Съборността като светодуховен начин за определяне на вярата и живота на Църквата

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Преди всичко ще направя някои необходими концептуални уточнения. И тъй като думите са носители на значения, преди всичко трябва да изясня тяхното значение. Думата „синодалност“ (συνοδικότητα – в смисъл на съборност) е субстантивирано прилагателно, което произлиза от съществителното „ συνοδός“ (синод, но и събор). Думата „συνοδός“ е сложна дума. Тя се състои от съставката „σύν“, която означава заедно, и думата „ὁδός“, която означава път, т.е. начин на пристигане на дадено място или цел.

В библейския език думата „път“ е осмислена по уникален начин. Христос нарича Себе Си Път, Живот и Истина. Думите „Път“, „Живот“ и „Истина“ придобиват ипостасно съдържание, съдържанието на Второто лице на нашия тричен Бог.

По този начин Христос е не само ипостасната Истина и ипостасният Живот, но и ипостасният Път, т.е. пътят за достъп до Истината и Живота, който Той самият е.

Ипостасният Път не е обективирана реалност, към която някой може да се приближи и да я разбере само интелектуално, а буквално е жива реалност, която може да бъде преживяна и разбрана само в Църквата, и то със сигурност при много специфични богословски и светоодуховни условия, за които ще стане дума.

Тук просто ще припомня съответните библейски свидетелства. Св. апостол Филип – преди Петдесетница – моли Христос да му покаже Бог Отец и Христос му разкрива начина на познаване на безначалния Отец. „Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца?
Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“. (Йоан 14:8-10). Малко преди това Христос открил на учениците Си новата непостижима реалност на Църквата. „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място.
 И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз.
А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете.
Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?
Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.
 Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го. “ (Йоан 14:2-7).

Христос разкрил на св. апостол Филип, че той Го виждал само външно, но без да има дял в Неговата божественост. Ето защо в молбата на ап. Филип: „Покажи ни Отца“, Христос отговаря, като използва друг глагол: „не си ли Ме познал“, казва му Той. Така, в този диалог, Христос автентично ни известява, че познанието за Бога не произтича от външната гледка на сетивните очи, а от светодуховно-опитно познание, което дават преобразените в Христос сетива, в екзистенциалното „място“ на Богочовека, светотайнственото тяло на Христос, Църквата. Това „място“ е подготвено от Христос чрез спасителното дело на Божието домостроителство и особено чрез Петдесетница, основавайки Неговата Църква. Присъединявайки се към Църквата и пребивавайки дейно в нея, вярващият физически се намира там, където са и Христос, и Бог Отец, в Светия Дух, както в своето историческо настояще, така и в безкрайните векове. Освен това, пребивавйки дейно в нашето екзистенциално „място“, Църквата, ние преживяваме в Светия Дух нашето време засадено във вечния живот. Така нашето лично, историческо време придобива своето есхатологично измерение и става вечно.

Достъпът до ипостасната Истина и Живот става чрез Самия Христос, Който функционира и като екзистенциално-опитно начин за достъп до Бог Отец в Светия Дух. Както казахме по-рано, Христос ни уверява, че „никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). С други думи, Христос е Животът и Пътят, който обединява вярващия с троичния Бог.

Всеки вярващ, като органично включен в богочовешкото тяло на Христос, екзистенциално се намира в светотайнственото тяло на ипостасния Път. Затова той е и е призван да бъде винаги опитно, като „συν-οδικός“ (спътник) в Църквата. Именно в този контекст трябва да се разбира Христовото изречение: „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). На практика това означава, че вярващият, пребивавайки светотайнствено и опитно в ипостасния Път, трябва и може – чрез активирането на неговото св. Миропомазание – да има „Христов ум“ и да живее в Христос, т.е. Христос да живее „в него“, според известието на св. апостол Павел: „ вече не аз живея, а Христос живее в мене“.

