Език, на който да се молим

Филологическо-богословски анализ

Eдва ли през апостолските времена или в първите векове на Христовата църква някой се е замислял, че въпросът с езика на богослужението и на молитвата ще бъде проблематичен и дори, че ще се превърне в бариера за пълноценното участие в литургичния живот на различни църковни общности. В каноничните постановления никъде не срещаме санкция, която да е обвързана именно с неправилна употреба на даден език в богослужебен контекст, или предписания относно употребата на специален език за нуждите на Църквата. Затова и съвременният проблем с понятността на богослужебния език в различните православни църкви и в Римокатолическата църква би изглеждал доста странно, ако го пренесем в първите векове, когато християнството се утвърждава и постепенно измества езическите култови практики. Проблем от такова естество в онова време не съществува, иначе би намерил място в каноническите формулировки на вселенските събори.

Темата за разбираемостта на употребяваните в богослужебните последования езици на различните източноправославни църкви, както и при християните на Запад, съществено доминира в богослужебните и социалните дискусии. Многовековната практика дава приоритет на латинския език в Римокатолическата църква, на старогръцкия сред древните патриаршии и на църковнославянския сред християните в славяноезичните държави. След Втория Ватикански събор Западът дава свобода в избора на богослужебен език в полза на националните езици и диалекти. Така едва след средата на ХХ в. латинското богослужение става достъпно за широк кръг вярващи, макар че на места се запазва и старата тенденция.

Подобни процеси наблюдаваме и в различните поместни православни църкви. Дискусиите за богослужебния език са актуални още в началото на XX в. в Руската, а половин век по-рано и в Сръбската православна църква. Българската, която по това време е схизматична, също започва налагането на издания с паралелни текстове на църковнославянски и съвременен български език в своята литургична практика. Въпросът обаче за езика като лингвистичен феномен в славяноезичните църкви стои по различен начин от постановката на проблема в Западната църква. Църковнославянският език е родствен на съвременните славянски национални езици и в определен исторически период е дори преимуществено застъпен в писмената книжовна традиция. Латинският за някои народи е напълно чужд и непознат, а неговата литургична употреба е сериозна бариера пред пълноценното участие в молитвения живот на Църквата.

Църковнославянският език се формира по изкуствен начин (като писмена форма, която никога не е била говорима, т.е. никога не е изпълнявала комуникативната си функция) през XVI в. Той представлява вторична руска редакция на старобългарския език, претърпял редакцията на св. патриарх Евтимий Търновски и малко след това пренесен от книжовници от поробените български земи в териториите на днешна Русия. През следващите столетия възможностите за книгопечатане позволяват на тази последна руска редакция да получи широко разпространение сред поробените балкански народи. Книгите, които се пренасят от Русия в Сърбия и България, служат както за богослужебни, така и за просветителски цели. Ограмотяването на подрастващите става именно в килийните училища и чрез четене и изучаване на богослужебните книги. Затова и в този период църковнославянският е сравнително понятен за обикновения българин. Българската реч тогава изобилства от църковнославянизми, които по своята същност са старобългаризми, подвластни на определени руски фонетични и граматически влияния.

С развитието на националните ези-ци, върху които сериозно влияние оказват бурните социално-икономически и политически процеси през XIX в., църковнославянският език пос-тепенно става неразбираем за обикновения човек. Това най-силно се забелязва в съпоставката му със съвременния български книжовен език. В определена степен има налично лексикално сходство, но особена разлика откриваме в граматиката. Съвременният български език е почти изцяло аналитичен (наличие имаме само на остатъчни звателни форми при съществителните и някои падежи при местоименията, макар да се наблюдава тенденция към абсолютен аналитизъм) за разлика от синтетичния църковнославянски. Падежите при имената са често пъти напълно неразбираеми граматически форми особено за хора, които никога не са изучавали синтетичен език.

Оказва се, че за да се достигне до вложения в църковнославянските текстове смисъл е необходимо солидно познаване на граматичните особености на синтетичния език – познаване на падежните окончания, извършването на синтактичен анализ, преподреждане на думите в изречението, превод на непознатите думи чрез речник и т.н. Едва след всичко това ние достигаме до вложения смисъл. В рамките на едно богослужебно последование това е невъзможно, поради липса на достатъчно време за подробен анализ. Следователно човек трябва да бъде изключително добре подготвен филологически, за да може още в храма по време на богослужението да вникне в заложения в текстовете смисъл.

След като църковнославянският език по своята същност е непонятен за съвременния човек, защо той намира широка почва в съвременните богослужебни последования? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и често пъти обхожда сферата на хипотезите. Според поддръжниците на богослужение на църковнославянски език, чрез него се постига единение на всички православни славяни. Противниците на това твърдение смятат, че цел на богослужението не е международната социална консолидация, а обединяването на вярващите в евхаристийното им общение, което се осъществява в рамките на енорията. Следователно езикът на богослужението не би следвало да изпълнява глобални функции за сметка на локалните.

Привържениците на църковнославянския език го обвързват пряко с делото на св. Кирил и св. Методий и го определят като свещен и незаменим. На противоположна теза са изследователите на тяхното дело и творчество. Исторически е доказано, че църковнославянския език в съвременния си вид възниква близо 8 века след светителстването на светите братя и ако трябва да обвържем пряко богослужебния език със солунските просветители, то по-правилно е самото богослужение да се извършва не на църковнославянски, а на старобългарски език, който е напълно възстановен във формата си от IX в. и най-близък до тях. Дали обаче е свещен и кой всъщност език може да бъде свещен? Православната църква няма последование за освещаване на език, а употребата му в богослужението също не може да го превърне в свещен. Свещен е текстът, съдържанието му, а не формата, чрез която той достига до нас.

