Богословие на брака

„Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа“.

Тук обикновено много хора се възмущават. Особено съвременните жени. Началото звучи сурово. Жената трябва да се подчинява на съпруга си така, както на самия Христос.
Но текстът продължава: „…защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото“.

На пръв поглед това звучи още по-трудно за приемане. Сякаш казва, че жената няма собствена глава и че мъжът е нейният водач. Ако текстът свършваше тук, бихме могли да кажем, че нещо сериозно не е наред.

Но продължението променя всичко. Следващите думи са потресаващи по своята дълбочина: „Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея“.

Как Христос е възлюбил Църквата? Той е дал живота Си за нея. Той е умрял за нея. Следователно съпругът е призован да обича жена си така, както Христос обича – чрез саможертва. Да бъде човекът, който е готов да даде себе си напълно. Да бъде слуга, служител и помощник. Да поставя другия пред себе си.

Апостолът продължава: „…за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото;
за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“.

Тоест любовта не е господство над другия. Не е власт. Не е налагане на воля. Любовта означава да помагаш на другия да разкрие своето достойнство, красота и святост. Христос не се жертва за Църквата, за да я подчини, а за да я издигне и прослави. Именно в това се състои смисълът на християнския брак според св. ап. Павел: не във властта на единия над другия, а във взаимната любов, достигаща до саможертва, по образеца на Христос.

Тук може да си представим една обикновена жена, с нейните слабости, недостатъци и несъвършенства. Някой би възразил: „Отче, каква святост? Та тя има толкова недостатъци!“ И все пак зад всички недостатъци стои Божият образ, който се стреми да се разкрие, да се прояви и да засияе. Именно този свят Божи образ в човека, това, което Светият Дух желае да се роди и израсне в жената, е призван да подкрепя и разкрива съпругът чрез своята жертва.

Ето тук се вижда истинският смисъл на онова, което бихме могли да наречем „първенство“ на мъжа. Но това не е първенство на властта. Ако беше само власт, тогава първите стихове на св. ап. Павел щяха да бъдат просто една патриархална заповед. Между другото, ако някой се интересува, в Корана текстът действително спира приблизително дотам.

Но тук св. ап. Павел прави нещо съвсем различно. Той прави удивителен обрат и внезапно разкрива едно жертвено първенство. Мъжът е „първи“ не защото господства, а защото пръв се жертва. Жената му се доверява и се посвещава именно защото той се грижи за нея повече от всичко друго и ежедневно отдава живота си за нея.

Нито един любовен роман не стига до такава дълбочина. Това е най-великата любовна история, която съм чел. Не „Ромео и Жулиета“, нито която и да е друга романтична история достига тази висота.

Апостолът продължава: „…за да я освети. . . за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“. Целта е жената да стане свята и чиста, а мъжът да може да каже: „Боже мой, до мен стои ангел!“ Но не защото той я е подчинил, а защото ѝ е помогнал да разкрие това, което Бог е вложил в нея. Защото е служил на нейния път към святостта. Защото е направил този път по-лек. Защото е отстъпвал, когато е било необходимо. Защото ѝ е давал сигурност.
Жената невинаги се чувства защитена пред мъжа. Обикновено той е по-силен физически и често по-настъпателен психически. Ако двамата се сблъскат челно, най-често той ще надделее.

Затова апостолът казва именно на него да направи първата крачка към себеотричането. Тъй като е по-силен, той трябва доброволно да стане по-слабият. Да се превърне в човек, който служи и подкрепя движението на жената към светостта. Да подпомага нейния стремеж да разбере истината, да стане чиста, непорочна и светла.

По същия начин Христос не се задоволява просто Сам да бъде свят. Той иска да предаде Своята святост на Църквата. Защо ни дава Своето Тяло и Кръв? Защото чрез това Църквата става причастна на Неговия живот. Но Христос не даде Тялото и Кръвта Си без цена. Той ги даде чрез страдание, чрез жертва, чрез Кръста. Зад всички Тайнства стои тайната на Кръста. Кръстът присъства във всяко Тайнство. В Кръщението. В Миропомазването. В Свещенството. Навсякъде.

Защото посвещението винаги преминава през борба — борба срещу себелюбието, срещу силите, които изолират човека от другите и го карат да използва другия за собствено удоволствие, власт или самоутвърждаване. Тези думи не са обикновени човешки разсъждения, а думи, вдъхновени от Светия Дух. Не можем да ги отхвърлим като банални фрази.

