Благият учител или кризата в душата на българския народ

Веднъж един книжник се обърнал към Христос с думите „Учителю благий“. Привидно Иисус възнегодувал срещу определението „благий“, но нищо не казал, задето йудеинът го нарекъл Учител. Логично е да заключим, че Сам Господ нямал нищо против това. Всъщност от тук насетне той най-често щял да бъде наричан именно така.

Преломен момент в историята на света е раждането на Иисус Христос. В тази година завършва старото време – времето на тежки закони и смъртни наказания и започва първата година от въдворяването на небесното царство на любовта, макар това царство и до днес да властва най-вече в душите на вярващите и истинските Христови ученици. И това е напълно нормално. Сам Христос каза на Пилат, че Неговото Царство не е от този свят. Учителят Христос не бил като другите учители, живели до неговото време, нито като тези, които щели да учителстват през идните векове. Той наистина бил благ, а словата му пленявали множествата от хора, дошли, за да Го видят. Народът често търсел Чудотвореца, Лекаря, Властелина на живота и смъртта, който дори и от гроба възкресявал, но вместо това често се натъквал на Благия Учител и затрогващия Проповедник… Отлитали часове, а множествата били с хиляди… забравили за житейските си проблеми, забравили дори и за телесния си глад.

Да си учител като Христос означава да нахраниш някого с думи! Да му вдъхнеш надежда, да му влееш живителни сили… Познанието е жива вода, която те кара никога да не ожадняваш за нищо друго, освен за ново познание, защото то няма край. Ако можеш да научиш на това някого, значи си учител… Като Христос.

Какво да кажем за мъдреците на този свят. Хилядолетия наред всред културни и прости народи витаеше духът на мъдростта, но той като че ли никога и на никого не се разкриваше докрай. Дори разказът за сътворението, който векове наред бе единственият смислен отговор на вечния въпрос – откъде идваме и накъде отиваме – ни дава да разберем, че в основата на социално-обществените прояви бил трудът. Ако е възможно да се абстрахираме от връзката на първите хора с Твореца и особено след като те са изгонени от Едемската градина, на нашите далечни предци наистина не им е оставало нищо друго. И в този процес на ежедневна трудова дейност, свързана най-вече с прехраната на индивидуалната личност и семейството, човекът започва да преоткрива различните свои достояния, навярно първоначално предоставени му даром от Съзидателя, а впоследствие – загубени.

Процесите на възпитание и обучение са сложни, натрупаният опит започва да се предава от поколение на поколение. Знанията, като своеобразна снежна топка, се търкалят през хилядолетията, наедряват, набират скорост и накрая се разбиват на множество малки парченца… Те продължават своя бяг през годините и се оформят по необикновен начин. Ражда се философията на философите, мъдростта на мъдреците, музиката на свирачите и певците, стиховете на поетите, формите на строителите и математиците, а небесните светила стават все по ясни и разгадаеми… Оформи се дори чувство за памет в човека! Но нямаше свобода, нямаше истина, нямаше любов!

На тях ни научи Благият Учител Христос. Нещо повече. Отново Той ни разкри тайната, че без тях никое знание на света няма смисъл…, защото другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знания, ще изчезнат“ (Ср. 1 Кор. 13:8).

Изучаваш мъдростта на хората през вековете и колкото повече я изучаваш, толкова повече разбираш, че сякаш именно нашето съвремие е толкова много лишено от мъдрост…

„Къде е животът, който изгубихме в живеенето?

Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?

Къде е знанието, което изгубихме в информацията“¹, пита Томас Елиът.

В най-новите времена сякаш светът забрави Своя Благ Учител, чиито мъдри съвети и притчи разясняваха докрай смисъла на човешкото битие. Христовите слова бяха културни и ценни семена. Който опита да ги следва, разора като с плуг своята душа, за да може те да поникнат в нея и да дадат плод стократно… Векове наред тружениците на тази благодатна нива даваха живота си и всичките си сили за културното възрастване и на нашия български народ. Ние прегърнахме кръста на християнството и далече преди Европейското възраждане четяхме Свещеното Писание на свой собствен език. По този начин благите слова на Учителя ни станаха твърде близки и множество българи приеха благото Му иго, защото видяха нетварната божествена светлина на учението Му. Предадоха се на закона на любовта… На онази божествена любов, която надвишаваше всяка човешка правда, която потъпкваше лицемерната човешка справедливост и изгаряше всяко зло. Учениците на Христос обикнаха света и всеки човек в него като ближен, съзирайки в тях високата себестойност на чудното Божие творение, макар и временно болно от заразата на греха.