Добре е тук да се спрем малко повече, за да изясним допълнително библейски обоснованата богословска гносиология в контекста на Църквата, за да разберем по-дълбоко опитния и жизнен характер на богословието, защото смятаме, че по този начин ще подходим по-добре към съборността, като светодуховен начин за определяне на вярата и живота на Църквата.

На първо място, нека прочетем библейското място, което ни предава жизнения характер на богопознанието в рамките на Църквата. Самият Христос ни зове към опитно констатиране на достоверността на Неговите думи в настоящия живот. „Дойдете при Мене“, казва, „всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя;
 вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си;
 защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Мат. 11:28-30).

С други думи, Христос ни уверява, че като спазваме Неговата воля, Той благодатно ще влезе в нас и ние ще Го познаем опитно, като кротък и смирен, защото само когато спазваме волята Му, ние наистина Го обичаме. Тогава ставаме участници в Неговия нетварен живот, който се характеризира най-вече с кротостта на Неговата нетварна любов и Неговото нетварно смирение.

В друг контекст на Своето слово Христос ни говори недвусмислено за тази благодатна теофания, т.е. за Своето действително откриване в нас, при ясното условие винаги да спазваме Неговите заповеди, което условие опитно удостоверява нашата любов към Него. „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“ (Йоан 14:21).

От гореизложеното става ясно, че в Църквата опитен е не само начинът на достъп и пребиваване в Пътя – който е Христос, но и богопознанието и произтичащото от него богословие, като живот в Христос, е изключително опитно-жизнено, защото го „изстрадваме“ екзистенциално и го усвояваме благодатно, като познание свръх естеството, ума и сетивата, но във всички сетива.

Освен това ученето и познанието на старогръцки и на библейски език не е толкова въпрос на обикновена информация, а главно на опитен подход и участие в съдържанието на познанието. В този дух на опитно познание Христос ни казва: „и ще познаете истината – която е Той самият – и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Това означава, че ако познанието – за което говори Христос – не е опитно и ако истината не е реална – ипостасна, не е възможно това познание да ни освободи екзистенциално от светоуправника на злото, дявола, от екзистенциално преживявания грях, но и от смъртта, разбирана като екзистенциално отделяне и откъсване от същинския ипостасен живот, Христос.

Христовото слово винаги има опитен и доказателствен характер. Така, спазвайки Неговите заповеди, ние имаме и доказателството за Неговата достоверност, пряко. Затова Той ни уверява по неопровержим начин: „ще намерите покой за душите си“ Благодатното състояние на „покой“ ни утвърждава като Негови „спътници“. Ще се върнем към това по-късно.

Но какво общо има всичко гореизложено със съборността на Църквата? Съборността е институционалният, но и светодуховният начин, по който вярата и животът на Църквата категорично биват определени. Съборността, като институционален начин на изразяване на Църквата, има догматически предпоставки. Тези предпоставки водят началото си от светотроичния живот, но на равнището на Божието домостроителство, и се основават преди всичко върху христологичния догмат, но впоследствие и върху идентичността на Църквата, разбирана като светотайнствено тяло на Богочовека Христос.

Без тези условия, които имат опитен и следователно определящ характер, съборността на Църквата се изпразва от своето основно съдържание и се превръща в човешка институция, като по този начин отпада от своя църковен характер

Светотроичните предпоставки на съборността на Църквата са ясно разпознаваеми на равнището на Божието домостроителство. По този начин Троичният Бог в Своето откровение към света и историята изглежда действа „съборно“. Всичко в сътворението и пресътворението в Христос се извършва „съборно“, то винаги се извършва „от Отца, чрез Сина, в Светия Дух“. В троичния Бог не само същността е една и съща, но и енергията на божествената същност, волята и изволението на Отца, Сина и Светия Дух са едни и същи.

