате нещо, което преживяваме ежедневно — в работата, на улицата, в семейството, с приятелите си.

Да, но не го виждаме.

Не го виждаме или съзнателно го потискаме?

И двете. Потискаме го, защото човек естествено се съпротивлява на неприятното. А тази съпротива често е форма на психологическо изтласкване. Казваме си: „Не може да бъде“. Но самото това „не може“ означава, че вероятно може. Фройд и особено дъщеря му Ана Фройд описаха редица защитни механизми, чрез които избягваме да виждаме реалността такава, каквато е.

В книгата често използвате думите „нарцисизъм“, „нарцисисти“, дори „нарцистични управления“. Искам да ви попитам: как днешната западна демокрация успява да ни наложи едно „трябва“, без това да изглежда като насилие? Как ни убеждава, че е справедливо да приемаме тези норми?

Успява, защото е въплътила нашия собствен идеал за Аз-а. И тук е нашето участие — ние самите ѝ предоставяме езика и начина да го направи. Когато описвам характеристиките на този нов тоталитаризъм — които в книгата ограничих до 24, макар че са повече — става ясно, че всички те се свързват с един идеализиран образ на егото. Например:

• нарцисизъм;
• безконтролен индивидуализъм;
• човекът като субект на собствените си фантазии;
• език, откъснат от реалността и използван произволно;
• култура на непрекъснато самооправдание;
• невъзможност за благодарност;
• обсебване от съвършенството;
• желание без граници и без право на критика;
• тялото като инструмент на безкрайното желание и като рекламен образ;
• липса на прошка, защото прошката разрушава нарцистичната самозащита;
• непрекъснато търсене на „нов Аз“;
• забрана на истинския въпрос за реалното;
• задължението винаги да изглеждаш щастлив и позитивен;
• забрана на мрачните или трагичните измерения на живота;
• вяра в системата.

Това е новият тоталитаризъм — не насилствен и груб като стария, а мек, съблазнителен и психологически желан. Тъмните страни вече са забранени. Вярата в системата се приема като нещо задължително и напълно самоочевидно. Демокрацията се превръща в приложен нихилизъм — една уж постигната пълнота. Отхвърля се античната мяра и християнската святост, защото и двете ограничават нарцистичното самовъзвеличаване на човека. А щом човек иска да бъде „щастлив“, трябва да се освободи именно от тези граници. Всяка обективна теория за истината, всяка онтология, бива изтласкана настрана. Аз съм това, което реша да бъда. Всичко става флуидно — личности, желания, пол, избори. Смята се за право непрекъснато да се преобразяваш, всеки ден да бъдеш „нов“, дори да променяш собствената си биологична или полова идентичност. Това са подвижни, сменящи се идентичности.

Парадоксално е, че макар идентичността публично да се утвърждава шумно и демонстративно, всъщност никой няма право да говори за нея като за нещо устойчиво. Всички естествени дадености се поставят под съмнение. Природният ред се отхвърля. Освен това се изисква пълно съответствие с тази нова реалност. Свободата вече не е свобода, свързана с мъдрост или истина — тя трябва да бъде „чиста“ свобода, без съдържание и без граници. И човек е длъжен да приеме това състояние като „край на историята“. Тук се прави и своеобразна корекция на хегелианството: това не е бъдеще, което предстои, а нещо, което вече е настъпило. Намираме се, казват ни, в крайната точка на човешката история — тук и сега. Онези, които най-ентусиазирано утвърждават това безкрайно „щастливо“ състояние, без никакви проблеми, без никакви съмнения, получават моралното право да налагат своите възгледи на останалите. А останалите ги разпознават като свои представители и им отстъпват правото да определят какво трябва да бъде човекът.

Днешният модел на лидерство е изцяло изграден по тези критерии. И ако някой не се вписва в тях, веднага бива обявен за опасен — мизантроп, мизогинист, расист, сексист или какъвто и да било друг „носител на омраза“. За да получиш своеобразен „пропуск“ за участие в публичното пространство, трябва напълно да се съобразиш с тези правила. И виждате, че почти всички публични фигури — политици, коментатори, знаменитости — вече автоматично са се нагодили към този модел.

После човек отива при психоаналитик и казва: „Не разбирам какво ми става.“ А психоаналитикът често поема безнадеждната задача да укрепва още повече това его, което според Фройд е самият проблем. Сам Фройд предупреждаваше: „Не укрепвайте непрекъснато егото, защото то не разбира света и няма истински контакт с реалността.“ Егото не може да слезе в дълбочина, не може да проникне в себе си — и именно това е голямата болест на съвременния човек.

Така психологията често се превръща в нещо като упойка — не ти позволява истински да почувстваш. А хората, въпреки че вътрешно страдат ужасно, са длъжни да демонстрират щастие. В книгата пиша ясно: днес страданието се потиска. Както и смъртта — за нея почти е забранено да се говори. Защо? Защото в тази нова култура сякаш вече няма място за трагичното, за пределното, за смъртността.

В книгата се опитвам да покажа как всичко това е израснало отвътре, в самото Просвещение. Искам да подчертая: аз не отхвърлям Просвещението изцяло. То е донесло и важни неща. Но след разрушаването на стария свят се появява въпросът: какво ще се изгради вместо него? Както казва Ницше: „Да разрушиш не е трудно; трудното е да построиш.“

Според мен именно тук възниква проблемът — още в теорията за естественото право, дори преди самото Просвещение. Всичко се върти около двусмислието на понятието „природа“: дали природата има нормативен характер, или е просто материал за нашите избори. Това напрежение — между Гроций и Хобс — никога не беше разрешено окончателно. И затова западната философия, политика и етика днес нямат лесен отговор.