Къде е днес тази любов, къде са словата на Учителя, и как му подражаваме… „Бъдете съвършени, както е съвършен небесния ваш Отец“ (Мат 5:48) – казва Той! В последните времена от двата института, оформящи чрез възпитание и обучение младите поколения, семейството и училището, ние изгонихме Най-благия Учител.

Нека си припомним думите на един български новомъченик, зверски разстрелян до храма в село Коларово (Петричко) през 1948 г. – Неврокопския митрополит Борис (Разумов). Те са изречени преди сто години, представяйки пред обществото множеството проблеми, чиито корени той още тогава открива в липсата на християнско възпитание… И процесите, зараждащи се в недалечното ни минало, днес дават своите горчиви плодове.

Той е роден на 8 ноември 1888 г. – Димитровден, в с. Гявато (Битолско). И точно след 60 години, отново на Димитровден, честното му расо е обагрено със собствената му мъченическа кръв. Бъдещият митрополит Борис, в света Вангел Симов Разумов, завършва с отличие трети клас в мъжката гимназия в Одрин през 1904 г. Една година по-рано баща му загива като четник в Илинденско-Преображенското въстание в четата на Георги Сугарев. Достойният му син, бъдещият Неврокопски митрополит Борис, през 1915 г. вече като монах, завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия) със степен „доктор по богословие“. Това става възможно със стипендия, отпусната лично от екзарх Йосиф, който забелязва отрано будната съвест и обещаващите качества на младия духовник.

От съвсем ранна възраст Вангел, синът на Симо и Мария Разумови, се възпитава в топла семейна среда. Скромни и благочестиви са неговите родители, а родното му село Гявато е разположено на един хребет в планината Пелистер, близо до главния път от Битоля за Преспа. Отдалечено и твърде опасно се оказва това населено място, непосредствено след Освобождението, когато близки и далечни нам държави кроят планове как да разграбят части от бившата Османска империя, въпреки безспорната им историческа и етническа българска принадлежност. Жителите на приказното планинско землище се преселват в още по-красивата долина, находяща се на североизток, и основават днешното село Гявато. Недалеч, скътан в северните склонове на планината, се възправял манастирът „Св. Петка“. А под билото на Бигла планина се издигал величественият манастир на св. Петър, Смилевският. Поклоненията по тези свети места и тихата християнска семейна среда оставили дълбоки следи в душата на бъдещия духовник. В патриархалното християнско семейство Вангел бил възпитан в най-високите човешки добродетели, с които впечатлявал всички около себе си през целия си живот. Те се откриват и когато самият той описва срещата си с екзарх Йосиф на около четиринайсет годишна възраст. Скромност, свенливост и смирение се съчетават с благоговение, чинопочитание и детска невинност и чистота! Неслучайно той е забелязан от екзарх Йосиф, а сам нарича себе си „едно дете“. Безспорно тези ценни качества, които предопределят бла̀гата Божия воля към младия Вангел Разумов, са възпитани у него с преголяма родителска любов и добър пример. Синовната му признателност е изразена в едно от неговите стихотворения, представящи и големия му лиричен талант.

„Баща ми, майка ми – два ангела любими.

Те бдят сега над мен кат’ светли херувими,

с лъчистата любов на своите сърца

и светлия покров на своите лица!“

По-късно, вече – дякон, той работи като преподавател в Пловдивската духовна семинария, от 1916 г. до 1917 г., и в Бачковското свещеническо училище. В същата година е ръкоположен за йеромонах и е изпратен в Унгария, в тамошната българска духовна община, където престоява повече от пет години. В началото на това свое служение следва философия в Кралския университет във Виена. По това време йеромонах Борис владее писмено и говоримо основните европейски езици.

Постепенно в православната българска общност се постигнало единство и всички започнали да се отнасят към йеромонах Борис с голямо доверие, най вече заради неговите лични качества и добродетели. Така той се превърнал в духовен водач и на особени общности, като живеещите в Мишколц куцовласи (цинцари, армани).