Тя обаче е по-ясно подчертана в създаването на човека, което става по общата воля на троичния Бог, изразена в Светото Писание: „Да сътворим човек по Наш образ и подобие“. Но пресътворяването на човека чрез делото на Христос, посредством Църквата, е благоволение на Отца, със съдействие на Светия Дух. Следователно съществува абсолютна идентичност във волята, действието и делото на Трите Божествени Лица, които действат съборно. И тъй като човеците са сътворени по образ и подобие на троичния Бог, те би трябвало и могат – след като естествено имат на тварно равнище онтологичните предначертания, като реални и благодатни предпоставки – да функционират съборно, съгласно техния образец.

Но практическата възможност за съборно функциониране на хората се основава върху христологичния догмат. На първо място, в личността на Бог Слово – на Единия от Светата Троица – при Неговото Въплъщение двете природи на Христос, божествената и човешката, се съединили и функционирали съборно и в пълнота.

Горепосочената догматична истина на Църквата е формулирана с цялата си прецизност в догматичните постановления на Четвъртия и Шестия Вселенски събор. Постановлението на Четвъртия Вселенски събор говори за „σύνοδο“ (съединението) на двете природи на Христос, докато Постановлението на Шестия вселенски събор – за „σύνοδο“ (съединението) на двете Му естествени воли, които естествено зависят от двете Му пълноценни природи. Следователно двете воли на Христос се съединили – както и Неговата природи – „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“, факт, който осигурява единството, но и своеобразието и целокупността на двете воли. Волите на Христос – оставайки неразделно съединени и запазвайки „неслитно и неизменно“ естествените си характеристики и своеобразие – не си противоречат, а човешката воля следва и се подчинява на божествената воля. Точно това подчинение на човешката воля на божествената е и херменевтичният „ключ“ към разбирането на безгрешността и непогрешимостта на Христос съгласно Неговата човешка природа. То е и „ключът“ за разбирането на съборността на Църквата и за тълкуването на непогрешимостта на решенията на Вселенските събори. Това ще стане по-ясно от това, което ще кажем по-долу.

Съществуването на двете естествени самовластия и двете воли в Христос – поради ипостасното съединение на двете Му природи – установява и съществуването на две свободи и две воли у вярващите – поради тяхното действително и благодатно включване в Неговото светотайнствено и обожено тяло. Тук обаче трябва да изясним и нашето основно различие от Христос. Вярващият има като неотменна част от своята природа само човешката воля и свобода. Другата – втората – негова воля и свобода е неограничената естествена енергия на Светия Дух, която той усвоява и поддържа активна, по благодатен начин, само при определени ясни условия.

Всъщност отношението на двете самовластия и свободи на Христос задава мярката и степента, към които трябва да се стреми отношението на човешката воля и свобода към нетварната естествена воля и свобода. Това отношение трябва да бъде отношение на подчинение на човешката свобода към благодатната свобода, предоставена на вярващия като жив член на Христовото тяло.

По този начин волята и свободата на вярващия в Христос е благодатна воля и свобода, и то в степента на подчинение на човешката воля и свобода на нетварната воля и свобода на Бога. Връзката на двете естествени свободи във вярващия има христологична основа. При това, според свети Григорий Палама, „Господ заради нас станал това, което станал“. С други думи, онова, което се е извършило в личността на Христос по естествен път и „ипостасно“, може да се извърши и в личността на всеки вярващ по благодатен начин, само че в рамките на Църквата. Точно това е смисълът и основната цел на Въплъщението на Словото Божие.

И само когато христологичният догмат се „превежда“ опитно в живота на вярващите, в рамките на Църквата, е възможна автентичната функция на съборността на епископите – на всички равнища на съборите (местни и вселенски) – но също така и изразяването на автентичното догматично съзнание на пълнотата на Църквата.

