Възходът на кадифения тоталитаризъм – част II

Интервю на Мария Анагностиду с о. Николаос Лудовикос. Част I >>>

Искам да ни обясните какво означава „потребителско възприемане на традицията“, за което говорите в книгата.

В книгата разглеждам една линия на мислене, започната от Хорхаймер, която се опитвам да продължа. Посочвам редица признаци, показващи как традицията днес се използва избирателно и повърхностно. Но проблемът не е само, че вземаме от традицията каквото ни харесва. По-страшното е, че я оценяваме с критерии, които не са нейни, а изцяло наши, модерни и утилитарни критерии. Това е крайна форма на консуматорско отношение към традицията. Ние вече не слушаме традицията — просто я употребяваме.

Можете ли да дадете пример?

Да вземем например сватбените обичаи. Днес всички обожават „традиционните сватби“ — понтийски, тракийски, влашки и т.н. Но всичко това вече е откъснато от духовната и антропологична среда, от която тези обичаи са произлезли.

Същото е и с народните празници. Хората възпроизвеждат формата — танците, храната, музиката — но вече не разбират вътрешния смисъл. Онзи човек, който някога е излизал от църквата и е започвал хорото, го е правил от преживяване за общност и единство. Танцът е изразявал духовно състояние. Днешните танци са напълно различни, защото и преживяването е различно. Това не е непременно „лошо“, но е важно да знаем какво точно се е променило. Аз не съм против осъвременяването на традицията. Но трябва да знаем за какво е говорила тя първоначално. Иначе всичко се превръща във фолклорна декорация. Същото важи и за духовната традиция, която лично за мен е още по-важна.

Вижте как днес се чете древната философия. Дори сериозни мислители като Касториадис представят Хераклит като някакъв рационалист в модерния смисъл. А това е абсурдно. Когато Хераклит говори за Логоса, той не мисли за абстрактен интелектуален модел, създаден от човек, седящ в кабинет. Той говори за космическия ред на битието.

Но днес традицията се пречупва през съвременни категории и се използва според личния вкус и нужди. И най-лошото е, че тези съвременни категории почти никога не се поставят под въпрос. Това именно ме тревожи. Защото е едно да кажеш: „Нека видим как древната мисъл може да говори на съвременния човек“, а съвсем друго — изцяло да я подчиняваш на собствените си предварителни схеми и желания.

Този кадифен тоталитаризъм не идва чрез насилие и страх, а чрез нашия ентусиазъм. Ние самите го желаем. Старите тоталитаризми имаха жертви, лагери, екзекуции, хора умираха по улиците. Този няма да убива така. Това е съществената разлика.

Предполагам именно затова Вие, като църковен човек, сте избрал да анализирате подобна тема, която изглежда предимно политическа.

За съжаление около тези теми циркулират много конспиративни теории, с които не искам да имам нищо общо.

Не, нямам предвид това. Питам как човек от църковната среда стига до темата за тоталитаризма.

В църковната традиция съществува фигурата на Антихриста. И тя има огромно място в религиозното въображение — понякога дори болезнено голямо. Но зад това има и истина.

Първо трябва да кажем нещо важно: Откровението е написано не за да се случи описаното в него, а за да не се случи. Това е много важно. Св. Йоан Богослов не е написал Откровението, за да каже: „Така неизбежно ще стане.“ Напротив — написал го е като предупреждение. Разбира се, ако хората напълно пренебрегнат това предупреждение, тогава описаното може и да се осъществи. А Откровението говори именно за един невероятен, всеобхватен тоталитаризъм в края на историята. Но тук много религиозни хора грешат. Те си представят Антихриста като някакъв груб тиранин, който ще преследва хората насилствено. Не. Няма да бъде така. Той ще бъде изключително приятен човек. Ще говори за естествен живот, за свобода, за ненасилие, за автентичност. Ще приема всички — леви и десни, религиозни и нерелигиозни, традиционалисти и модерни. Ще казва: „Виждате ли? За всички има място тук.“ И едва когато всичко това се утвърди напълно, тогава ще се разкрие същността му. Тогава той ще каже: „Ако имаше Бог, би ли могъл да направи нещо по-добро от това, което правя аз?“

Това е страшно.

Ще има абсолютна политическа коректност, невъобразим контрол и наблюдение — но хората сами ще ги желаят. Няма да бъдат насилвани. Те доброволно ще предоставят живота си на системата, така както човек се доверява на духовник и му разкрива душата си. Антихристът няма да бъде чудовище отвън. Той ще бъде въплъщение на нашето собствено желание за самодостатъчност.

Ключовата дума тук е: себеотнасяне. Всичко се свежда до „аз“-а. Всички връзки с традицията, с истината, с битието постепенно се прекъсват. Хераклит „отива в ГУЛАГ“, Платон „отива в ГУЛАГ“, св. Максим Изповедник „отива в ГУЛАГ“, Тома Аквински „отива в ГУЛАГ“ — дори самият Хегел накрая „отива в ГУЛАГ“.

А кой ни казва, че вече не живеем в такива времена? Че Антихристът не е едно конкретно лице, а всички ние?

Именно това казва св. Йоан в своето послание. Той предупреждава: „Не говорете непрекъснато за Антихриста като за външна фигура.“ Защото „духът на Антихриста вече действа в света“. Колко дълбоко е разбирал човека! Не е бил наивен, както много съвременни хора, които превръщат всичко това в евтина сензация и така компрометират и самата Църква. Говоря така за първи път, защото обикновено хората не разбират за какво става дума. Всеки нарцистично вярва, че „истината“ е у него, а злото идва отвън. Това важи и за вярващи, и за атеисти, и за леви, и за десни — всички мислят, че злото е някъде другаде. Но голямата промяна днес е именно това: злото вече не идва отвън. То израства отвътре. Външното ще бъде само потвърждение на онова, което вече сме приели вътрешно. И точно затова наричам този тоталитаризъм „кадифен“. Ако някога бъде напълно установен, тогава вече няма да можем да говорим така, както говорим сега. Няма да има истинска опозиция. Хората сами ще казват: „Ние вече живеем в края на историята.“
„Постигнали сме пълнотата.“
„Какво повече ни трябва?“

Какво ни пречи да различим тази „привидна демокрация“ (както я наричате) от истинската демокрация?

