Богословие на живота, богословие на любовта

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Казваме, че трябва с мощен глас да провъзгласим истината. Но коя истина? Какви истини? Кой ги разбира и доколко ги разбира? Не съм напълно съгласен с този героичен подход: „Да издигнем глас и да кажем истината“. Въпросът е не просто да я кажем, а първо ние самите отново да я разберем. Само тогава ще можем да я споделим с другите по убедителен начин.

Не си мислете, че секуларизацията, в негативния смисъл, в който обикновено използваме тази дума, е нещо, което просто се случва срещу нас. В нея, за съжаление, често участваме и самите ние.

Ако смисълът на брака беше ясен и жив за нас; ако това се излъчваше навън; ако християнският брак сияеше в обществото, нямаше да се налага да казваме толкова много неща. Нямаше и да бъде лесно за онези, които твърдят, че гражданският брак е бил необходим и че впоследствие е донесъл добро. Какво добро донесе? Че половината бракове се разпадат? Това ли е доброто?

Но същевременно трябва да се запитаме: какво става с нашите бракове – онези, които са сключени в Църквата, пред свещеник и свидетели? Доколко те отразяват духа на брака, който ще видим днес в учението на св. апoстол Павел? Ако наистина отразяваха този дух, мислите ли, че толкова лесно щеше да се стигне до всичко онова, което се случи?
Тези промени не започнаха преди петстотин години. Те се случиха от 80-те години насам. По време на турското владичество имало ли е някой с пушка, който да убива всеки, отказващ да се ожени?

Християнството не се е наложило чрез насилие. То се е наложило чрез своето духовно величие. Това е огромна разлика. И затова не може да бъде налагано и днес чрез закони.
Когато беше въведен гражданският брак, това беше прекрасна възможност. Тогава и ние бяхме млади, а някои от вас може още да не са били родени. Това беше възможност Църквата отново да изведе на преден план богословието на брака, вместо да преследва хората чрез прокурори и съдилища. Такъв подход не убеждава. А и не беше начинът на Христос. Христос не разполагаше нито с юдейските, нито с римските власти. Някога чували ли сте Той да казва: „Ако не приемете това, което ви говоря, ето ги властите и те ще се разправят с вас“? Не. Той правеше точно обратното. Казваше нещо и след това се оттегляше, оставяйки свободата на човека сама да открие и обикне Божието присъствие, Божието слово и Божия Дух, така че те да изгряват в сърцето му като откровение. Защото, когато говори Светият Дух, Той е Дух на свободата. Не Му е присъщо да насилва човешката съвест.

Наскоро, по време на обсъждането на законопроект в парламента, видяхме какво се случи. Всеки човек, носещ своята болка, своето огорчение и своите рани, получи възможност да говори и да сподели своята история. Църквата обаче не беше поканена. Не само че не беше поканена, но постоянно се чуваха гласове: „Защо изобщо да каним Църквата? Каква работа има тя тук?“ Това се повтаря непрекъснато – от леви, десни и центристи.

Днес четох във вестник статия на една известна писателка, която до този момент уважавах. Тя често е заемала позиции срещу политическата коректност и е показвала способност за самостоятелно мислене. Сега обаче започва поредица от статии, в които настоява незабавно да бъде осъществено пълно разделение между Църквата и държавата. А защо според нея е необходимо това? Защото, твърди тя, Църквата проповядва омраза. Омраза? Ние ли мразим всички наляво и надясно, докато тя е изпълнена единствено с любов?

Вчера слушах и един журналист, който според мен по-скоро се нуждаеше от психиатър. Срещу него беше Каламарийският митрополит, който се опитваше да каже няколко думи, но отсреща стоеше човек, който сякаш беше изгубил всякакво самообладание. Не му позволи дори за минута да се изкаже. Митрополитът не можеше да довърши и едно изречение. Журналистът подскачаше, прекъсваше непрекъснато, викаше и се държеше като риба на сухо. Буквално не оставяше събеседника си да произнесе и пет думи. И това са хората, които казват: „Защо Църквата трябва да говори? Какво право има да се изказва?“ Какво означава това „защо да говори“? Не разбирам.