Ако съборността има своя богословска отправна точка в Троичния Бог и ако се основава на христологичния догмат – както обосновано твърдим, – тя се разкрива исторически, опитно и институционално в начина, по който функционира Църквата, когато тя се събира, за да взема решения, които са от решаващо значение за очертаването на нейната вяра и нейния светодуховен живот.
Съборността на Църквата – като неин светодуховен начин на функциониране – е гарантирана от нейната собствена Богочовешка Глава, както чрез присъствието на Духа на истината в нея, така и чрез благодатното действие на Неговия Дух Утешител върху членовете на Неговото светотайнствено тяло и особено върху нейните институционални членове, епископите, когато те се събират на църковни събори, със светодуховните предпоставки на Църквата. Това, което казахме дотук, представлява основните предпоставки – тоест абсолютно необходимите духовни предпоставки – за православното функциониране на Църковните събори.

На Църковните събори – поместни или всеправославни – епископите представляват църковната прилома на своята епархия наравно с всички останали синодални епископи и предстоятели, без да се изключва „първия“. В тези събори епископите – „получили цялото духовно сияние на Светия Дух“ – упражняват своето апостолско служение, по време на което заседават помежду си и със Светия Дух, както чухме поетично изразено вчера в стихирите на Всякое дихание на Утренята, те решават заедно с равен глас догматични и пастирски въпроси, които са от ключово и решаващо значение за „тайната на богословието“ и за живота на Църквата.

Решенията на всички събори, без изключение, подлежат на светодуховната преценка на догматичното съзнание на плиромата на Църквата по целия свят. Под плирома (пълнота) на Църквата се разбират всички вярващи – клир, монаси и миряни, които по силата на своята Свето Миропомазание потвърждават или отхвърлят догматичните решения на синодалните епископи, които са ги представлявали, в случай че не били „следващи Светите отци“ във времето. По този начин догматичното съзнание на църковната плирома представлява върховния авторитет в Църквата, която изразява Вселенският събор институционално и непогрешимо , и правдоподобно след това тя има задължителни решения за всички вярващи от всички отделни автокефални църкви във всички времена.

Тук обаче трябва да се уточни, че православният вярващ – независимо дали е клирик, монах или мирянин – не е механично защитен от възможни грешки, само защото е получил Светото Миропомазание и защото е в светотайнствено общение със своите пастири. Вярващият е защитен от заблуда само когато в него действа благодатта на Светия Дух, която е получил чрез Светото Помазание. Това обаче предполага постоянна аскетична трезвост, любящо спазване на Божиите заповеди и неосъдително участие в боготворящите Тайни на Църквата. Само при тези опитни условия Божият народ може да има активно догматично съзнание за Църквата. Затова и само тогава той е способен да поставя под съмнение вярата на своите пастири и само тогава е длъжен да ги следва, съгласно това, което казва и свети Йоан Златоуст, тълкувайки откъса от Посланието на свети ап. Павел към Евреите: „ Помнете вашите наставници . . , и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7. Βλ. Ὑπόμνημα εἰς τήν πρός Ἑβραίους Ἐπιστολήν, Ὁμιλία ΙΔ΄,1, ΕΠΕ 25, σ. 372).

Това, което казахме дотук в богословски план за съборността на Църквата, мисля, че би било много важно да го чуем и в простите, но духовно зрели и просветени думи на един благодатен подвижник и вече официално светец на Църквата, с ниво на граматика шести клас, преп. Паисий Светогорец.

„Православната Църква – казва той – винаги е функционирала чрез събори. Православният дух е такъв, че Съборът трябва да функционира в Църквата, а Синаксисът (събранието) – в манастирите. Архиепископът и Съборът трябва да вземат решения заедно. Игуменът и игуменката и Синаксисът (събранието) на монасите трябва да решават заедно. Архиепископът е пръв сред равни. А патриархът не е папа. Той има същия сан като останалите йерарси. Докато папата има различен сан – той седи високо и му целуват крака – патриархът седи с другите йерарси и координира. И игуменът или игуменката по отношение на проистамените отново е пръв сред равни.