Апостолът продължава: „Вие мъжете, обичайте жените си…“ И още: „Който обича жена си, себе си обича.“

Тук отново не ни оставя възможност да си поемем дъх. Тъкмо когато мъжете решат, че някой ги оправдава, идва следващото изискване. Обичай жена си така, както обичаш собственото си тяло. Нима не се грижиш за тялото си? Нима не го пазиш? Този, който обича жена си, всъщност обича себе си. Защото в брака двамата вече не са двама. Те са едно.

Именно това е нещо, което не може да бъде постигнато по същия начин в никоя друга връзка. Защото мъжът и жената са създадени като взаимно допълващи се. Биологично, психически, емоционално, анатомично и духовно. Те са устроени така, че да образуват едно цяло.

В библейския разказ първоначално човекът е един. После Бог взема част от него — не от главата, за да бъде единият над другия, нито от нозете, за да бъде единият под другия, а от реброто, от средата — и създава „помощник, подобен нему“. Не по-нисш и не по-висш. Равен. Така един човек става двама души, които обаче остават едно същество в любовта. И именно от това единство се ражда детето. Детето се ражда от връзката между двама души. Ако липсва истинска връзка, раната остава и често съпътства човека през целия му живот.

Апостолът продължава: „Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата“. Апостолът отново настоява. Не изоставяш жена си. Грижиш се за нея. Подкрепяш я. Стоиш до нея. Бдиш над нея. Постоянно се интересуваш дали има нужда от нещо. Понякога човек би могъл да възкликне: „Защо изобщо се оженихме?“ Но именно това е начинът, по който според християнското разбиране мъжът упражнява своята сила — не чрез господство, а чрез служение.

„…А я храни и съгрява, както и Господ – църквата“. А какво прави Христос? Той е непрестанно до нас. Ние непрекъснато Го призоваваме и Той не престава да присъства.

Както казваше един свят свещеник: Светият Дух слиза в Църквата независимо дали ние сме достойни или не. Независимо дали свещеникът е достоен, дали общността е достойна. Светият Дух действа и освещава св. Тайни. По същия начин и любовта в брака не трябва да зависи от настроението, удобството или личната изгода. Тя е постоянно присъствие, постоянна вярност и непрестанно служение на другия. Именно такава любов св. ап. Павел поставя като образец за християнския брак.

Каквото и да е необходимо на Църквата, както и на всеки от нас като неин член – било то телесна, душевна или духовна потребност – Бог е там, за да я изпълни. Той се преобразява в онова, от което имаме нужда, така че единството да стане съвършено. Христос и Църквата да бъдат едно.

По същия начин едно стават и мъжът и жената. Именно затова е нужна благодатта на тайнството Брак. Иначе защо ни е бракът? Ние призоваваме Божията благодат. Ако беше само въпрос на избор, щяхме да кажем: „Ето, аз избрах нея, тя избра мен и всичко приключи.“ А утре може да изберем някой друг.

„…Понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му“. Ние действително сме едно с Христос. Апостолът подчертава именно това. И такива ставате и вие – един за друг.

Ако например една жена се нарани по ръката, мъжът сякаш казва: „Ох, боли ме ръката.“ Ако я заболи сърцето, и той страда. Ако тя припадне, и той преживява това като свое страдание. Затова казвам, че тези думи са изключително дръзновени. Не съм чел по-смело любовно произведение от този текст. Той е невероятно дълбок и смел. Когато го обсъждам със студентите, очите им заблестяват. Някоя млада двойка се споглежда и си казва: „Виждаш ли, това се опитвах да ти кажа.“

След това апостолът казва: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“. Така говори Писанието. Ще оставиш майка си и баща си, които са те родили, и ще се свържеш с друг човек – мъж или жена – и двамата ще станете една плът.

Не става дума просто за духовно единство или за приятелство. Приятелството не прави двама души едно тяло. Тук става дума за нещо много по-дълбоко – за истинско единство на битието. Точно както Христос и Църквата не могат да бъдат разделени. Не можеш да кажеш: „Христос е тук, а Църквата е там.“ Църквата е Тялото Христово. Ние сме „от плътта Му и от костите Му“.

Същото важи и за брака. Костите на мъжа са и кости на жената, и обратно. От този момент нататък двамата преминават в друго измерение на живота.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“. Наистина е велика тайна как двама души могат да станат така едно. Това не е просто човешко постижение или естествен резултат от чувствата. Не става дума само за това, че се обичаме взаимно. Човекът влиза в пътя на Христос, в пътя на Неговия Кръст и Неговата жертва. И тогава се случва това велико чудо: единият придобива другия завинаги и започва да го обича повече от себе си.

Така бракът става наистина „велика тайна“, защото е образ на връзката между Христос и Църквата. Затова апостолът завършва: „Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“.

