В компанията на книгата

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Пътят ми към Православието мина през книгите. Затова, макар да съм отправял някои предупреждения относно четенето („Да се научим да четем“), нямам намерение да омаловажавам неговата полза. Напротив, важно е през годините на живота си да се научим как да четем. Един добър — може би дори съществен — въпрос е да се запитаме: „Защо чета това?“

Може да се приеме за своеобразен принцип, че запомняме само онези неща, които са отговори на нашите въпроси. Самата информация няма за какво да се „закачи“ в мозъка. Тя влиза и излиза, често за толкова време, колкото е необходимо, за да преминем теста по съответния предмет. При такава среща не може да има истинско „овладяване“ на знанието. Но когато четем в търсене на отговор (и го намерим!), до известна степен *ставаме* книгата, която сме прочели, или поне тя става част от нас. Ние самите сме отговорът на своите въпроси. Ако не бъдем променени от отговорите, които намираме, тогава те почти или изобщо не са станали част от нас.

Ако имаме предвид този критерий, лесно ще видим, че всъщност сме “прочели” по този начин съвсем малко книги. Наистина сме дълбоко благословени, ако изобщо някога намерим такава книга.

Теофил, блаженопочившият архиепископ на Александрия, отишъл в Скит и братята, като се събрали около авва Памво, му казали: „Кажи една-две думи на епископа, та душата му да получи полза от това място.“ Старецът им отговорил: „Ако той не се назидава от моето мълчание, няма надежда да придобие полза от думите ми.“

Словото Божие се формира и оформя (в нас) в нашето мълчание. Нашето мълчание е тигел, в който Кръстът се отлива върху душата. То е скръбта на покаянието и тишината на вътрешния срам (от здравословния вид). Мълчанието в присъствието на Бога е звукът на въпрос, който е напълно оформен. Христос ни насочва да питаме, да търсим, да хлопаме — да чуем въпроса, който е в сърцевината на нашето същество.

В едно твърде въображаемо описание на творението свети Дионисий Ареопагит описва “нищото” в началото, което чрез “ерос”, чрез своето желание, се устремява към битието, съзерцавайки красотата и добротата на Бога. Разбира се, от логическа гледна точка няма смисъл да описваме движението от нищото към битието, но неговото описание поставя силен акцент върху мощта на желанието, на въпроса и на копнежа на самото творение.

По някакъв начин истинският въпрос на нашето сърце играе същата роля. Ние непрестанно питаме, търсим и хлопаме. Но какво питаме, кого търсим и пред чия врата стоим? Ако можем да отговорим на този въпрос, това вече е дело на благодатта.

Съществува и друга форма на четене — вероятно най-разпространената. Четем за компания. Има книги, към които се връщаме отново и отново. Това е твърде показателен феномен. По свой начин ние харесваме начина, по който “се чувстваме”, когато четем такава книга (ако под “чувствам” разбираме доста широк спектър от емоции). Това е повече от забавление — това е своеобразно общуване, книга като “приятел”. Ако погледнете кои книги сте чели повече от два пъти (освен ако все още сте съвсем млад), ще видите нещо за типа приятели, които най-много харесвате. А това също толкова ясно ви казва нещо за самите вас. То би могло да насочи и към природата на “въпроса” на нашата душа.

Когато бях на 15 години, по-големият ми брат ми подари книга с есета на Лев Толстой (“За гражданското неподчинение и ненасилието”). Това беше подарък за четене, съсредоточен около въпроса за войната (той заминаваше за Виетнам). Един непредвиден резултат за мен беше срещата с човек, който действително приемаше думите на Иисус буквално. Не съм сигурен дали дотогава изобщо бях чувал някого да проповядва върху Проповедта на планината (което само по себе си е твърде показателно). Изглежда Толстой е смятал, че пета глава от Евангелието според Матей и следващите я стихове са самото сърце на Писанието. Представете си някой, който смята, че действително трябва да обичате врага си!

Това ме накара да прочета Писанието за първи път — и то с един въпрос: „Господи, какво трябва да направя?“

Втората книга, която ми подариха, беше “Мистично богословие на Източната църква” на Владимир Лоски. Не разбирах повечето от това, което четях. По-скоро това беше простото преживяване да четеш книга по сериозно богословие (православно), която сякаш говореше по-малко за идеи и повече за дълбочината на самия автор. Не толкова съдържанието на книгата беше важно, колкото онова, което тя представляваше: въведение в „душата“ на Православието.

Последното преживяване е трудно да бъде описано. Мисля за него като за момент, в който „дълбочина към дълбочина зове“ и в който сърцето ми просто се оказа пленено от Православието — като място, в което бих намерил онова, за което сърцето ми копнееше. Струва си да се отбележи, че това се случи повече от двадесет години преди да бъда приет в Църквата.

В наши дни чета предимно за компания — една книга за заспиване, една за развлечение, една, която някой ме е помолил да прочета. Книгата, която съм чел повече от всяка друга, е “Пътят на един поклонник”. В нея няма нова информация за мен. Просто ми харесва да прекарвам известно време по пътя заедно с поклонника.

Помня само малко от всичко, което съм чел, което говори много за това колко зле съм чел през годините. Да четеш зле не е същото като да четеш неправилно. Малко от прочетеното ми е навредило — може би защото никога не съм се колебаел да спра да чета нещо, което ми се струва проблематично. Най-малкото това ме е предпазило от всяко изкушение да изучавам философия.

След като прочетох пътя си към Православието, мога да кажа, че четенето най-вече ме доведе до неговия праг. Православната вяра не се намира в книгите. Повече от всичко тя се намира в песнопението. Когато четем книга, ние не съединяваме ума, сърцето и тялото си в едно. Пеенето обаче е създадено именно за това. Химнографията и текстовете на Православието са несравнимо съкровище. Повечето богослови на Църквата са били също поети и химнописци. Ние трябва да пеем в присъствието на Бога (Който Сам пее на нас — Соф. 3:17). Пеенето е общение на ума, душата и тялото — дар, даден ни за истинска пълнота на битието.

Свети Августин е написал: „Пеенето принадлежи на онзи, който обича.“

Прочетох това някъде, но го знам наизуст.

Източник: Glory to God for All Things

Дарение с кредитна/дебитна карта