Един архиепископ или игумен не може да прави каквото си иска. Бог просвещава един йерарх или проистамен за едно, друг за друго. Виждате, че четиримата евангелисти се допълват взаимно. Така и тук всеки от тях дава своето мнение, а когато има противоположно мнение, то се записва в протокола. Защото, когато става дума за решение, противоречащо на повелите на Евангелието, и някой не е съгласен, ако не поиска мнението му да бъде записано, ще изглежда, че е съгласен. Ако не е съгласен и подпише, без да е записано мнението му, той постъпва неправилно и носи отговорност; той е виновен. Но ако изкаже мнението си и дори мнозинството да е против него, той е наред пред Бога. Ако Съборът в Църквата или Синаксисът в манастирите не функционира правилно, тогава, докато говорим за православен дух, имаме папски дух. Православният дух е да говориш и да регистрираш мнението си, а не да мълчиш, защото се страхуваш, или да ласкаеш, за да си в добри отношения с архиепископа или игумена“ (Γέροντος Παϊσίου Ἁγιορείτου, Λόγοι Α΄, Σουρωτή Θεσσαλονίκης 1998, σ. 329-330). В друг контекст той казва: „Църквата не е кораб на всеки епископ, за да прави каквото си иска“ (Ἰσαάκ Ἱερομονάχου, Βίος Γέροντος Παϊσίου τοῦ Ἁγιορείτου, Ἅγιον Ὄρος, 2004, σ. 691).

След като цитирахме думите на свети Паисий, нека се върнем към църковната действителност.

Неотдавнашното еклесиологично отклонение на Критския „събор“ за пореден път показа това, което вече е записано в нашата църковна история. То показа, че съборната система сама по себе си не гарантира механично правилността на православната вяра. Това е възможно само когато в синодалните епископи действа Светият Дух и Ипостасният Път – Христос, така че като Συν-Οδικοί (т.е. като онези, които вървят по Пътя, който е Христос, заедно с Христос) и те на практика са „следващи светите отци“.

Както се оказа, за съжаление, това съвсем не е самоочевидно в наши дни. Ето защо аргументът, който се изтъква безусловно и често както от вярващите, така и от епископите, че ще правим „това, което казва Църквата“ или „ще чакаме решението на Църквата“, е погрешен, тъй като има ясно разграничение между Църквата като такава – като Богочовешкото светотайнствено Тяло Христово – и управата на Църквата, която наистина изразява Църквата, но само при конкретни и ясни условия.

Управата на Църквата се конституира от епископите в техните епархии и от епископските събори на местно или всеправославно равнище. Те, заедно със презвитерите на поместните църкви и благочестивия народ, съставят Христовата Църква. Следователно епископът не може да пренебрегва презвитерите и пълнотата на Църквата. Горното е доказано и исторически. На Първия апостолски събор – на който първи и председател е бил не апостол Петър, а Йаков, брат Господен – съборната истина е била изразена „заедно с цялата Църква“. «угодно бе на Светаго Духа и нам ». „Нам“ са били не само апостолите, но и „тези с тях“, т.е. презвитерите, „заедно с цялата Църква“. А цялата Църква е и обикновеният народ. Но дори в случая с Първия Вселенски събор богословската позиция на един млад дякон, св. Атанасий Велики, изразила цялата Църква.

Следователно дори тази правилност и вселенскост на един Всеправославен събор се оценява непогрешимо от членовете на Църквата и особено от бдителното догматично съзнание на благочестивата плирома на Църквата, което в Православната Църква е единственият херменевтичен „ключ“ за установяване на истинността на нейното вероизповедание.

И когато казваме догматично съзнание, имаме предвид духовното познание, което се ражда – благодатно – в сърцата на вярващите чрез светодуховната нетварна благодат на тяхното активирано свето Помазание. То е концентрираният духовен опит в Църквата, т.е. действащият Светия Дух в нас, Който сме приели. И това е единственото равенство между хората в Тялото Христово, където всички други различия – институционални или лични – са от второстепенно значение. Ето защо догматичното съзнание на вярващите е напълно независимо от тяхното светско образование и евентуалната интелектуална или неинтелектуална професия. Следователно, когато това догматично съзнание на членовете на цялата Църква се активира, то се превръща във върховен критерий за истината. Факт, който следва от самата природа на Църквата и е неопровержимо засвидетелстван от нашата църковна история, е, че е имало не само патриарси, митрополити и епископи, които са били еретици, но и всеправославни събори, които – тъй като представляват висш административен орган на Църквата и са имали всички външно-формални изисквания на Вселенските събори – са били отхвърлени от съвестта на църковния народ и са били характеризирани като лъжесъбори или разбойнически събори.