Партийната система те ласкае. Тя иска гласа ти и те използва, за да вземе властта. Затова човек естествено се привързва към партията — чувства се защитен, сякаш е намерил убежище. Но демокрацията е подвиг. Тя изисква усилие, отговорност, отчетност, прозрачност. Истинската демокрация почти не съществува. И критиците на представителната система имат основания.
Наскоро разговарях с един учен, който каза: „Въпреки всичко това е най-доброто, с което разполагаме.“

Добре — нека приемем, че е така. Но трябва да го казваме с огромна предпазливост. Защото как можем да наричаме „най-добра“ една система, която през XX век премина през толкова кръв? Именно демократичните държави изпратиха милиони млади хора на фронта. Първата световна война: десет милиона убити, двайсет милиона осакатени — цяло едно европейско поколение унищожено. И това също беше част от „цивилизования“ демократичен свят. Всички тези хора, които живееха в рамките на модерната демокрация… тогава човек неизбежно трябва да бъде и малко критичен към нея.

От друга страна, виждаме, че атинската демокрация е била нещо съвсем различно. Това исках да кажа. Днешните демокрации, според мен, често се превръщат в система, която обслужва страстите на малцина. Знаете много добре, че мнозина влизат в политиката, за да решат личния си житейски проблем. Истинските идеалисти са малко — а някога бяха повече.

Слабостите на демокрацията според мен се проявяват в организираните мнозинства. Мнозинствата почти винаги защитават права, които носят белега на колективен нарцисизъм, и често пренебрегват цялостта на обществото. Така сме възпитани, такъв е и съвременният lifestyle. Видяхте ли някога някое малцинство да излезе и да каже: „Интересува ни общото благо“?

Същото важи и за темата за правата на жените. Понякога казвам на феминистките: „Аз съм с вас“. И наистина вярвам, че откриването на жената като духовно и интелектуално присъствие е било огромно постижение. Проследявал съм това като мислител. Дори на неврологично ниво мъжкият и женският мозък се различават — но се различават по допълващ се начин. Това е удивително и е научен факт. Ако видите как едно и също възприятие достига до женския и до мъжкия мозък, ще придобиете много по-дълбоко разбиране както за мъжете, така и за жените. Това различие е прекрасно именно защото е взаимнодопълващо се.

Казвах си: колко велико нещо е било „откриването“ на жената. Хомосексуалността в Древна Гърция например престава да бъде обществено приемана много преди християнството — векове по-рано. Прочетете Плутарх, прочетете стоиците. Не говоря за личния избор на всеки човек, а за това, че в един момент жената е била открита като личност, като философско и духовно присъствие до мъжа. Както философът Кратет казвал за жена си: „Тя е другият Кратет“. Това — духовността, съвместното присъствие в обществото — е било велико постижение.

И днес имаме жени професори, жени преподаватели, жени с обществена роля — и това е прекрасно. Радвам се, че християнството също е допринесло решително за това, защото е утвърдило, че мъжът и жената са равни по природа пред Бога. И двамата са образ Божи. Един и същ човек в две лица. В този смисъл огромна роля има и почитта към Богородица.

Ако поставим всички тези въпроси в различна перспектива, съдържанието им се променя напълно. Иначе всичко се превръща просто в претенция, която не оставя място за общ човешки разговор. Това искам да кажа на феминистките: развивайте общ език за човека, а не само език на индивидуалното право — „моето право да бъда какъвто поискам“. Защото днес lifestyle културата често върви именно натам.

Но във всеки случай зад всичко това стои една дълбока нужда от човешка комуникация. Например при случаите на убийства между съпрузи — хората не се убиват, защото единият е мъж или жена, а защото липсва истинска човешка връзка помежду им.

Каква е разликата между въображаемото желание и истинската любов?

Въображаемото желание възниква, когато човек стане пленник на собствената си фантазия за себе си и постепенно изгуби всички критерии за самопознание: философски, психологически или духовни. Тогава остава само чистата фантазия. Ако сравняваш себе си с Платон, с Хераклит или с Кант, ще виждаш собствените си ограничения. Но днес подобно сравнение не се насърчава. Затова човекът се превръща в субект на собствената си фантазия. И така се ражда един „въображаем“ вид любов — любов между призраци. А когато вече не можеш да поддържаш тази фантазия, любовта рухва, защото няма реална основа.

Толерантността към религиите според мен означава всеки да може свободно да има своята вяра в обществото. Но паралелно с това съществува и една практическа „безрелигиозност“, според която религиозният и метафизичният опит нямат място в публичното пространство. Държавата казва: „Не ме интересува твоето метафизично чувство“. Само че вярата не е просто чувство. Тя е идентичност, начин на самоопределяне. И е грешка да бъде свеждана само до емоция. Нима Платон, Хераклит или св. Максим Изповедник са имали просто „чувства“? Не — те са имали опит от битието и от Бога.

Разбира се, чувството не е маловажно. Но духовният живот е едновременно чувство и разум. В източната традиция се говори за „молитва на ума“ — слизането на ума в сърцето. Човек мисли и обича едновременно. Не е само емоция, но и не е само разум. А днес, понеже чувството е изсъхнало в света и е останал почти само разумът, именно затова казвам, че чувството не е нещо малко — то е свързано с това, което човек истински преживява и усеща. Затова ви казах, че за мен чувството не е нещо маловажно. Чувството е свързано с онова, което човек преживява вътрешно. А за да почувстваш нещо истински, не е достатъчно само да мислиш. Именно тук е и смисълът на желанието и волята. Но воля, лишена от чувство, се превръща в нещо отделено от останалите части на душата, нещо почти абстрактно и отчуждено от емоционалния живот на човека. Това е истина.

