Двуединството на греха: блудът и високомерието

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Паметта на тялото

За двадесетте века съществуване на християнството е натрупан огромен опит от вътрешната духовна борба. Милиони хора са извървели този път и въз основа на техния опит – понякога трагичен – са били открити определени духовни закономерности. Една от тях се отнася до два тежки недъга на душата, които, въпреки външната си различност, са неразривно свързани помежду си, сякаш са близнаци.

Първият от тях е блудът.

В притчата за блудния син виждаме човек, който взема онова, което не му принадлежи, и го пропилява, живеейки разпътно. Апостол Павел дава най-точното определение за особеността на този грях: „Всеки грях, що прави човек, е извън тялото, а блудникът против собственото си тяло греши“ (1 Кор. 6:18).

Това е дълбока антропологична истина. Да вземем например страстта към алкохола. Човек е пиел, страдал е, но след покаяние и години трезвен живот открива, че прякото физическо влечение е отслабнало или е изчезнало. Тялото сякаш е било освободено.

При греха на блуда е различно. Ако човек е допуснал тази страст в сърцето си и я е осъществил, могат да минат десет или двадесет години, а тялото продължава да помни. Тази памет е запечатана в плътта на някакво дълбинно, основополагащо равнище.

Именно затова хората, които са били насилствено осквернени против волята си, носят тази болка като незарастваща рана. Те не са извършили доброволен грях, но тялото е било наранено и последиците остават. Старозаветният закон, с присъщата му сурова конкретност, говори ясно за това: ако мъж изнасили девица, тя се счита за невинна, а насилникът подлежи на смърт. Но това, че тя е невинна, не отменя нейното страдание.

Онези, които доброволно са допуснали падението, трябва смирено да понесат неговите последици в самото си естество.

Тук руският език предлага удивително точен образ. Встъпвайки в брак, хората, запазили целомъдрие, могат да си кажат: „Ти си моят единствен“, „Ти си моята единствена“. Това не е просто поетичен израз. Ако принципът на единствеността е бил нарушен преди брака, съзнанието неволно започва да сравнява. Ти не си първият, ти не си първата – и вече не си единственият. Възниква сравнение с предишните отношения. А ако миналото включва десетки или стотици връзки, бракът лесно може да се превърне в постоянно съпоставяне с безкраен списък. Човекът става поредният номер, а съпрузите губят онази неповторима близост, в която никакво сравнение не е възможно. С този товар на паметта им предстои да живеят.

Блудният син се връща при баща си с думите: „Съгреших против небето и пред тебе и вече не съм достоен да се нарека твой син; приеми ме като един от наемниците си.“ Бащата го приема отново като свое дете, но дори в притчата се вижда, че човекът, преживял подобно рухване, остава дълбоко наранен. Завръщането е възможно, но белезите остават.

Братът близнак

Кой грях върви ръка за ръка с тази телесна страст, сякаш е нейната сянка? Това е гордостта. По-точно – една нейна конкретна проява: високомерието.

На пръв поглед връзка няма. Блудът е груба похот на плътта, а високомерието принадлежи към движенията на духа. Какво общо могат да имат?

Връзката е проста и почти механична в своята неизбежност. Представете си човек, който вижда падението на друг. Особено ако грехът е видим, ако е оставил отпечатък върху лицето и живота му – а блудната страст често оставя именно такъв отпечатък. Вместо да се моли за падналия и да състрадава на борбата му да се изправи, наблюдателят започва да го осъжда. Той се превъзнася. Усеща себе си като чист.

Тук действа принцип, който поколения подвижници са извели от своя опит: осъждането на блудника е най-краткият път човек сам да се озове в същата яма.

Апостол Павел предупреждава: „Нима мислиш, о човече, че ще избегнеш Божия съд ти, който съдиш ония, що вършат такива дела, каквито и сам вършиш?“ (Рим. 2:3).

Светоотеческият опит познава безброй случаи, удивително сходни помежду си: човек с презрение говори за падението на друг, а след време сам изпада в същия грях, често дори в още по-тежка форма.

Защо се случва това? Защото Бог се противи на горделивите. Желанието човек да изпита върху себе си цялата ярост на блудния бяс не е просто метафора, а почти закономерен резултат за онзи, който си позволява да се превъзнася над каещия се грешник.

Побелялата брада и жарта

Народната мъдрост е запечатала това в поговорката: „Бяла брада – бяс в реброто.“ Тази поговорка е родена от реални човешки трагедии. Изглежда естествено с възрастта страстите да отслабват. Но човек може да достигне старост и да започне да си въобразява, че е придобил някаква „святост“ единствено защото е живял дълго. Той гледа младите, които падат, и не може да скрие презрението си: „Как е възможно да правят това?“

Това е съдбоносен въпрос.

Евангелският отговор е суров: искаш ли да разбереш как е възможно? Господ ще допусне това, ще отнеме задържащата Си благодат – и ще разбереш. Ще научиш от собствен опит онова, което си смятал за невъзможно.

Затова и на седемдесет, и на осемдесет години хора понякога изпадат в такива бездни, в каквито не са падали дори през младостта си. Законите на духовния живот не познават давност и не признават пенсионна възраст.

Това звучи особено остро днес, когато самото понятие за нравствена норма е размито, а обществото все по-често престава да смята изневярата и съжителството преди брака за нещо укоримо. В подобна среда е трудно човек да устои.

Но най-голямата опасност за вярващия не е толкова общият упадък на нравите, колкото собствената му реакция към него. Достатъчно е да прояви високомерие и да произнесе присъда над онези „от другата страна“ – и вече се намира в опасната зона.

Границите на състраданието

Има обаче едно важно изключение, което не бива да бъде премълчавано. Нямаме право да принуждаваме към молитва за насилника онези, които са понесли от него непоносима болка.

Момиче, преживяло сексуално насилие, не може да се моли за своя насилник, без отново да преживее травмата. За него подобна молитва не е изцеление, а мъчение – връщане към най-страшния момент. Можем единствено да му пожелаем с времето паметта да престане да измъчва тялото му.

Същото важи и за съпруг или съпруга, които са били предадени и изоставени. Да изискваме от тях незабавно да се молят за човека, разрушил живота им, означава да посипем сол върху още кървяща рана.

Има страдания, при които прекият призив за молитва за врага престава да бъде духовен подвиг и се превръща в насилие над вече наранената душа. Това е областта, в която действа милостта, а не буквата на закона.

Но когато не става дума за лична трагедия, а за нашето отношение към падението на другите, тогава трябва да бъдем изключително внимателни. Връзката между превъзнасянето и падението е пряка и кратка.

Някои духовни наставници са ни оставили едно от най-трезвите предупреждения: дори когато човек умира в дълбока старост, дори когато вижда, че тялото му вече е немощно, той не бива да се превъзнася. Защото, както са казвали древните, едва когато човек бъде положен в гроба, може да се каже: „Чак сега съм в безопасност.“

До самия край е необходимо да се пазят духовната трезвост и онова мъжествено смирение, което единствено може да предпази човека от препъване на самия финал на неговия земен път.

Източник: Православие.ФМ

Дарение с кредитна/дебитна карта