Цялото творческо и просветителско дела на св. Кирил и св. Методий се базира на няколко постановки – отхвърляне на тезата за свещеност на езиците (и в частност на еврейския, гръцкия и латинския), водене на активни полемики в полза на правото на всеки един народ да слави Бога на разбираем език, създаване на азбука и писменост, превод първо на основните богослужебни книги, а в последствие и на цялата Библия, както и активна защита на новосъздадената писмена и културна традиция. Делото им не е просто самоцелно създаване на писменост за държавните нужди на даден народ, а активно мисионерстване в полза на пълноценното разпространение на Божието Слово, за да бъде то чуто, осмислено и припознато, за да промени и преобрази живота на християните, хармонизирайки го с Евангелието. Или с други думи цел на св. Кирил и св. Методий е създаването на механизъм, по който богослужението на Църквата и неговите послания да бъдат пълноценно разбрани и осмислени от вярващия народ. Ако богослужението в нашето съвремие не отговаря на този древен критерий, то ние не сме следовници и продължители на тяхното дело.

Защитниците на църковнославянския език определят необходимостта от специален богослужебен език, различен от уличния, обикновения, вулгарния; език, който да бъде възвишен и съвършен. Разбира се, че езикът на богослужението трябва да бъде различен от обикновения и ежедневния, но не по форма, а по съдържание. Книжовният български език се различава от говоримия, но стилистично, а не семантично. Ние сами определяме лексиката, която използваме в комуникацията и тя често пъти е отражение на нашата същност. Ако употребяваме друг език ние не изменяме същността си, можем да я прикрием, но не и да я променим. В богослужението е същото. Ако използваме книжовния български език, вместо църковнославянския, ние отново ще се различаваме от уличния говорим език, но самото богослужение ще бъде много по-разбираемо и достъпно за нас, отколкото, когато употребяваме друг специален, но непознат език. Следователно употребата на църковнославянски език не е единствената форма, чрез която да се представи възвишената същност на богослужебното последование.

Съществуват и много други постановки на тази дискусия, които не са в полза на църковнославянския език. Тогава възниква въпросът: Защо в нашето съвремие той продължава да бъде преимуществено застъпен в богослужението? Разглеждайки историческата хронология на събитията през XX в. ние можем да видим един силен стремеж към налагане на книжовния български език в богослужението особено в началото на века. Постепенно през 1908 и 1910 г. излизат Служебник и Требник с паралелни текстове на съвременен български език. През 1925 г. от печат излиза синодалния превод на Библията, който въпреки своите недостатъци и неточности (описани в студия на проф. И. Марковски от 1927 г.), е явление за православната библеистика. Последва издаването на новобългарски език на всички богослужебни книги, в които са включени цели пасажи от Библията – Изборно Евангелие, Апостол, Паримийник, Требник, Часослов и т. н.

Тази тенденция продължава до средата на XX в. Репресиите, които оказва тоталитарната власт над Църквата, оказват силно влияние върху нейния литургичен живот. Комунистическата партия използва успешно църковнославянския език, за да представи богослужението като „отмиращ култ”, да отдалечи хората от неговата същност, а Църквата да изобрази като „паметник на културата”. Това най-ясно проличава от възбраната Св. Синод да отпечата подготвения от библейската комисия, председателствана от Варненския и Преславски митрополит Йосиф, нов синодален превод на Библията, както и да го интегрира в богослужението. Фототипното преиздаване на богослужебните книги във вида им от преди правописната реформа от 1945 г., също е факт, доказващ нежеланието на властта да се осъвременява богослужебния култ дори в най-дребните му детайли. Голяма част от богослужебните книги и до днес остават непреведени и са в богослужебна употреба единствено в църковнославянския им вариант.

Въпросът за положението на богослужебния език след демократичните промени е дискусионна тема. Все още не са изяснени факторите, които влияят върху богослужебната реформа. Дали финансовата нестабилност, разколът или липсата на съзнание за насъщните нужди на Църквата е определяща причина, все още не може да се каже със сигурност. Зависимостта на висшия клир от структурите на Държавна сигурност не може да не оказва влияние, предвид политиката на атеистичната власт към Църквата. Доколко обаче това влияе на съвременното положение, е въпрос, чийто отговор е в сферата на хипотезите и ще мине много време, докато бъде разкрит напълно.

Дискусията по въпроса за съвременното състояние и възможните перспективи пред богослужебния език в Българската православна църква все още не се е състояла. Тези мои разсъждения и гледни точки по темата имат за цел да представят някои постановки на проблема, макар и да не го изчерпват напълно. Силно се надявам в скоро време да започне истинската дискусия по въпроса, в която да вземат активно участие представители на клира, богослови, филолози и разбира се миряните, които на най-ощетени от неразбираемите текстове на богослужебните последования. Едва след провеждането на широка дискусия ще бъдат разкрити всички аспекти на проблема, както и механизмите за неговото разрешаване. Това ще бъде дълъг процес, в който ще трябва да се вложат много ресурси. Това е единственият начин, по който можем да преодолеем шизофренната ситуация, в която за личните си нужди да се молим на български език, а в храма да използваме църковнославянски.

Из списание Свет, брой 8/2012