Просто исках да кажа, че човекът не е само чувство. Но в публичното пространство днес често се налага една утопична представа. А всяка утопия вече носи в себе си и зародиша на тоталитаризма. Защото, ако не ми даваш възможност да изразя своята идентичност в обществения живот, ако ми казваш: „До тук — оттук нататък за твоя духовен свят няма място“, тогава възниква проблем.
Аз мога и съм длъжен да уважавам правата на мюсюлманина, на будиста, на атеиста. Това е задължение на всяко общество. Но едно е да кажеш: „Всички имате право на участие в обществения живот“, а съвсем друго — да обявиш обществения живот за напълно „неутрален“, празен и мъртъв за всички духовни и религиозни измерения. Днес тези две неща често се смесват. И това, разбира се, устройва определени среди. Говореше се например за „светска“ или „нерелигиозна“ държава — държава, в която вече няма място за духовното измерение в публичната сфера.

Тук идва и нещо тревожно. Когато различни политици казват: „Ще внесем мигранти, за да решим демографския проблем“, аз си спомням думите на Паскал Брюкнер — голям френски мислител, когото много ценя. Той казваше: „Хората не са грах“. Защото, ако бяха грах, можеше просто да вземеш „грах“ от Крит, „грах“ от Судан, „грах“ от Монголия, да ги сложиш в една тенджера и да получиш хубава супа от грах. Но хората не са грах. Те носят история, традиция, език, религия, култура. И затова подобни процеси не могат да бъдат сведени до механично смесване. Брюкнер казва, че единственият начин да се говори за миграцията е през истинския хуманизъм и алтруизъм. Само че днес, ако кажеш подобни неща — които някога са изглеждали очевидни — веднага рискуваш да бъдеш наречен расист. Толкова е изкривен общият език.

Когато някой казва: „Ще дойдат хора, ще създадат семейства, ще имат деца“, аз си задавам въпроса: възможно ли е толкова различни културни и религиозни светове да се слеят мигновено? Ако един човек е шестдесет поколения мюсюлманин, а друг — шестдесет поколения християнин, нима всичко това ще се превърне автоматично в едно общо цяло за няколко десетилетия? Хората не са аморфна маса.

Понякога имам чувството, че живеем в почти параноична ситуация — човек има нужда някой да го ощипе, за да се увери, че не сънува. Как стигнахме дотам всички почти автоматично да вярваме в тази система на контрол? Голям въпрос. Вероятно защото тя гарантира удобствата на lifestyle културата, осигурява потреблението и комфорта.

Големият социолог Ханс Фрайер още през 50-те години прави забележителни изследвания върху феномена на тоталитаризма и масовото общество. Той се опитва да открие най-съществената характеристика на тоталитарното мислене. И знаете ли коя е тя? Убедеността, че властта „знае“ какво е човекът и от какво има нужда. Тоталитаризмът винаги твърди: „Аз знам какво ви трябва“. Това ми напомня за легендата за Великия инквизитор у Достоевски, където Инквизиторът казва на Христос: „Ти не разбираш хората — ние разбираме. На човека му трябват хляб, сигурност, страх и желания. Нищо повече“.

Това е страшното при всеки тоталитаризъм — независимо дали е мек или насилствен. Той претендира, че знае кой си ти, кой съм аз и какво ни е необходимо. И го прави с една фалшива „мъдрост“. Но фактът, че подобни системи са толкова успешни, показва, че има хора, които мислят върху това много целенасочено и ефективно. Не преувеличавам — казвам го като констатация.

Истината е, че все още не сме разбрали напълно човека — нито философски, нито научно. Макар науката да е напреднала изключително много, пред нас остава огромен път. Онези, които вярват, че вече знаем всичко, всъщност не разбират колко малко знаем. Когато човек научи няколко важни неща, тогава започва да осъзнава колко безкрайно много още му остава да разбере.Пред нас стои огромен път, докато разберем човека дори на чисто биологично ниво.

Именно затова непрекъснато търсим „добавки“ отвън — идеи, системи, морални опори — защото животът не чака. Човек трябва да действа тук и сега. Днес трябва да живея, днес трябва да взема решения, днес трябва да обичам, да се оженя, да създам семейство. Ако след петстотин години науката евентуално успее да предложи някаква окончателна етика — ако изобщо е възможно — това не решава днешните въпроси на човека.

Преди години имах разговор с големия професор Стаматис Алахиотис по държавна телевизия. От дете обичам биологията и разговорът ни беше изключително интересен. Спомням си, че тогава се съгласихме по една много важна тема: не съществува „биохимия на свободата“. Човекът е същество, което дори когато си мислиш, че си обяснил всичко за него, изведнъж прави нещо напълно неочаквано и необяснимо. Няма формула, която да обясни свободата. И все пак често съм участвал в дискусии с биолози, привърженици на крайния детерминизъм, които твърдят, че всичко в човека е предопределено — че дори героизмът или саможертвата са просто механизми за самосъхранение. Но каква „самосъхранение“ има например в саможертвата? Как ще обясниш такива неща?

Когато мисля за войните — за хората, които са живели в окопи и землянки, под непрекъснатите бомбардировки, гладни, недоспали, оглушели от експлозиите — питам се: какво е поддържало тези хора? Това не може да се обясни само с биология.

Да минем и към университетската общност. Как днешният университет се отнася към този „кадифен тоталитаризъм“?

Има хора, които го разбират, но проблемът на гръцкия университет е много по-дълбок. Според мен голяма част от гръцките интелектуалци са просто посредници на чужди идеи. Взимат някакъв интелектуален „продукт“ отвън, защото са го харесали като студенти в чужбина, и после започват да го рекламират тук, без да са го преживели истински, без да са го изстрадали и осмислили в собствената си реалност. А истинският гръцки дух никога не е действал така. Исторически гърците винаги са взимали идеи отвън, но са ги преработвали, обогатявали и връщали обратно преобразени. Вземат мистицизма на Изтока и го превръщат в диалектически мистицизъм — и така се ражда гръцката философия, която вече не е просто източен мистицизъм, а нещо напълно ново. Същото се случва и с Християнството. Тази способност за творческо преобразяване е удивителна. Неслучайно и днес новите научни понятия продължават да получават гръцки имена.