Може би това е въпрос, който изисква време?

Да, но вижте къде сме стигнали. Днес етиката е предимно кантианска. Категорическият императив гласи: „Постъпвай така, че поведението ти да може да стане всеобщ закон.“ Но идва Хитлер и казва: „Точно това правя — искам моето действие спрямо евреите да стане универсален закон.“ Проблемът е, че Кант откъсна етиката от нейните корени. Ако четем стоиците или Епикур, ще видим, че преди да говорят за морал, те изграждат цяла космология, антропология и разбиране за света. От това какъв е светът, те извеждат как трябва да живее човекът.

Днес всичко това се нарича пренебрежително „метафизика“ и се изхвърля. Дори науката често остава безсилна. Например лекарят ти казва: „Ако пушиш, ще умреш.“ Но човекът продължава да пуши. Защото съвременният човек живее в една въображаема проекция на себе си, в която природата е „умряла“. Той вече не пита собствената си природа. Затова в едно мое англоезично изследване говоря за „нарцисизъм без наслада“. Няма истинско удоволствие, защото човекът е забравил какво всъщност е. Всичко това е свързано с огромната празнота на смисъла. А нарцисизмът намира почва именно в едно несъществуващо аз.

Това е най-страшното.

Точно така. Несъществуващото аз живее чрез непрекъсната въображаема себепроекция. Днес могат едновременно да съществуват и изчезването на егото, и неговото свръхпроизводство в социалните мрежи. Това е дълбок разкол вътре в самата съвременна субективност. На човека му се внушава, че може да „изгради“ себе си. Но всичко му се съпротивлява и в крайна сметка той не успява. Докато крещи, че е „създал себе си“, резултатът често е тежка депресия — защото дълбоко в себе си усеща, че е отказал да осъществи собствената си човешка природа. А днес самата идея за човешка природа вече почти е изчезнала.

За да се наложи един тоталитаризъм, освен чрез насилие, е нужна и рационална аргументация — система от „доказателства“, чрез които хората да бъдат убедени доброволно да приемат ограниченията върху свободата си.

Именно. Това, което наричате „рационализъм на доказателството“, аз наричам „рационализъм на права̀та“. Днес всичко е сведено до права̀. От психоаналитична гледна точка това означава, че свръхазът вече не забранява — той забранява самата забрана.Това е огромна мутация на културата. И тя е много по-сложна и дълбока, отколкото изглежда на пръв поглед.

Вижте, много по-лесно е да убедиш човека чрез езика на „правата“, отколкото чрез понятието за „дълг“ или „задължение“. Днес самата идея за задължение — особено в начина, по който е оформен съвременният човек — се възприема като нещо потискащо и ограничаващо свободата. А всъщност не е така. Ако прочетем Хераклит например, ще видим точно обратното: човек трябва да следва Логоса, за да бъде свободен. Иначе животът му се превръща в разрив между него и самата вселена.

Но днес именно този разрив е станал привлекателен. И така се ражда един нов тип човек — това, което наричам „нарцис“. Не само в психологически, но и във философски смисъл. Това е същество, което живее в нарцисизъм без истинска наслада.

Тогава как си обяснявате, че днешното статукво налага именно този модел?

Защото днес единственият допустим начин да съществуваш публично е да говориш чрез езика на индивидуалното право. Ако кажа: „Имам право да правя това или онова“, тогава никой уж не ми го налага. Напротив — изглежда сякаш аз сам изграждам собствената си „свобода“. А всъщност сам строя капана си. Сам избирам да бъда нарцис.

Днес, ако излезете навън и кажете: „Родината е нужна…“, веднага ще избухне скандал. Ще ви заглушат, ще ви обвинят, ще ви изолират. Но ако кажете: „Имам право на тази или онази форма на поведение, на тази или онази лична особеност“ — независимо дали е сексуална, поведенческа или интелектуална — тогава всички са длъжни да ви уважават.

Не ви ли прави впечатление колко радикално това се различава от Платон, Хераклит, Аристотел, св. Максим Изповедник, дори от самия Хегел? Защото Хегел, колкото и да отвори вратата към тази модерна логика, все пак остава свързан с идеята за универсалния Разум, действащ в историята.

Проблемът е следният: ако „Разумът“ говори чрез историята, тогава много лесно човек започва да мисли, че именно неговият собствен глас е гласът на Разума. Ето как стигаме от идеята за универсалното до крайния индивидуализъм. Това е голямата слабост на модерната мисъл — тя не успява да запази равновесие между общото и личното. Хегел говори за „хитростта на Разума“ — че всичко историческо е израз на световния Дух. Той дори описва Наполеон като „световния дух на кон“. Но как от тази идея за абсолютната цялост — „Истинното е цялото“ — стигаме до това отделният човек да казва: „Аз съм истината“? Когато тази мисъл бъде напълно секуларизирана, тогава всеки започва да говори от името на Историята, на Истината, на Правото. Тогава държави нападат други държави, народи налагат волята си над други народи, а всичко се оправдава като „историческа необходимост“. И когато някой има достъп до медиите, до публичния език, неговият глас автоматично започва да се възприема като „истината“. Защо? Защото зад това стои цяла философска традиция.

Както пиша в книгата — настъпва „секуларизация на Логоса“. Логосът вече не е Божият Логос, нито разумът на света. Логосът става просто „моят собствен глас“. Това е цялата промяна.

Източник: YouTube

Подготвил: Константин Константинов
Част II >>>

Дарение с кредитна/дебитна карта