Излезе новият брой на списание Мирна

Водещата тема е църковното общуване като образ и разкриване на християнската идентичност. В списанието са включени богословски и публицистични текстове (на преп. Мария Скобцова, на Митрополит Германски Серафим, на Джордан Баджис и дякон Николай Андреев) разговори (с Мариян Стоядинов, доктор по богословие и университетски преподавател и с Горан Благоев – доктор по история, преподавател и журналист от БНТ), очерци по съвременна църковна психология (с автори руски психолози) и християнска поезия и есеистика – на Даница Додич – Сърбия и Данка Калчева – България.

Болезнените въпроси в темата подлагат на изпитание много от заучените модели на църковно и гражданско оцеляване днес. И търсят път към онова спасение, което не минава през оцеляване, а през разрушаване на вехтия човек, за да се открие на негово място  нашата истинска личност. Предлагаме ви да се запознаете с въвеждащата статия в броя.

Църковна самота

Няма такова словосъчетание, ще кажете. Има църковна общност, църковно общуване, църковно общение, църковен живот и много други.

Наистина няма – ние го измислихме. „И ний сме дали нещо на света”, както се казва. Намигването тук не е весело.

В този брой на списанието ще говорим за общуването ни в църквата. И понеже искаме да сме честни и написаното да отрази не само идеите за живот в православието, а и опита от църковния живот в България, нарекохме този разговор „църковна самота”.

Един духовник, с когото обсъждах темата на броя, помисли върху предложението ми да напише материал и ми отговори така: „Най-лесно е да се напише някакъв абстрактен текст с безкрайни цитирания на светите отци… Да се напише нещо конкретно за общуването в Българската църква днес обаче е невъзможно; или ще бъде голяма лъжа… Общуването отсъства, или е продиктувано от лицемерие и страх.”

Това е най-краткото и честно обобщение на темата, което чух. И най-вярното, струва ми се. Само че – как да живеем с тази истина?

Преди време, в един малък, небогословски и много недоказан текст направих опит да говоря за нашата враждебност в църквата, за нашата отделеност от другите, която ни отделя от Бога. Този текст разбира се беше обърнат най-вече към мен. В отговор на моето изтощение от мъчителната и безплодна „църковна” самота. Самота, която отразява нашата вътрешна изолация и в крайна сметка изпразва църквата, независимо от формалната численост на нейните членове.

И днес не мога да кажа повече от този текст. И днес мисля, че оскъдното и привидно наше църковно общуване е продиктувано от страх, а не от любов. И днес съм убедена , че тази самота смазва много хора в църквата. Заразява ни с една особена „мъртвост” – но не за този свят и неговите похоти, а за другия човек и неговите чувства. Понякога човек прави опити да компенсира това състояние – чрез свръхактивност в църквата или пък агресия и нападателност, чрез участия в различни църковни фракции и борбено отстояване на църковно-политически каузи… Но самотата остава на духовното, онтологично равнище, където няма как да се достигне с тези инструменти. А това е мястото в душата ни, където се решава нашата личност.

Тази самота ни прави фалшиви и нещастни и нещастието ни често е първото, което хората отвън виждат в църквата, независимо от това какво казваме за себе си. И отстъпват от нас. А понякога отстъпват и от църквата.

Лично аз не знам отговорите на това, защо църквата в България страда от тази вътрешна разсъхнатост; защо остава несподелена любовта на Жениха. Може би на някого последното твърдение изглежда пресилено; но то едва ли е такова. Защото, както и да мислим и говорим, колкото и да се самопочитаме и самоспасяваме, няма начин да избягаме от тези думи:

Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? (1 Иоан. 4:20).

Предполагам, част от обясненията за нашата духовна опустялост се коренят в историческата памет на днешните църковни поколения, отгледани през времето на комунизма. Памет за опита от лъжата, от подмяната. Памет за един живот, в който истината беше дума, а думите не бяха това, за което се представят.

Затова и в църквата любовта е заменена с любезност, прошката – с толерантност, доверието – с църковен етикет, милосърдието – със социална дейност, православното свидетелство – с „православна” пропаганда… и още много други. Този подход дава отлична възможност да се отнесеш към социалната проекция на така наречения ближен, като го подминеш. И пропуснеш да видиш в него наистина близък човек.

Може би когато твърде дълго си живял извън себе си, в свят на привидности и преструвки, ти е трудно да се завърнеш. Но ние трябва да потърсим този път обратно. Да се върнем при себе си, при истинските си чувства, при истинските значения на думите. Защото само така можем да се върнем в Църквата.

Можем ли да се научим да обичаме? Не знам. Но друг път няма. Няма по-голяма заповед, през която да заобиколим. Със сигурност обаче невъзможното за хората е възможно за Бога. Остава да го поискаме. И докато чакаме, да се отучим да се преструваме.

Същият духовник написа в края на писмото си една мисъл на Рой Пътнъм, която със сигурност казва повече от всичко написано от мен дотук. Иска ми се тя да бъде ключът за разбиране на текстовете в списанието по-нататък. Ето я:

„Ние не се присъединяваме към Църквата, за да станем християни. Ние се присъединяваме към Христос, за да станем Църквата.”