По-късно, през 1931 г., управата в Будапеща удовлетворява множеството молби на общността и отпуска парцел за построяването на български храм. Основната заслуга за това дело е на йеромонах Борис Разумов, който през същата година, вече като Стобийски епископ, полага основния камък на бъдещия храм „Св. св. Кирил и Методий“. Той краси столицата на Унгария и днес със своята уникална архитектура. Заедно с църквата, младият духовник поставя основите и на българското училище в Будапеща, носещо името на Иван Вазов. Унгарската му мисия не преминава без перипетии от различен характер: клевети, безпаричие, обиди, дългове…

От 1923 г. той е протосингел на Софийската митрополия, а година по-късно завежда Културно-просветния отдел при Св. Синод, като в същото време е и председател на храм „Св. Александър Невски“. На 1 септември 1926 г. той е назначен за ректор на Софийската духовна семинария. Длъжността изпълнява пет години – до 1931 г. В края на същата, вече като Стобийски епископ, Борис е назначен за главен секретар на Св. Синод и през 1932 г. е изпратен като представител на БПЦ в Йерусалим във връзка с 60-годишната схизма, която тегнела над нашата Църква. Епископ Борис впечатлявал със своята широка култура, владеенето на множество чужди езици, но и с искрената си добронамереност и акуратна отзивчивост, с такт и дипломатичност… В същото време той изцяло отстоявал правата на българските малцинства, останали извън пределите на Царство България, като настоявал те винаги да имат собствено избран клир и църковно-славянско богослужение.

Може би тук е важно, макар и отклонявайки се от основната тема, да се спомене, че на 14 септември (Кръстовден) 1912 г. България осъмнала с около 3000 селски училища в старите и нови предели на Царството. За това голямо постижение имал основна заслуга тогавашният екзарх Йосиф. Със завидно светско образование, от столицата на Турската държава – Истанбул, той години наред уреждал кадровите проблеми в независимото Царство и на териториите, находящи се извън неговите граници. От стратегическото място на своя екзархийски престол той мъдро се застъпвал не само за българската идентичност на клира, но и на учителите, областните управители, градоначалниците и други важни чиновници, като по този начин българското население не само се чувствало спокойно и защитено, но и бързо се възвръщали неговите идентичност и традиции, насилствено изкоренявани и потъпквани от нашите съседи, особено в периода на Освобождението и след това. Не по-маловажно било и бързото ограмотяване на селското население. За жалост този успех бил краткотраен. През 1913 г., само една година по-късно, самият екзарх, заедно със свитата си, както и Духовната семинария, с целия си състав, трябвало с голяма скръб да напуснат Цариград и да се преместят в София, заради злополучния край на Междусъюзническата война. Самият екзарх не можел да гледа как делото му се сринало само за миг и две години по-късно, през 1915 г., починал.

Връщайки се на темата за живота на митрополит Борис, необходимо е да споменем, че като ректор на Софийската духовна семинария „Св Иван Рилски“, той въздига учебно-възпитателния процес в нея на изключителна висота. Често залага на различни инициативи, събития и тържества, които издигат духа на учители и ученици и радостно съживяват вярата в сърцата на църковната общественост. Много са добрите практики и високите изисквания към преподавателите и учащите се в Семинарията, но като че ли един от методите за стимулиране активността на по-слабите ученици, заслужава внимание. През време на ректорството на еп. Борис, по негова молба била отменена практиката да се преминава условно в по-горен клас с един невзет поправителен изпит. Ректорът и учителският съвет установили, че при така разписания правилник, учениците не се подготвяли въобще за този последен изпит или ако им оставали два невзети, те учили само по единия предмет. Впоследствие, преминавайки в горен клас, те показвали отново незавидни резултати. Повишаването на критериите станало закон, а паралелките се увеличили три пъти. През 1930 г., например, кандидатите били 286, но приемният изпит бил издържан само от 134-ма, като се има предвид, че до него се допускали ученици, завършили прогимназия с не по-ниска оценка от добър 4. Момчета с непристойно поведение били изключвани от Семинарията „завинаги“.

През петте години, когато еп. Борис бил ректор на Софийската семинария, същата станала повече от средищна църква за много софиянци. Далѝ заради ежедневното прилежно богослужение, или заради литературно-музикалните програми на възпитаниците ѝ, хората посещавали в неделя Семинарията като манастир. Особено множество идвало на празниците на св. Иван Рилски, нейния патрон, отбелязвани с особена тържественост. Випускът, който младият ректор приел в първи клас през септември 1926 г., се дипломирал шест месеца след като еп. Борис вече бил назначен за секретар на Св. Синод. В този випуск, от влезлите над сто човека, завършили шестдесет и пет, от които: с отличен успех – 11 души, с много добър – 25, и 28 – с добър. Със среден успех имало само един, но той не бил семинарист, а частен ученик, допуснат до изпити с решение на Синода. Всред отличниците, които показали и най-висок успех през петте години, бил Димитър Стоянов Георгиев, родом от с. Горно-Броди (Сярско). Това е бъдещият всеизвестен архимандрит д-р Серафим (Алексиев), който получава Синодалната стипендия за следване в Богословския факултет.