Това е така, защото по догматични въпроси истината не се открива в мнозинството на заседаващите архиереи. Истината сама по себе си е мнозинство. Тоест, когато и един човек я изразява, тя е мнозинство, на фона на милионите и милиардите други гласове, които ѝ се противопоставят. Защото Истината в Църквата не е идея, не е мнение. Тя е ипостас. Тя е Самият Христос. Затова и онези, които не са съгласни с нея, биват откъснати от Църквата, след като бъдат низвергнати или отлъчени, според случая.

Истината е Самият Дух на Истината, Който действа и се изразява и чрез отделни свети лица. Например свети Григорий Богослов със своята святост и богословските си проповеди във владения от арианите Константинопол сам буквално преобръща еретическата среда в столицата на империята и подготвя духовно тържеството на Църквата чрез Втория вселенски събор. Но този факт е доказан от историята и в лицето на свети Максим Изповедник, който, трябва да се отбележи, е имал на своя страна цялата тогавашна православна Западна църква с православния папа. Но го показа и през второто хилядолетие, в лицето на свети Марк, еп. Ефески, на Флорентински лъже-събор. Светците са били единици срещу господството на мнозинството.

Тук се вижда как един свят човек е дал отговора на Църквата и бил оправдан от църковната история по отношение на всички останали, императора, патриарха и всички онези, които участвали и не разкрили истината. И така, въпросът не е в броя, а в истината или неистината. Не трябва да забравяме това, защото то е качествената разлика между Православието и инославието на дело. В Православната Църква нещата не функционират по папски. Няма „Пръв“ над Вселенските събори, както е в папството, и, разбира се, няма отделен предстоятел като папа, който да е поставен над йерархията на нашата Църква.

Така че критерият в Църквата не е, че цялата Православна Църква се събрала и е решила нещо с мнозинство. Теоретично би могло да се случи така, че да са всички епископи, и един, двама, трима или няколко от тях да кажат нещо противоположно. Това не означава, че това, което би казало преобладаващото мнозинство от епископите, е гаранция за Истината и че то непременно трябва да бъде прието от църковната плирома. Не, нещата в Църквата не стоят по този начин. Критерият за Истината е дали казаното на църковните събори „следва светите отци“.

Въпросът е цялата Църква да оцени в бъдеще, на един събор, богословски и окончателно решенията на този архиерейски „конгрес“ в Крит. Дотогава обаче всеки вярващ, оставайки в рамките на Църквата, може и трябва да заеме позиция по висящите и противоречиви решения на този „конгрес“, според критериите на догматичната съвест на Църквата през вековете. Сигурните критерии на тази догматична съвест са обобщени в съдържанието на светооточеския израз: „следващи светите отци“. И този израз е от решаващо значение както за вида на събори, така и за тяхното догматично учение.С други думи, ако благочестивият народ на Църквата – като носител на нейната догматична съвест – утвърждава правилността на решенията на църковните събори, или отменя решенията на Всеправославните събори, като ги смята за лъжесъбори, тогава е очевидно, че има право и задължение да се изказва със страх Божи и в ревност по Бога, особено в настоящия случай относно решенията на Критския „събор“. (Βλ. σχετικῶς καί π. Γεώργιο Φλωρόφσκυ, Τό σῶμα τοῦ ζῶντος Θεοῦ, Μιά Ὀρθόδοξη ἑρμηνεία τῆς Ἐκκλησίας, ἐκδ. Ἁρμός, Ἀθήνα 1999, σσ. 80-83).

Източник: www.impantokratoros.gr
Превод: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта