Отец Василий Шаган: Нашата жажда и дело е споделянето на Христос

Разкажете ни за себе си. Знаем, че сте от Молдова; как попаднахте в България?

Аз съм бесарабски българин. Роден съм в гр. Тараклия (Молдова) през 1971 год. От там дойдох най-напред като ученик в Софийската духовна семинария, където учих в продължение на две години, след което записах специалността богословие във Великотърновския университет. Във Велико Търново се запознах с Рита. Венчахме се и станах свещеник в родния си град.

И тя ли е учила във Велико Търново?

Да, специалност Българска филология.

Получил се е интересен „културен обмен”… И решихте да дойдете в България, за да бъдете свещеник? Какво ви мотивира да вземете такова решение? Нямахте ли желание да идете в Русия, например?

В началото на 90-те години от миналия век България се откри като една добра възможност за бесарабските българи. Възможност, за която сме мечтали. Все пак това е нашата прародина, макар да сме родени другаде. И така, много от младите българи в Бесарабия дойдоха да получат висшето си образование тук. В това число и аз – въпреки, че се подготвях да уча в Московската Духовна семинария. Но точно когато вече се готвех да заминавам за Москва, нашия град посети тогавшният ректор на Духовната семинария в София (настоящият Великотърновски митрополит Григорий) и като разбра, че желая да уча в семинария, ме покани да направя това в България. Съгласих се и изобщо не съжалявам за това. Наистина, оттогава съдбата ми се свърза с България. Сетне се върнах като свещеник в Молдова, където служих в продължение на пет години, но все пак реших, че е по-добре да съм тук.

Откога изпълнявате свещеническото си служение във Варна?

От началото на 2000-та година. Скоро ще се станат девет години. Първо бях свещеник при храма в кв. Галата за около три години. И след това в храм „Св. Николай Чудотворец”.

Освен, че служите в храм „Св. Николай Чудотворец”, Вие също ръководите Духовно-просветния център при храм „Св. Архангел Михаил”. Работите ли с хора?

Дали работя с хора? Разбира се. Това е част от моите свещенически задължения. Служението на един свещеник винаги е свързано с хора. Докосвам се до живота им, обвързвам се дори с тях. Друг е въпросът доколко лично аз съм всеотдаен в това…

Разкажете ни за инициативите и дейностите на Духовно-просветния център, който ръководите. Имате ли екип?

Да, може да се каже, че работя с екип. Трудно е да работиш за просветната дейност на Църквата без никакъв екип. Казвам го от опит. Аз съм максималист по характер; човек, който иска нещата да бъдат точни, планирани, изпипани и премислени отвсякъде и затова често се разочаровам, когато някой не е свършил работата си както трябва; затова и ми е трудно да се доверя понякога.

Но това в голяма степен, остана в миналото. Защото разбрах, че е много по-лесно да повериш някому да свърши нещо, отколкото да поемаш всичко върху себе си. Не само, че е по-лесно, но е и по-пълноценно като резултат от гледна точка на това, че нещата придобиват повече разнообразие и красота при формирането, изграждането и създаването на каквато и да била идея или мероприятие. Ако всеки даде нещо от себе си – виждане, мисъл, творчество – тогава нещата стават по-истински, отколкото, ако някой сам в себе си ги решава и прави. Да бъдем честни – трудно е да се съгласиш с идеите и вижданията на някой друг, които често са в коренно противоречие с твоите. Но пък това е „изкуството на общението” – да приемаш другостта на другия, дори когато ти се струва, че става въпрос за някакви приумици. Не само да ги приемаш, а и да откриеш в тях красивото и същественото. В последното има и много смирение, защото изчиства гордостта ти, която ти е давала усещането за самодостатъчност.

Колкото до самата дума „екип”, аз предпочитам да говоря за приятели. Приятели в прекия смисъл на думата или „приятели в Христа”, на които мога да възложа някаква задача. Затова благодаря на Бога, че познавам много хора, чиито качества знам и мога да ги помоля за нещо конкретно, а те биха го свършили на драго сърце – за Бога, за Църквата, за ближния…

Говорите за миряните?

Безусловно.

Как така се доверявате на миряните? Не е ли по-сигурно да се работи със свещеници? И къде ги срещате тези ваши приятели – миряни? По улицата ли?

Мисля, че като свещеник, една от моите задачи е да намеря онези таланти, които Бог е дал в изобилие у тези, които наричаме миряни. А те, от своята позиция, също служат Богу. И техните дарби са не по-малко ценни в изграждането на Църквата като общност. Енорията е именно общност, в която се събират, както виждаш, какви ли не хора – от различни части на града, от всякакви съсловия, етноси, образование – и тук те би трябвало да намерят онзи общ език, който да им помогне да преодолеят различията си в социално отношение. Ако свещеникът успее да създаде тази атмосфера, в която всеки да се чувства приет, разбран, слушан и обичан, това значи, че върши добре своята работа.Затова твърдя, че ролята на свещеника не е да работи с други свещеници (тях трябва да ги приема като съслужители и събратя), а с миряните. Когато свещеникът приема ръкоположение, той получава един дар – дара на любовта. А това е дар, който трябва да формира и отхрани първо в себе си, защото чрез този дар сетне може да възпита и изгради общността, за която говоря, където хората да усещат връзките на любовта, получена от него като дарба и преподадена на останалите чрез служението му.

Вие и тази общност често излизате в публичното пространство. Чрез Седмицата на православната книга, която вече десета година организирате, чрез най-различни срещи и семинари. Малко или много влияете на обществото, създавате нагласи, преоформяте ги донякъде. Чувствате ли се продуктивен?

Знаете ли, често се замислям дали ние въобще трябва да очакваме някакъв продукт. И си давам следния отговор – плодът, който даваме, е свидетелството за нашето единство, за нашия живот заедно – че всички сме братя и имаме Един Отец (Бога). Това са неща, които трудно могат да бъдат извикани у съзнанието на съвремения човек, който се възпитава сякаш другояче. Неща, които трудно ще научиш от социологията. Но в тях е истината за живота. Тях можем да проявим към онеправданите, към нуждаещите се, помежду си. И така те да станат явни.

Мисля си също, че е хубаво да живеем с по-малко очаквания, за да си спестим и някои разочарования. Защото плодовете се появяват там, където най-малко очакваш, по съвсем различен начин… Ето, ние правим един голям форум – Седмицата на православната книга, с международно участие, в сътрудничество с Община Варна. През цялата тази седмица Църквата добива по-широка публичност – идват гости, лектори, богослови от други държави, слагаме плакати, транспаранти, раздаваме флайери, из града се разхождат на групи свещеници в раса, което няма как да остане незабелязано дори в такъв голям град, където какво ли не се случва – всякакви други форуми и фестивали. И накрая разбираш, че е много наивно да очакваш още на следващия ден едва ли не хората да започнат да се стичат към храмовете; да очакваш спрямо Църквата да се породи веднага някакво ново усещане и настроение. Това не се е случило даже тогава, когато Самият Христос е вървял по улиците – и Той, със Своята съвършена любов не е увлякъл всички… Защото толкова сме закоравели в сърцата си ние човеците, че тежко реагираме на каквото и да било.

А в същото време забелязвам как се случват едни дребни неща, които не мога да определя по друг начин, освен като бисери. Някои хора са приели Свето Кръщение именно след една такава Седмица на православната книга, уверили са се, че точно Църквата е тяхното място, след като са научили някои неща на тези срещи и разговори. И днес си мислих затова – ние сме длъжни да вършим своето дело, разкривайки Евангелието на Христос, свидетелствайки за Него в този свят, да приемем като жажда и дело на живота си споделянето на Христос с другите. А Бог е Този, Който „различава” плодовете, защото Той е и Сърцеведец.

Благодаря Ви за различната перспектива, която зададохте в осмислянето на тези неща. А имате ли достатъчно воля и решимост да продължавате това сътрудничество с Бога?

Понякога човек изпада в ситуация, когато се изкушава да вдигне ръце от всичко. Но вярата и надеждата ни е в Христос. Тази вяра и тази надежда са накарали навремето апостолите да останат с Него, когато всички останали са се пръснали и разбягали. И за нас остава тази алтернатива – да се запитаме: „А след разочарованието какво следва?” Следва изходът, който лично за мене е пак в Христос. Там е и радостта, която всеки от нас търси. И не като някакво щастие или мигновено задоволяване на някакви житейски нужди, а като радост, в която е пълнотата; като свобода от злото и от смъртта.