Питам всеки човек, в когото е останала поне малко логика: когато се извършват толкова дълбоки антропологични промени, не е ли справедливо да бъде чут гласът на онези, които имат цялостна и последователна представа за човека?

Църквата има определено разбиране за човека. Тя не упражнява политическа власт. Но има възглед, който се изгражда вече две хиляди години. Той е аргументиран, изпитан е многократно в историята, има свои критерии, свои основания и представлява завършена антропологична визия. Освен това има множество граждани, които определят живота си именно според това учение. Ние сме много – хората, за които гласът на Църквата има значение. Именно това прави необходимо той да бъде чут и в публичното пространство. Не разбирам защо някои смятат, че ако се осъществи разделение между Църквата и държавата, ние ще престанем да говорим и да споделяме онова, което искаме да кажем на хората, които желаят да ни слушат.

Ако има пет, десет хиляди или един милион души — а в Гърция са много повече — за които църковното слово е важно и определя начина им на живот, как бихме могли да накараме Църквата да замълчи? Как изобщо е възможно подобно нещо? Откъде идва убеждението, че само политическите партии имат право да говорят истината? Кой притежава истината? Политиците? Партийните лидери? Те ли са единствените носители на истината за човека? Антропологичната мъдрост, натрупвана през вековете, къде ще я потърсим? Кого ще попитаме? Нима политиката е единствената област, която обхваща всичко, и не съществува никакъв друг източник на истина? Нима в публичното пространство не бива да има никакъв друг глас?

Исторически всичко това има име. Нарича се тоталитаризъм. Ако подобно разбиране бъде наложено, ще стигнем именно до него.

Споменатата писателка дори твърдеше, че Църквата не бива да извършва благотворителност. Не бива да се занимава с милосърдни дела. Точно това говореха и съветските комунисти. Те настояваха Църквата да бъде ограничена в рамките на храма, да не проповядва, да не участва в обществения живот, а само да извършва богослужения. Но и това не продължи дълго. След няколко десетилетия дори самото богослужение започна да им пречи. Така че в известен смисъл сме изгубили ориентация.

По същата логика можем да накараме и философията да замълчи. Нека и тя повече да не говори за човека. Нека замълчат и определени направления в психологията.

Наскоро имах подобен случай в Йонийския университет, където преподавам. Разказах за това и в едно телевизионно предаване, което може да се намери в интернет. Водех избираем курс, озаглавен „Религия и несъзнавано“. По образование съм психолог и в една от лекциите говорех за Фройд и Юнг. Естествено, когато се обсъждат подобни теми, не може да се избегне разговорът за Едиповия комплекс при Фройд или за понятията „анима“ и „анимус“ при Юнг — за женското и мъжкото начало в човешката психика. И двете теории по различен начин подчертават присъствието на двамата родители в психическия свят на детето. Защото детето не се появява в резултат на някаква химическа реакция. То се ражда от една връзка, от едно отношение между двама души.

Днес науката знае много добре, че още в утробата детето познава майката. Познава и бащата. Разбира как общуват помежду си. Не може да изрази това с думи, но възприема емоционалния тон, реакциите на майката, атмосферата около себе си. То възприема всичко. Затова специалистите казват, че възпитанието на детето започва още от момента на зачеването. От значение е какви са отношенията между родителите в този момент. От значение е цялата бременност.

Когато се роди, детето вече притежава оформена психична идентичност, изградена чрез тази първоначална връзка. През следващите четири-пет години тя се развива интензивно и тогава се формират основните психологически насоки в живота му. В този процес майката и бащата присъстват по незаменим начин. Няма да ви изнасям лекция по психология, макар че бих могъл подробно да обясня колко дълбоко е това присъствие. Когато обаче говорех за тези неща, на някои студенти не им хареса казаното. Те събраха вещите си и демонстративно тръгнаха да напускат аудиторията.