Въпреки това днешните интелектуалци често просто препродават чужди идеи. А това, според мен, има корени и в педагогическите факултети. Самият аз съм минал през тях и говоря от опит. Педагогиката е свързана със самата тъкан на обществото. Всяко общество възпитава децата си според собствената си култура и традиция. Не мога аз да преподавам на децата си ценностите на Афганистан или на Швеция. Възпитанието неизбежно изхожда от онова, което самият ти си — но в открит диалог с другите.

Винаги съм твърдял, че истинската идентичност не идва от миналото като механично копиране, а от бъдещето — от живия диалог с другия. Спомням си една голяма конференция за образованието в зала „Спортинг“. Бях около двайсетгодишен студент. Един от тогавашните реформатори каза: „Нас ни интересува реалното дете, а не идеализираното дете от старите учебници“.

Тогава вдигнах ръка и казах: „Но според Фройд реалното е несъзнаваното. Несъзнаваното съдържа нагони и импулси. За кое „реално дете“ говорите?“

Настъпи изненада, защото въпросът идваше от млад човек. Реалното дете не е някакъв идеален образ. То е дете, което може да хвърли учебника в лицето ти, да прави пакости, да стреля с прашка по птици. Ако нямаш някакъв идеал, някакъв нравствен хоризонт, как изобщо ще възпитаваш?

Възпитание без авторитет е невъзможно. Разбира се, авторитетът трябва да бъде демократичен, човешки, а не насилствен. Но ние направихме огромни грешки именно защото напълно обезценихме самата идея за авторитет. Аз живях години наред в чужбина, в различни университети, преподавах и наблюдавах внимателно как функционират. И постепенно започнах да разбирам какво се е случило тук — защо у нас почти никой няма търпение да изгради нещо трайно, защо всички копират готови модели и при първа възможност искат да избягат. Иронията е, че когато отидат в чужбина, много гърци блестят. Защо? Защото попадат в среда, в която все още съществува подредена система от понятия, дисциплина и институции. Там могат да се разгърнат. А тук често първите, които разрушават тези структури, са именно същите хора.

Спомням си първото си посещение в Сорбоната като студент. Влизам и се учудвам — няма графити, няма хаос. Какво става тук после? Виждам някакви типове с палки и униформи. Казвам си: „Извинете, какво е това тук вътре в университета?“ Патрулират навсякъде. Във Франция — страна, за която знаете колко чувствителна е към демократичните въпроси. А те казват: „Ние сме охраната на университета“, с палките и всичко останало. Тоест — „ако посегнеш, ще ти отсечем ръката“. Представих си със смях какво би станало, ако доведат няколко такива в Аристотеловия университет в Солун. Какъв хаос щеше да настъпи — палежи, окупации, бунтове, сигурно щяха и преподаватели да бесят по дърветата. И си казвам: възможно ли е това? И все пак — Франция има образование, има огромни научни постижения, а френският университет е сред водещите в света по темите, които обсъждаме. Кой може да го отрече?

А тук още спорим дали, ако станат 47 изнасилвания и 39 кражби, полицията ще има право да влезе в университета, за да въведе ред. Ние, гърците, не сме в час. Защо? Защото са ни се убедили, че сме недоразвити. За съжаление, една група хора — предимно от левицата — систематично наложи това мислене в периода след 1974 г.

И виждате — опитайте днес да създадете поколение като това от 30-те или 60-те години. Създайте нов Теодоракис, нов Елитис. Няма да успеете. Тези хора свършиха завинаги. И не се питаме защо.
Причината е цялата тази теория за нашата „недоразвитост“. В Гърция след Освобождението имаше хора, които гледаха към Запада, и други, които казваха: „Имаме и ние собствена стойност“. Това беше диалог, опит за синтез.

Много съм развълнуван, че напоследък се появиха гръцки интелектуалци — включително от левицата — които започват да го осъзнават и казват: „Тази страна е постигнала много“. Гърция е показала обществена зрялост в много отношения — всеобщо избирателно право по-рано от много европейски страни, напреднали демократични свободи.

Наскоро един мой френски приятел — известен богослов, философ и политически мислител в Англия — ме попита: „Какво е това, което ми разказваш? Напълно безплатно образование? Вечни студенти? 200 000 студенти? Масово преписване, безкрайни изпитни сесии, прехвърляния?“ Аз самият като студент през 80-те помня как имаше хора на 40, 50, 60, дори 70 години, които още бяха студенти и получаваха помощи. И той ме пита: „Как изобщо строите пътища? Как функционира тази държава?“

Това, което искам да кажа, е следното: разбирам принципа на личността, уважението към човешката цялост и достойнство. Не трябва да ги загубим. Но когато имаш комплекс за малоценност, разрушаваш институциите. Нищо не остава стабилно — нито екзистенциално, нито обществено.

Ако например енорията и вярата функционираха правилно, всичко това щеше да придобие по-разумна форма. Щеше да има пространство за човешката личност, без да се стига до пълна беззаконие, при което всяко правителство е принудено непрекъснато да се бори със системен хаос. И всичко това се допълни с тенденцията да се обвинява Църквата за всичко, което се е случило — сякаш тя е попречила да станем „просветена“ нация.

Теорията за свободната воля произхожда от св. Максим Изповедник. Идеята за личността и нейната пълнота има византийски корени. Днес имаме какво да дадем и какво да получим. Не вярвам вече в противопоставянето между Изтока и Запада. Смятам го за анахронизъм. Говорим за неща, които могат взаимно да се допълват. Но, както ми каза един журналист, това често означава самота. Малцина разбират тези неща — и в гръцкия университет те често са маргинализирани. Онези, които разбират истинските нужди на човека, независимо в коя област работят, обикновено са извън мейнстрийма и страдат. Но играят ролята на пророци. Както казва Ницше: „Бъдещето принадлежи на пророците, не непременно настоящето.“

Запишете следното: Европа е съчетание от римско право, Библията и древногръцката мисъл, плюс северния елемент. Ако махнете едно от тях, Европа престава да съществува. И когато ме питат дали Европа днес е свършено — да, свършено е, но заради нихилизма.