На 24 март 1935 г. еп. Борис е избран за Неврокопски митрополит. За встъпването си в длъжност новият архиерей получава „задушевни честитки“ от самия цар Борис III, който подписва поздравителния адрес с приятелското „Царят“.

През един от най-трудните периоди на семинарската история, в борбата с някои държавни институции, младият ѝ ректор вижда и анализира в историческия контекст голямото зло на силната „отрова“, която се влива в душата на нашия народ и най-вече в българското училище. Всред зараждащите се идеи на социализма и анархо-комунизма, той прозорливо съзира недалечния крах на българското общество и неговата просвета.

Митрополит Борис още приживе е наречен „Живата съвест на Българската Църква“ и до мъченическия си край, защитавайки пламенно и ревниво всяка правда, той достойно отстоява това име.

„Най-големите врагове на нашия народ (…) посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила, която той имаше: посегнаха на неговата вяра – оная божествена творческа сила, която издига човека и човешкия дух до Бога и го прави твърд и непобедим, богоподобен и възвишен“ – казва митрополит Борис и продължава…

„Най-напред те разклатиха неговата вяра в Бога, а след това неминуемо биде разклатена и неговата вяра в себе си. (…) В училището се трови твърде често душата на нашата младеж (…) Отравянето душата на българската младеж и на българския народ е най-голямото и най-страшно престъпление, което досега е било извършено на българска земя!

Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. (…) То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. (…) По тоя начин то нарушава целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната същност. (…) унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание: създаване на цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.

Това интелектуализиране на нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът обаче е само една от способностите на човешката природа. Той не е същината на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в божествената красота на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен дух, защото – казва Митрополит Борис – ум и умствени познания могат да имат и най-големите престъпници.“

През 1928 г. Българската православна църква, с благословението на екзарх Стефан, издава една брошура, която стряска обществеността в България – с автор Неврокопски митрополит Борис. Именно от нея са и посочените цитати. Страниците ѝ са изпълнени с очевидни, но също така и нелицеприятни истини. А на комунистическите идеи и техните пропагандатори е ударен шамар и то от най-високо ниво. Три годни по-рано е извършен зверският атентат в храма „Св. Неделя“. Загиват над 130 човека, ранени са повече от 500. Царската власт в България набързо се разправя с комунистите с не по-малко жестоки и кървави актове… Атентаторите са обесени в центъра на София пред очите на деца. Това е последната публична екзекуция в Европа. Истината е, че подобни актове силно озлобяват комунистическите организации и те, подкрепяни от Коминтерна и Съветска Русия, продължават още по-яростно, макар и официално забранени, да осъществяват подривната си дейност и да омайват главите на бедното население със своите популистки идеи.

В този исторически контекст митрополит Борис Разумов води високо-културна просветна дейност, като без никакъв страх развенчава червената идеология, която прокарва своите атеистични и рационалистични идеи най-вече всред младежите.

„Един правник и законоведец може да знае много добре какво нещо е право и какво определят законите – и при все това да върши най-големи неправди и беззакония. Един химик може да познава отлично свойствата на различните елементи и въобще да има големи познания – и при все това да употреби някои от тях, за да отрови човека. Един физик може да бъде учен и да изследва сигурно действието на различните природни сили – и при все това да използва някои от тях, за да извърши страшни разрушения. За най-големите престъпления е потребен често пъти голям ум и немалки познания. Какъв ум, каква съобразителност и какви познания са потребни, напр., за да се ограби една банка, въпреки всички съвременни средства за предпазване и охрана? Ум, образование и познания имаха и ония, които подготвиха и изпълниха сложния пъклен план да се хвърли във въздуха катедралата “Св. Неделя”, не само за да загинат стотици невинни хора, но и за да се погребе под нейните развалини нашето измъчено отечество!