Тогава им казах: „Чакайте. Не сте съгласни? Добре. Изложете възраженията си.“ И тогава започна една дискусия от типа: „правото на правата“, „правото върху правото“, „правата на правата“. Попитах ги: „Ако сега пред вас стоеше самият Юнг, щяхте ли да му кажете, че архетипите на мъжката и женската душа не съществуват в несъзнаваното? Че присъствието на образа на противоположния родител в психиката не съществува?“ Отговорът беше: „Не съществува, защото имам право да смятам, че не съществува.“

Тогава си казах: докъде ще стигнем? Ще престанем да преподаваме всичко, което не съвпада с нечие лично мнение? Ако подобно мислене се разпространи, това е класическият път към тоталитаризма. Точно така са действали тоталитарните режими – нацизмът, фашизмът, комунизмът. В университетите се е преподавало само онова, което е било в съгласие с официалната идеология. В съветската система например са преглеждали съчиненията на Маркс и Ленин, за да проверят дали дадена научна теория е допустима. Ако не е съвместима с идеологията, тя се е отхвърляла.

Така бяха отхвърлени дори велики научни открития. Например теорията за ДНК на Уотсън и Крик. Тя се появява през 1953 г., а двамата учени получават Нобелова награда. Но съветските учени дълго време отказват да приемат това откритие. Защо? Защото ДНК представлява стабилна наследствена структура. А това не се вписвало в диалектическата философия, според която всичко трябва непрекъснато да се променя чрез противоположности и синтези.

Затова съвременната генетика била отхвърлена, а на нейно място бил издигнат един биолог на име Лисенко, чиито теории по-късно се оказали напълно несъстоятелни. В продължение на десетилетия съветската биология останала изолирана от световната наука именно защото истината била подчинена на идеологията. Това е тоталитаризъм.
И именно натам води проблемът, когато започнат да се забраняват не само действия, но и мнения. Не говоря дори за омразата. Осъждам всеки, който крещи, обижда и унижава хората. Христос не постъпваше така и ние също не бива да го правим. Но да имаш мнение — дори и погрешно мнение — не е ли право на всеки човек? Или право на мнение има само онзи, който ме обижда?

Преди време видях надпис на една стена: „Намушкайте хомофобите“. Извинете, но какво означава това? Кой го пише? Кой призовава към подобни неща? Дори ако предположим, че някой е страдал от несправедливост и насилие, нима решението е да повтори същото, при това в още по-тежка форма? Това показва, че не вървим в добра посока.

Днес е достатъчно човек да носи расо, за да бъде обявен за враг на човечеството, враг на истината, враг на човека. Ние, видите ли, сме изпълнени с омраза към всички и към всичко. А другите са изпълнени единствено с любов.

И когато се създадат новите модели семейства, тогава вече щяло да настъпи всеобщо щастие. Децата най-сетне щели да намерят себе си, радостта си, своето пълноценно развитие. Тогава, казват ни, ще видим истински щастливи деца. Сякаш природата е претърпяла провал. Сякаш Бог е претърпял провал. Бог е създал мъжа и жената, но според тази логика е сбъркал и сега ние ще поправим Неговата грешка. Да, човешката свобода е нещо, което до голяма степен произлиза от християнското богословие.

В античния свят човекът не е бил разглеждан като свободен. Той е бил определян от космическия ред и от природата. Ако се противопостави на природата, природата ще го унищожи. За древния човек природата е била свещена и божествена. В християнството обаче съществува свобода. Ние не сме напълно подчинени на природата. Но това не означава, че природата е без значение. Призвани сме не да я унищожим, а да я осветим. Да я възведем към по-висше състояние, а не да я отменим. Природата е дадена, за да бъде преобразена и осветена, а не заличена.

Някои от нас — и аз сред тях — предупреждавахме, че следващата стъпка неизбежно ще дойде. Запомнете думите ми. Не знам след колко години ще стане, но вече започва. Наскоро четох американски блогове и видях първите признаци на този процес. Следващата тема ще бъдат множествените бракове. Някой ще каже: „Този мъж иска да се ожени за три жени. И трите са съгласни. Той също е съгласен. Защо да им бъде забранено? По какво право?“ Това ще се случи съвсем скоро. После ще се появят още по-радикални искания. Някой ще каже: „Обичам сестра си и тя ме обича. И двамата сме съгласни. Защо да не се оженим?“ След това може да се появят и други случаи. Някои вече говорят за отношения с роботи. Други стигат дори по-далеч. Когато веднъж тази врата бъде отворена, става много трудно да се посочи логическа граница, отвъд която да се каже: „Дотук и по-нататък не.“

Говоря за това от години. Можете да намерите мои интервюта и публични дебати, в които съм го казвал многократно. Дори имах много остър спор по тази тема с една журналистка.

Човечеството разполага с писмени паметници от три-четири хиляди години. И в нито една голяма философска или религиозна традиция — нито в древногръцката философия, нито във Ведите и Упанишадите на Индия, нито в будизма, нито в която и да е от големите религии, познати на историята и етнографията, нито в Корана, нито в някоя правна система, която познаваме – римското право, византийското право или по-новите правни традиции – никога, абсолютно никога досега връзката между двама души от един и същи пол не е била наричана „брак“. И казват: „Сега ще го направим“. Сега ще го направите, но въпросът е следният: „Защо не е било така преди, а е така сега? Какво се е променило? Коя антропологична константа се е променила?“

В крайна сметка, поне от около 100 000 години съществува видът Homo sapiens – ние, хората. През всички тези 100 000 години никога не е съществувал брак между лица от един и същи пол. Какво се е променило днес, за да се твърди, че такъв брак трябва да съществува? Нека някой да ни го обясни.

И тогава ти казват: „Ти си консервативен.“ Не, не съм консервативен. Аз съм разумен и благоразумен. Такива трябва да бъдем. Както казах на една журналистка в първото предаване по темата: ако ви кажа, че ходя на четири крака и лая като куче, вие ще ми кажете: „Не, това не е така.“ Ако обаче ви отговоря: „Да, но на мен така ми харесва“, разбирате ли накъде отива разговорът?

За съжаление, подобни явления вече се наблюдават в чужбина, където деца заявяват: „Аз съм куче“, „Аз съм котка“, „Аз съм маймуна“. А всички останали трябва да мълчат. Но какво си ти всъщност? Не си маймуна, а човек. Аз не бих искал тук да ми водят някого, който се представя за маймуна, за да ми изнася лекции, а той да се държи като маймуна и това да се приема за нормално.

Тази идеология на правата означава да откъснеш едно право от мястото, където съществува духовен или природен закон, да пренебрегнеш напълно този закон и да утвърдиш право според онова, което наричам „етика на вкуса“. Тоест вече няма онтология, няма разбиране за това какви са нещата по своята природа. Какво правим тогава? Всеки избира каквото пожелае. Всеки решава според собственото си желание. И казва: „Щом аз се чувствам добре и прекрасно, какво ти пречи?“

Днес законът сякаш мълчи по този въпрос. Не изглежда да има сериозно възражение. Не може да бъде формулирана убедителна аргументация защо нещата трябва да са различни. Няма общоприето учение, върху което всички да се съгласим и да кажем какво е правилно и какво не. Днес за правилно се приема онова, което някой счита за правилно, а за грешно – онова, което някой счита за грешно.

Друго обаче е толерантността, която сме длъжни да проявяваме към различните житейски ситуации. Всеки човек, дори когато греши, дори когато се отклонява, остава свещена личност, образ Божий. Затова трябва с голяма деликатност да му помагаме, доколкото можем. Но от това до искането подобни отношения да бъдат наричани брак – и дори Църквата да бъде притискана да ги нарича така – има огромна дистанция.

Според мен най-тревожното е, че по този начин в крайна сметка обществото ще се разпадне. Защото всички ще искат всичко, а никой няма да се интересува от покаянието. Какво е покаянието? Нищо ли вече не е повод за покаяние? Бог да се покае , че ме е създал такъв? Именно това ми каза една колежка, университетска преподавателка, когато обсъждахме тези въпроси. Тя ми каза: „Отче, най-важното е да се запитаме дали искаме тези хора в Църквата.“ Но това не е основният въпрос. Основният въпрос е дали самите те искат да влязат в Църквата. Ако искат да влязат в Църквата, те трябва да се променят, а не Църквата.

Когато някога сме влезли в Църквата, поне така беше с нас – ние се променихме. Ако Църквата започне да се променя според навиците и предпочитанията на всеки човек, тогава тя вече няма да бъде Църква, а безкраен разговор в кафене, в който Бог е призован да казва „да“ на всичко. Тогава какъв е смисълът Христос да учи? Какъв е смисълът апостолите да проповядват? Какъв е смисълът светите отци да наставляват? Ако просто правим каквото си искаме, а Бог трябва само да поставя печата си върху нашите желания, тогава всичко това губи значение.

Но не е така. Бог поставя Своя печат само върху онова, което е съгласно Неговата воля, само върху онова, което е създадено в съработничество между Бога и човека. Оттам нататък всеки има своя път, своята свобода, своето покаяние и своята лична борба. И това важи за всички нас. Това не означава, че хората, които нямат такова изкушение, вече са спасени или че са успели в брака си, или че съдът над тях е приключил, защото са хетеросексуални. Колко вярно е това, ще видим, ако разгледаме основния текст, който всички поне веднъж сте чували в живота си, ако сте сключвали църковен брак – апостолското четиво, което се чете по време на венчанието.

Тук се появява нещо много важно, на което искам да обърнем внимание. Християнският брак не е просто оправдание на едно естествено състояние. Църквата не го приема само защото един мъж е намерил жена или обратното, и са стигнали при свещеника с думите: „Ето ни, благословете ни.“ Не, в Църквата бракът се превръща във „велико тайнство“. Става дума за тайнство с изключително дълбок смисъл и значение за човешката личност. Св. ап. Павел поставя въпроса много високо. Защото, ако не гледаме на брака по този начин, обществото ни щеше да бъде различно.

Това е, което ме интересува. Дали някой ще сключи граждански брак или не, е второстепенен въпрос. По-важното е дали аз самият споделям вината за това. Ако младият човек, който избира граждански брак, никога не е видял в собствения си дом този християнски брак, за който говорим сега, тогава е естествено да си каже: „Защо изобщо да ходя в църквата? Какъв е смисълът? Да слушам свещениците да говорят, аз да повтарям след тях думи, които не разбирам, и после да си тръгна? Какъв е смисълът от всичко това?“

Мнозина казват, че най-важното е просто да се обичаме. Но днес уж всички се обичат, а обществото е по-разделено от всякога. И в същото време хората буквално загиват от липса на любов.

За каква любов всъщност говорим? Св. ап. Павел нарича любовта „свръзка на съвършенството“. Тоест любовта е най-съвършеният начин един човек да бъде свързан с друг. Това е начинът, по който самият Бог се свързва с човека.

Любовта е истинско тайнство. Тя е нещо неизразимо и надхвърлящо човешките възможности. Представлява дълбока вътрешна промяна, при която човек се учи да действа и да обича така, както обича Бог. Но кой знае как Бог обича? Ако Бог ни разкриеше дори малка частица от тази любов, вероятно бихме изгубили ума си от удивление. Божията любов е неизмеримо голяма, невероятно дълбока. Тя проявява търпение, което не може да бъде описано с думи.

Какво казва Христос за прошката? Достатъчно ли е да простим седем пъти? Не, седемдесет пъти по седем. Това означава почти петстотин пъти на ден. Има ли човек, готов да прощава петстотин пъти дневно на един и същ човек?

Това е любов, която надхвърля естествените човешки сили. И все пак това е любовта на Христос. Именно на такава любов се опитваме да се учим и в нея да станем ученици.
Тази любов не е сантименталност. Не е празна романтика. Не е размяна на нарцистични ласкателства. Не е взаимно оглеждане в другия като в огледало. Не е измама. Не е само „любов моя“, „светлина моя“, „радост моя“, „цвете мое“ днес, а утре всичко да приключи.

Истинската любов има отношение към начина, по който Бог гледа на всеки един от нас. Той вижда човека като същество, в което желае да пребъдва изцяло и на което желае да даде целия Си живот и цялата Си благодат. Затова Християнството е трудно дело. То не е това, което често си представяме. То е нещо възвишено и надхвърлящо обикновения човек. Само чрез Светия Дух можем да го разберем.

Превод: Константин Константинов

Дарение с кредитна/дебитна карта