Да обичаш жена си като себе си – има ли по-голяма любов от тази? Когато ни заболи нещо, веднага търсим лекар. Когато сме наранени, натъжени или болни, страдаме безкрайно за себе си. Така трябва да обичаш и жена си – да усещаш нейната болка като своя и да се грижиш за нея като за самия себе си.

А една жена, която има такъв съпруг, естествено ще го почита и уважава. Всъщност това е много малко изискване към нея. Защото кой е истинската глава? Не онзи, който господства, а онзи, който служи. Глава е този, който ме обича повече, отколкото аз обичам себе си. Този, който се грижи за мен повече, отколкото аз самият мога да се грижа за себе си. Този, който е готов на велика жертва, за да бъде жената цяла и пълноценна.

Такъв човек естествено поставям като венец на главата си. И дори е в моя полза да го направя. Защото този човек става самият ми живот. Той е причината да живея. Щом го видя, казвам: „Това е моят дом. Това е мястото, където съществувам истински и напълно.“

Жената може да каже: „Аз съм истински себе си, защото той съществува и защото е такъв. Чрез него открих истинското си аз.“ Вижте до каква висота достига християнският брак. Представете си от каква духовна висота ни гледа св. ап. Павел и към каква висота иска да ни издигне.

Пред Бога, в крайна сметка, няма значение дали човек е женен, неженен, монах или мирянин. Важното е докъде достига с даровете, които Бог му е дал. Ако от брака разбирам единствено това, че имам жена, която трябва да ми се подчинява и да прави каквото аз искам, ако я използвам за собствените си желания и амбиции, тогава какъв е смисълът? В какъв смисъл това е християнски брак? Тогава защо някой да не предпочете граждански брак? Ако хората виждат такъв пример, ние самите ги отблъскваме и помрачаваме истинския смисъл на Тайнството.

А истината е, че бракът е Тайнство на освещението. В брака човек се освещава. И това става по прекрасен начин – чрез телесно и духовно общение, чрез взаимна подкрепа, взаимопомощ, дълбочина, разбиране и любов. Единият става живот за другия, щастие на другия. Любовта не угасва никога, дори когато съпрузите са заедно 60 години. Познавах такива семейства. Тогава дори няма място за изкушения като изневярата. Защо? Защото това, което предлага изневярата, е твърде малко в сравнение с онова, което дава истинското единство.

За да стане изневярата реалност, първо трябва да бъде разрушена тази връзка. Ако тя бъде разрушена, тогава всеки поема по своя път според съвестта си. Но когато човек живее на такова духовно равнище, е все едно да се храни с великолепно ястие, а някой да му предлага нещо несравнимо по-оскъдно. Няма да го пожелае, защото вече притежава нещо много по-ценно.

Тук се крие и нашият провал – както на духовниците, така и на миряните. Доколкото не живеем тази истина и не я показваме на света, отговорността е наша. Затова повтарям: всички тези промени, които виждаме днес в отношението към брака и семейството, не се случиха преди сто години. Защо? Защото тогава имаше повече хора, които свидетелстваха с живота си за тази истина.

Всички помним баби и дядовци, които са имали дълги и щастливи бракове. И аз имам такива примери в собственото си семейство – хора, живели заедно 60 или 70 години и останали единни до последния си ден. Когато ги питаш кога за последно са имали сериозен конфликт, трудно могат да си спомнят. Не защото никога не са имали проблеми, а защото всеки се е научил да прави място за другия и да му бъде благодарен. Тази огромна благодарност поглъща малките трудности, които неизбежно възникват. Няма семейство без проблеми. Въпросът е те да бъдат обхванати и преобразени от великия Божи замисъл за брака.

Човек, който е разбрал тези неща, никога няма да отиде при духовника си и да каже: „Каква лоша жена ми е дал Бог!“ Той ще каже: „Защо не мога да разпозная Божията любов в това прекрасно същество до мен? Защо не успявам да видя красотата му? Какво трябва да се промени в мен? Как трябва да се промени начинът ми на мислене, за да започна да виждам това, което досега не съм виждал?“

Някога едно семейство било на прага на развода. Двамата отишли при един духовник и му казали: „Стигнахме до края. Караме се всеки ден. Постоянно сме в конфликт. Единственото решение е всеки да поеме по своя път.“ Но този духовник имал по-дълбоко разбиране за човешката душа. Той казал: „Искам първо да разговарям с всеки от вас поотделно.“

Първо влязъл съпругът.

– Отче, не издържам повече – започнал той. – Не мога да живея така.
– Добре – отвърнал духовникът. – Но кажи ми нещо друго. Тази жена, с която живееш толкова години, има ли поне едно добро качество?
– Едно? Разбира се, че има.
– Кажи ми едно.
– Никога не ме лъже.
– Това е много важно – казал духовникът. – В наше време има хора, които лъжат по навик. Дай ми още едно качество.
– Всяка вечер ме чака, за да вечеряме заедно.
– Чудесно. А трето?
– Добра майка е за децата.
– Четвърто?
– Не поставя своето семейство над нашето.