Ние сме европейци и трябва да говорим като европейци. Гърция, или Византия, ако предпочитате, е била Изтокът на Запада. По отношение на Изтока тя винаги е била Запад. Основни характеристики на т.нар. Запад — като свободната воля и холистичната антропология — произлизат именно оттук. Холистичната антропология е една традиция на мислене, която започва от Ориген, преминава през Евагрий и св. Максим Изповедник и достига до св. Григорий Палама. Целият спор с неговите опоненти се върти около един основен въпрос: дали целият човек участва във връзката с Бога? Бог само се осмисля интелектуално или бива обичан? Имат ли стойност чувствата? Има ли стойност тялото? Ако всички тези неща имат значение, тогава напълно се променя начинът, по който гледаме на света.
И тук, между другото, бих казал нещо: Ренесансът всъщност се случва и във Византия — просто много тихо и незабележимо. Не е вярно, че не се е случил. Ако разгледате изкуството, например творчеството на Панселинос, ще видите колко човешко е то. Отидете в манастира „Св. Никанор“ в Заворда, край Гревена, и вижте стенописите на Франгос Кателанос — те по свой начин отразяват същия дух.

Това именно е Ренесансът. И той започва още през XII век. Днес вече имаме достатъчно изследвания, които го доказват. В хрониките, литературата и живописта постепенно започва да навлиза човешкото присъствие, индивидуалното „аз“. Човекът започва да казва: „Аз съм тук“. Това е голямата промяна — раждането на модерния субект.

Но във Византия това се случва, без да се налага скъсване с Църквата. Защото тук не е имало един бл. Августин, който да казва, че истинският човек е само душата и че тялото няма стойност. Нито пък Тома Аквински, според когото човек не може да съзерцава Бога в този живот, защото е свързан с тялото. При св. Максим Изповедник човекът е нещо много по-дълбоко: нито само душа, нито само тяло, нито просто сбор от двете, а нещо, което ги надхвърля и ги обединява.

Аз често казвам, че човекът е като режисьор на самия себе си — същество, което непрекъснато изгражда собствената си личност. Европа също е нещо, което непрекъснато се създава. Европа съществува именно защото тези живи елементи все още са в диалог помежду си.

Такъв диалог е имало в Древна Гърция, във Византия, а днес той продължава и в съвременна Европа. Изживели сме всички възможни състояния и всички варианти на човешкото „аз“. Днес живеем в епоха на нарцисизъм. Да, но нарцисизмът е просто една погрешна форма на индивидуализация.Въпросът е колко време ще ни отнеме да осъзнаем колко опасно е това. Защото този „кадифен тоталитаризъм“ може да се превърне в гроб за човека. А колко опасен е, ние — хората, които работим с други хора — го виждаме ежедневно. Пощата и телефонът ми са пълни със съобщения от хора, които са рухнали психически след сблъсък с подобен тип нарцистични отношения.

Съществува един „нормален“ нарцисизъм и Кохут го описва още през 70-те години. Това е взаимното идеализиране: аз се възхищавам на вас, защото сте значим човек, а вие — на мен. Но днес и това е разрушено. Защо? Защото критериите постепенно изчезнаха. Както показва Макинтайър, стигнахме до „етика на вкуса“ — всеки смята собственото си желание за върховен критерий. И тогава вече не искам просто признание от другия, а искам да му наложа волята си, да го използвам. Така нарцисизмът става агресивен и конфликтен. Това вече не е онзи човешки нарцисизъм, в който все пак сме имали идеали наред с амбициите си. Днес отношенията между хората често се превръщат в борба за надмощие.

И в двойките настава истинско клане. Съвременните двойки често не разбират какво им се случва. И двамата имат „право“, защото и двамата са затворени в собственото си его. Всеки очаква другият напълно да се жертва за него. И е трагично, защото хората се разделят, въпреки че се обичат. Виждам го постоянно — хора, които се обичат, плачат от любов, но вече не могат да живеят заедно.
За да разбере човек това, трябва да осмисли всичко, за което говорим. Аз вярвам, че има изход. Не съм единственият, който го мисли. Изходът е в това, което наричам „онтология на взаимността“ — осъзнаването, че другият човек е условие за моята собствена пълнота. Когато пожертвам фантазията за собственото си съвършенство, тогава започвам истински да обичам. И не само обичам другия, но и изпитвам благодарност към него, защото той ме допълва. Тогава се ражда истинското приятелство и истинската връзка — нещо, което вече не може лесно да се разруши.

Но това изисква човек да преодолее илюзията на съвременния лайфстайл. Ако не я преодолее, нищо няма да се промени. И, за съжаление, понякога дори хората, които би трябвало да ни помагат да разрушим тази илюзия, правят точно обратното. Подхранват егото ти. Казват ти: „Прав си, прав си“. Вместо да ти кажат: „Човече, разпна жена си, съсипа живота ѝ, изцеди я — осъзнаваш ли какво направи?“ Но ако ти го кажат така, може да спреш да им плащаш.

Поне свещениците понякога казват истината по-лесно, защото в изповедта не се взимат пари — това е забранено. Разбира се, зависи и от човека, от духовния му опит; някои могат да говорят истината, други — не. Но важното е, че поне се опитват да ти кажат нещо по-обективно.

И така стигаме до Европа. Европа дълго време е успявала по някакъв начин да се ориентира, защото е взимала предвид всички тези неща. Но постепенно, особено след световните войни, започва да губи способността си да се самоопределя. Успоредно с това напредва и секуларизацията. Така се ражда една автономна представа за историята — идея, която Хегел наследява по погрешен и съдбовен начин от Тома Аквински: че историята има смисъл сама по себе си, независимо от всичко друго.

Така човекът започва сам да решава какъв е смисълът на живота. Но в действителност той налага този „смисъл“ върху другите. Както казахме и преди, нарцисът налага своята воля върху други, „по-слаби“ нарциси.

Когато се обсъждаше дали Библията да бъде спомената в Европейската конституция, отговорът беше „не“. Но ако наистина сте усвоили това наследство, защо да не я включите? Именно защото не сте го усвоили истински.

Как вие като християнин и философ гледате на днешното налагано отричане на всяка дълбока идентичност — лична, национална, духовна?