И така разговорът продължил. Мъжът изброил десетки добри качества. Тогава свещеникът му казал:

– Осъзнаваш ли, че според всичко, което ми разказа, имаш една от най-добрите жени, за които съм чувал?

Мъжът замълчал и отговорил:

– Никога не съм мислил за това по този начин.

После духовникът извикал жената.

– Има ли поне едно добро качество съпругът ти?
– Разбира се.
– Кажи ми.
– Винаги се грижи за нуждите ми.
– Добре. Друго?
– Винаги е до децата, когато имат нужда от него.
– Трето?
– Никога не ми е изневерил.

И постепенно и тя започнала да изброява още и още добри качества. Накрая духовникът й казал:

– Според това, което ми разказа, ти си омъжена за почти идеален мъж.

Това семейство и до днес е заедно и е щастливо. Този духовен шок променил начина, по който гледали един на друг.

Много съвременни семейства се разделят, без дори да разбират истинската причина. Те стигат до задънена улица, защото забравят най-важното: целта на брака не е да обичам себе си, а да обичам другия така, както обичам себе си.

Затова съществува бракът. Не за да продължа да поставям себе си в центъра – за това брак изобщо не е нужен. Бракът съществува, за да се науча да обичам другия като себе си. И тази любов трябва да бъде безусловна.

Забелязахте ли, че тук не се поставят условия? Никъде не се казва: „Обичай жертвено жена си една година, а ако след година не се е променила, тогава спри.“ Не се поставя срок.

Ти правиш свободен и безвъзмезден дар на другия човек, както Христос прави безвъзмезден дар на всеки един от нас. Той не поставя условия и не определя краен срок. Понякога чака цял човешки живот, докато човекът се обърне към Него. Нека и ние направим поне една такава безусловна крачка към другия. Тогава бракът става рай. Тогава бракът се превръща в райско състояние. Ако достигнем до това, можем да кажем, че човек живее още тук, на земята, в предвкусване на Рая.

Свети Порфирий често казваше: „Ако двамата млади, които се женят, обикнат Христос и Го разберат истински, ще станат като Адам и Ева преди грехопадението и ще живеят Божието царство още в този живот.“

Не е случайно, че в началото Бог сътвори един мъж и една жена. Той ги призова към това царство, към това единство и към тази пълнота на живота. Именно тази дълбочина на християнския брак трябва да търсим като отговор на всичко, което се случва днес.

Ние сами даваме възможност на злото да действа, когато не вършим това, което сме призвани да вършим ние. Когато нашият собствен брак е противоположен на онова, което описва св. ап. Павел, тогава не разбирам защо някой да не дойде и да каже: „Аз искам да се оженя за още четири жени, а после ще видим какво ще стане. Или да включим още един мъж в компанията си и да станем шестима или седмина. Да осиновим деца и да правим каквото пожелаем.“

Защото така се разрушава самата същност на брака.

Както видяхте, Тайнството Брак се основава именно върху тази изключителност – на връзката между двама души. Само двама. Не трима, не петима, не петнадесет. Защо? Защото ако срещу теб стоят петнадесет души, ти вече си разделил себе си на петнадесет части. Не си цялостен. А духовният живот изисква човек да бъде цялостен.

За да бъде човек цялостен, пред него стои един-единствен друг човек. Чрез тази двустранна връзка неговото същество и съзнание постепенно се обединяват и придобиват вътрешно единство. И именно в това единство разцъфтява детето. То не отслабва връзката между съпрузите, а я задълбочава, храни я и я прави още по-богата.

Излишно е да ви казвам, че никога преди това бракът не е бил издиган до такава висота и не му е била приписвана такава величествена перспектива.

Разбира се, още от древността хората са усещали, че бракът е нещо свещено. В древните нехристиянски общества той също се е възприемал като свещен съюз. В римското право например бракът е наричан свещена връзка. Затова във всички цивилизации и във всички религии бракът почти винаги е имал религиозен характер. Винаги е присъствал свещенослужител – жрец, свещеник или духовен водач. Хората са усещали, че истинската перспектива на човешката връзка е духовна, а не просто договорна или практическа.

Бракът никога не е бил възприеман само като формално споразумение или повърхностно съжителство. Както казва един древен автор, той е „споделяне на целия живот“ – състояние, в което два живота стават един живот. Винаги е съществувало усещането, че в брака има тайна. Но в християнството тази тайна достига своето най-висше и най-пълно осъществяване.

Превод: Константин Константинов