Това ме разтърсва. И мисля, че е една от причините за огромната депресия и тревожност на нашето време. Фобиите често се пораждат от неспособността човек да вземе решение, да има стабилна идентичност. Всяка криза на идентичността има тежки последствия — политически, обществени, лични. Но идентичностите трябва да бъдат отворени. Истинската идентичност гледа и наляво, и надясно; тя е способна на диалог.

Това, че съм ваш приятел, не означава, че нямам собствена идентичност. Но днес много гърци смятат, че за да станат „модерни“ и „нормални“, трябва да нямат нищо свое вътре в себе си. А тогава неизбежно другият започва да те определя според собствените си критерии — и това е катастрофа.

Истинската идентичност винаги се ражда чрез жив диалог — но диалог с онова, което си и което носиш в себе си. Не мога аз да се преструвам на пакистанец или монголец и да наричам това „прогресивност“. Това не е нито прогресивност, нито либерализъм. Тук се крие голямата грешка, направена от редица модерни мислители — споменавам имената им и в книгата си. Те оформиха начина, по който мислим, и до голяма степен създадоха днешните ни задънени улици.

Основният проблем е следният: как идеята за „прогрес“ се отъждестви с „европеизацията“. Така традицията беше изоставена, а на нейно място се създаде едно ново, объркано усещане за идентичност, с което дори самите ние още не сме се запознали истински.

Има един много важен западен мислител — Шмуел Айзенщат — който още през 60-те години показа ясно, че модернизацията погрешно е била приравнена към западнизацията. Този модел се е наложил чрез огромна икономическа, военна и интелектуална мощ на определени държави. Неслучайно толкова много наши хора са емигрирали натам — половината ми роднини са в Америка, другата половина — в Австралия. Този доминиращ западен модел е станал водещ по конкретни исторически причини. Въпросът обаче е как ние реагирахме на това. И много бързо започнахме сами да изграждаме „мъртви традиции“ — формални идентичности без живо съдържание.

Айзенщат още през 1963 г., в книгата си „Политическите системи на империите“, дава следното определение за модернизацията: „Исторически модернизацията е процесът на промяна към онези модели на социални, икономически и политически системи, които са се развили в Западна Европа и Северна Америка между XVII и XIX век и впоследствие са се разпространили и в други страни.“
Тоест двигателят на този процес е представата за един „научен“ и следователно универсален рационализъм, който се налага над останалите култури като задължителен модел за сравнение и подражание. Той действа като теория за принудително сравняване на културите и настоява да се наложи над общества с различни духовни основи. Тези общества биват определяни като „предмодерни“ или дори „предрационални“ и трябва да бъдат пречупени пред западния модел на модернизация.

Така тези общества започват да се описват като „архаични“, „примитивни“ или „традиционни“, сякаш са непълноценни и незавършени. И това е особено иронично, защото днес самата Европа вече поставя под въпрос този възглед. Гърците обаче, както често става, изоставаме с 30–40 години в подобни дебати.

Ако прочетете Хобсбом, Гидънс, Бруно Латур и други съвременни мислители, ще видите, че днес никой сериозен теоретик вече не смята „традиционните общества“ за изостанали. Напротив — оказва се, че те могат да бъдат изключително модерни по свой собствен начин. Япония е пример за това. Израел също. Възможно е едно общество селективно да избира какъв тип модернизация да приеме. Не всичко трябва да бъде копирано механично.

А тук, при нас, сякаш всичко трябва да се изтрие и замени наведнъж. Когато гледам старите гръцки филми от 60-те години — онези наивни и едновременно толкова топли филми — виждам в тях и една голяма трагедия. Защото там личи как постепенно изоставяме собственото си наследство. Имаме тази прекрасна човешка среда, която изграждат Вегос или Папаянопулос, и в същото време я продаваме, отричаме я, гледаме на нея като на нещо провинциално, архаично, смешно — като на нещо, от което не може да се извлече нищо ценно.

А американците черпят от своята традиция. Французите също. Помня, когато за първи път се установих в Англия, жена ми каза: „Тези хора нямат просто история — те принадлежат на историята си.“ И това е огромната разлика. Англичанинът може да спори с Уелс или с Тачър, може да не е съгласен с тях, но те пак са част от неговата традиция. Той ги носи в себе си. Един от големите ми учители — изключителен историк на философията — написа монументално деветтомно изследване, „Археология на субекта“. Понякога си мисля, че едва ли ще се намери гръцки университетски преподавател, който дори да се заеме да го преведе или изобщо да го прочете сериозно, защото изисква огромно усилие и огромна култура. А в него се вижда как истинският европейски дух използва всичко — цялото наследство.

Сигурен съм, че ако му изпратя моята книга, ще се изненада колко неща мога да добавя към теорията за субекта от области, които той изобщо не познава. Но именно това ще се случи в бъдеще — дори ако ние, гърците, не го направим сами. Европа рано или късно ще преоткрие и нас, защото истинският европейски дух ни включва вътре в себе си.

Бруно Латур например написа книгата „Никога не сме били модерни“. Самото заглавие казва всичко: онова, което наричаме „модерност“, всъщност е ново тълкуване на стари традиции. Но ако кажеш подобно нещо на определени хора тук — например на Рамфос, с когото споря по тези теми — те ще реагират така, сякаш искаш да подпалиш цялото поле.

Тук си спомням и един текст на Т. С. Елиът, написан след войната. Той казва приблизително следното: „Какво ми предлагате — да купя нива, да отгледам козичка, за да пия мляко след години? Дотогава ще съм умрял хиляди пъти.“ Именно това е стойността на традицията: тя не изисква да изгориш всичко и да започнеш от нулата. Можеш да създаваш нови неща, без да унищожаваш онова, което вече съществува.

Затова всички големи философи и писатели се позовават на традицията. Когато награждават Сартр и му казват колко е велик, той отговаря: „Аз съм Хайдегер, аз съм Фихте…“ Тоест — аз съм продукт на цяла една традиция. Това е истинският европейски дух: съзнанието, че не си самосъздал се човек, а част от една дълга историческа приемственост. Но днес този дух започва да изчезва и Европа постепенно се плъзга към нов нихилизъм. И това се случи изключително бързо — толкова бързо, че ние, по-възрастните, успяхме да го видим със собствените си очи.

Ако аз сега отида в Сорбоната, онази Сорбона, която познавах преди 30 години, разликата ще я усетя веднага. Имам чувството, че ако си представим света като везна — от едната страна поставихме и преживяхме свещеното, изчерпвайки всяка негова възможност на житейско равнище, добра или лоша. А сега, от другата страна на везната, сме поставили профанното, опитвайки и тук да изпитаме всички негови усещания. Още не е решено накъде ще се наклони тази везна. Докато изпитвахме насладите на свещеното, тя се накланяше натам; сега се накланя насам.

Вярвате ли, че някога тази везна ще се уравновеси, или просто ще дойде някой, ще я ритне и самият въпрос за везната ще престане да съществува?

Нека направя една поправка. Аз не смятам, че е имало някакъв светъл момент в миналото, а след това само упадък. Тази историческа представа е стара — намираме я още в античността: „златният век“, „бронзовият век“ и т.н. Не говоря само за гърците, а за целия свят. Не мисля, че просто живеем в упадък. Това е важно.

Много френски интелектуалци са били обвинявани, че са песимисти. Аз обаче смятам, че разумният песимизъм е ценен. Съгласен съм с Исая Бърлин, който казваше, че по времето на нацизма, ако е имало някаква надежда, тя е идвала именно от онези, които не са имали никаква надежда. Много е важно човек да знае как да се отчайва правилно — но без да идеализира.

Имало е епохи, които са били описани много точно. Ако прочетете византийската история, ще видите едно удивително общество: човек можел да убие дори майка си, за да стане император, а след 10–20 години да стане монах. Именно това описах по-рано. Важното е, че не е съществувал някакъв свят, в който хората са били само светци и всичко е било чисто и съвършено.

Модерността донесе и много добри неща. Тя постави въпроси, които разбиха определени комплекси и мракобесия от миналото. Например — идеята за свободата. Ако прочетете Евангелието внимателно, ще видите, че в неговата перспектива освобождението на робите е крайната цел, макар това да не може да бъде казано директно в епоха, когато робството е било естествено. Когато ти казва, че робът е твой брат, то вече подготвя освобождаването му.

В този смисъл модерността, с непосредствеността на отчаяния човек, който сме днес, постави въпроси, които помогнаха. Тя има и положителни страни. Жената поглежда мъжа и му казва: „Ще ме приемеш ли такава, каквато съм? Ще ми дадеш ли свободата да бъда себе си?“

Наскоро говорих с едно семейство. Съпругът се оплакваше, че жена му е свободолюбива, непокорна, независима. А аз му казах: „Но именно такава жена може истински да те обича. Иначе би имал само едно покорно същество, предмет, който можеш да местиш насам-натам. Вместо това тя ти дава възможността да имаш истински другар.“ И вместо да го разбере и да ѝ бъде благодарен, той се оплакваше от нея.

Това са положителните характеристики на модерността. Освобождението на жената например. Ако прочетете какво казва св. ап. Павел в Посланието към Eфесяните за отношението на мъжа към жената, ще разберете. Там се казва, че мъжът трябва да стои до жена си така, както Христос до Църквата — а Христос се жертва за Църквата до кръв. Това означава: „и ти трябва да правиш същото за нея“. Това е потресаващо виждане за брака. А после казват: „Павел е женомразец“. Не разбират, че когато модерността постави тези неща наново, тя действа като изповедник на миналото.
Но ако отрежеш корените си от миналото — това е грешката на Просвещението. То отрязва Християнството и си казва: „Искам само разума“. Но не е само Калвин, не е само Лутер, не е само Тома Аквински. Просвещението има правилни страни, но същевременно прекъсва пъпната връв и стига до една самодоволна представа за историята, в която човекът се предава изцяло на желанията си. А това подготвя почвата за тоталитаризма.

Истинската революция според мен е тази, която ни разтърсва отвътре — едно възпитание и облагородяване на желанието. Революциите, които трябва да приключат, са онези, които винаги виждат врага отвън. Всеки път, когато слушам политически партии да говорят така, усещам почти физическа алергия. Всички тези неща са първобитни. Врагът винаги е някъде навън и аз стрелям по някого отвън, за да оправдая себе си. Но тези хора са опасни — защото когато вземат властта, ни удавят в кръв. Разбирате ли какво искам да кажа? Историята го е показала многократно.

Попър говори именно за това в книгата си за историцизма — „Нищетата на историцизма“. Тя не е преведена на гръцки, но когато излезе, мисля, че Бърлин каза, че това е една от книгите, които ще надживеят XX век. И наистина е така. Основната ѝ идея е критиката към убеждението, че някой притежава ключа към историята. Именно това е революцията, която не бива никога повече да се случва — да вярваш, че знаеш кой е човекът, знаеш нуждите му, знаеш историята, знаеш всичко.

Историята е отворен диалог. В книгата си говоря за „отворена история“ — една история, която е отворена метафизически, психически, интелектуално, духовно, творчески. Тя е неопределима и представлява диалог, който ни води към една пълнота, за която не можем да говорим напълно, защото тя е много по-висша от нас.

Никак не бих се изненадала, ако някой ден достигнете до такава интелектуална висота, че да създадете нова дума. Сигурна съм, че имате дарбата на човек, който създава понятия — дума, която да описва ново състояние на света. Хората преживяха фашизма, преживяха комунизма, преживяха капитализма, империализма, демокрацията — и сякаш отхвърлиха всичко това. Сега сме в момент, в който има един невидим враг, който, според вас, се стреми да ни наложи един „кадифен тоталитаризъм“. И ние самите му помагаме. Кой е този враг? Кои са враговете на отворената история — поне що се отнася до Гърция, но и до света?

Да, това е глобално явление, а ние в Гърция просто го възприемаме и усвояваме много бързо и безкритично. Но според всичко, което казах, не бива да го назовавам. Ако му дам име, веднага един нарцисизъм започва да се бори срещу друг нарцисизъм. Аз предпочитам да кажа, че нашият враг сме всички ние — чрез начина, по който не успяваме да надраснем себе си, както говорихме в тези разговори. И не само че не можем — ние отказваме да го направим.

От момента, в който сметнеш, че за онова, което ти се случва, е виновен някой друг, веднага влизаш в играта, която подготвя тоталитаризма, защото никой не поема отговорност. А тоталитаризмът е много пристрастяващ.

Но когато човек е в зависимост, как може да излезе от нея?

Наскоро говорих пред религиозна аудитория и казах следното. Поканих един човек: „Ела, седни на стола, на който седя аз.“ А той ми отговори: „Не мога да седна, защото вие седите там.“ И му казах: „Точно така. Значи аз трябва да стана, за да седнеш ти.“ После добавих: „Това е и въпросът за Антихриста. Ако на стола седи Христос, Антихристът няма как да седне. Някой трябва да освободи мястото.“

Трябва да внимаваме кого възкачваме на трона. Да възкачваме истински личности и стойностни идеи — това би ни помогнало да не поставяме на трона всевъзможни случайни и посредствени лица. Съпротивата започва оттам — да внимаваш кого поставяш на стола. Това е вече голяма крачка. Може би това е вид духовен лукс, но вероятно именно такова време настъпва. Някои хора са готови за него, други дори не подозират, а трети са напълно безразлични. Особено тревожно е, че мнозина не защитават децата си и ги оставят напълно изложени на всичко това. Днес дори в семейството, под претекст за „приятелски отношения“, авторитетът е изчезнал. Да, хубаво е да играеш с детето си, но трябва и да му кажеш някоя истинска дума, за да не се чувства изгубено в безкрая на света. Нужно е да му покажеш посока. Точно това правят големите мислители и писатели — спестяват ти част от пътя. Иначе, ако трябва сам да започнеш от нулата и да стигнеш до десет, най-вероятно ще се сринеш в депресия още по средата.

Днес хората са уплашени и лесно се превръщат в стадо. А най-тъжното е, че онези, които постоянно се появяват пред нас — политиците, дори църковните лидери — често нямат какво истинско да кажат. Там, където има власт, много често зад нея стоят амбиция, стремеж към влияние и пари. Затова хората на върха обикновено не могат да ни кажат нищо съществено. Понякога буквално нищо. Не е нормално човек на висок пост да не може да изгради сам една мисъл и да му пишат речите, без дори да разбира какво произнася.

Живеем в страшни времена. Виждаме хора на високи позиции, които не разбират нищо — и в Църквата също. Те живеят в свой собствен затворен и глупав свят, без никакъв контакт с реалността. И това е трагично.

Ето защо смятам, че надеждата трябва да идва от мислещите хора — от учителите, които ще преподават насъщните неща за живота. Защото всички велики личности, които споменахме, не са били властници. Те са били хора на духа. Напротив, много от тях дори са били преследвани от властта. Именно от такива хора очакваме нещо — от хора, които живеят без корист. Разбирате ли? Все още съществуват такива хора. Може да са съвсем обикновени, но живеят без корист и в това има огромна сила. Срещаш прост човек, а в него има удивително здраве на духа, защото живее без корист — живее за самата радост от съществуването, за радостта да бъде цялостен човек.

Всички онези, които са избрали да живеят по правилата на „Големия брат“, приемайки тази прекомерна глобална склонност към контрол над всичко — докъде ще доведе това?

Мисля, че ще стигне дотам, докъдето самите ние позволим да стигне. Защото ние го позволяваме. Винаги е необходимо някакво начало, някакъв повод, вдъхновение, за да започне нещо подобно. Но как човек да се съпротивлява? Винаги има оправдание. Сега е пандемията, преди това беше икономическата криза, преди нея — нещо друго. Винаги има смесване на добро и зло. Някой ще ти каже: „Трябва да бъдеш здрав.“ Съгласен съм — човек трябва да се грижи за здравето си. „Трябва да се ваксинираш.“ Добре, ваксинирай се. Но оттам нататък върху това може да се изгради цяла система, която постепенно да се разраства.

Трябва обаче да сме внимателни. Ако започнеш да обвиняваш нещо още преди да се е случило, рискуваш да изглеждаш смешен и да изгубиш доверието към себе си. Но хората трябва да останат будни и непримирими, за да не се превърне всичко това в една огромна „политическа коректност“, която усмихнато и любезно ще ни отведе в състояние, в което няма дори да смеем да погледнем навън — камо ли да излезем.

Днес вече съществуват средства да бъдат следени дишането ти, сърдечният ти ритъм — всичко. Това, за което говорим, не е тайна; то е известно по целия свят. Но проблемът е, че трябва да гледаме на тези неща трезво — не с крайности и не с параноични фантазии. Тук балансът е много фин, но и изключително важен. Ако човек премине границата, започва да говори безумия и губи способността да вижда ясно.

Например днес много хора свеждат целия проблем единствено до ваксините. А всъщност става дума за много по-широк процес. Добре, не си се ваксинирал. И какво от това? Проблемът не свършва там. Чувал съм какви ли не версии. Една моя приятелка ми каза: „Няма да се ваксинирам, защото ме принуждават.“ Разбирам подобна реакция и я уважавам. Но същественото е да виждаме колко голям е процесът, който се развива пред очите ни. Искаш — ваксинирай се, не искаш — не го прави. Един е уязвим, друг не е. Това не е основният въпрос.

Казах в една моя онлайн лекция, че не бива да се хващаме лесно на примамката. Защото си имаме работа с изключително интелигентни хора. Ако някой иска да контролира едно общество, няма да го направи грубо и директно. Ще пуска множество примамки, не само една.

Точно тук страдаме най-много — липсва ни дълбочина на анализа. Не виждаме реалността в нейната дълбочина. Един човек казва: „Опасността мина, всичко приключи“, и заспива спокойно за следващите четиридесет години, докато междувременно другият вече го е оплел напълно.

Виждали ли сте как работи паякът върху насекомото? Колко бързо го обгръща с нишките си. А насекомото дори се чувства добре — сякаш е защитено, сякаш му е топло и уютно. Не разбира, че всъщност е пленено. И мисля, че именно това ще бъде голямото изпитание на бъдещето.

Източник: YouTube

Подготвил: Константин Константинов
Част I >>>