Нашето училище отрича Бога! (…) Абсолютният Дух, от Който човешката душа е само дихание. (…) Щом атеизмът и материализмът проникнаха в нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки. (…)  Корените на социализма се крият в материализма, а корените на анархо-комунизма в атеизма. (…) Социализмът и анархо-комунизмът, между които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика между материализма и атеизма, отричат в действителност онова, което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността и руши обществото, анархо-комунизмът отрича човещината и разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархо-комунизмът – напълно античовешко явление. Те разрушиха религиозно-нравствената идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната идея. След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението, те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя дух с духа на интернационализма и безотечествеността. (…) В нашето училище само българският език напомняше, че то е българско.“

Борис Разумов разказва за случаи, в които български ученици освиркват родното знаме и армията, подучени от някои учители, проводници на анархо-комунистически идеи. Но за него този проблем не е локален и само идеологически… В потъпкването на изконните български и християнски ценности, сега в конкретна услуга на чисто политически идеи, той разкрива истината, че това трайно ще повреди човешката същност на младежите в училище и ще ги превърне задълго в материалистични и хедонистични натури, близки с животните: „Щом по същина и произход те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч от тях.“

Авторът цитира писмо на възмутен баща, публикувано в столичен вестник:

“Аз пратих моите деца в немско училище не от любов към език и култура, а от страх да не станат комунисти. Искам децата ми да си останат добри българи. За мене то е българското училище, което даде особената сила на нашия социализъм и комунизъм, ако и да няма социални условия за тия учения у нас… Пиша ви всичко това, не за да защищавам чуждите училища, а за да изразя болката на родителите, които от страх, че децата им в българските училища ще обезбългареят, пращат ги при чужденците, искайки от тях да ги направят добри българи.”

Изключително неприятно е да се чете за случаите, които митрополит Борис описва някъде към средата на брошурата, под заглавието „Кой създава и поддържа отрицателния дух в нашето училище“. Изброените факти и събития около непристойните действия, извършени от учители и ученици из цяла България са потресаващи. Те са свързани в повечето случаи с поругаване и кощунствено отношение спрямо християнските нравственост и морал, гавра с църковни светини, подигравателно отношение към образа на Христос и др. подобни.

В следващите глави на брошурата авторът прави анализ на поведението на българския ученик и студент, като представя отново потресаващи сведения от България и чужбина. Твърди, че насилието, убийствата и самоубийствата в българското училище непрекъснато зачестяват.

Накрая, като опитен духовник и учител, дава и своите мъдри съвети, с които се обръща не само към своите съвременници, но и към идните поколения. А словата му звучат достатъчно актуално и днес.

„Трябва най-подир нашето училище да стане възпитателен фактор и да отговори по тоя начин на своето високо предназначение. А то ще стане такъв фактор само тогава, когато в детето дири и вижда преди всичко най-ценното: човека, а в човека – най-великото: душата, а в душата – най-възвишеното: Бога! (…)Що е възпитание?

Възпитание, в широк смисъл на думата, е отглеждане, отхранване високи добродетели в човека. Чистите добродетели са най-нежните, най-очарователните цветя, които цъфтят в човешката душа. Те не се раждат и не растат нийде другаде. Те изсъхват и загиват върху каменистата почва на сухия разсъдък. Те трябва да бъдат грижливо пазени и от сланата на студения ум. Добродетелите са най-съвършената красота на човешката душа и най-голямото очарование на човешката личност. (…)

Възпитание значи: хранене на душата с ония елементи, които поддържат нейния живот. Храната на тялото е материална, а храната на душата – духовна. Каквато е природата, такива са и елементите, които поддържат нейния живот. С какво се храни и живее тя? Човешката душа се храни с най-чистите и най-възвишените неща: с доброто, истината, любовта, правдата, чистотата, светостта. Душата може да живее само с Бога и в Бога. … вън от Него няма нищо, което би могло да поддържа нейния живот, защото вън от Бога няма добро, няма истина, няма любов, няма правда, няма чистота, няма святост. А щом загине душата, загива и човекът като човек. (…)

Възпитание значи: будене съвестта в човека… на оная тайнствена сила в човешката душа, която разграничава доброто от злото и ни прави способни да чувстваме доброто като радост и възторг, а злото като мъка и отвращение. (…) Само чрез съвестта ние узнаваме, че доброто е светлата сила, която поддържа живота на душата, а злото – тъмната сила, която руши нейния живот. Без съвестта, без тоя Божи глас в човешката душа – глас, който напомня и предупреждава, зове и внушава, не е възможен никакъв нравствен живот. Без него човек би загинал като човек.“

Безспорни и верни са думите на Митрополит Борис. Той говори разбираемо и ясно. Отвлечени и сложни понятия не се откриват в сърцатото му слово. Но, като че ли най-важното е, че там липсват както модерният за всички времена популизъм, така и лишената от съдържание декларативност. В подкрепа на думите си ще цитирам част от заключението на раздела „Що е възпитание“.

„Най-съвършено е християнското религиозно възпитание. В християнството моралните и духовните ценности не са отвлечени неща, а жива действителност. (…) Иисус Христос е самата истина и любов, самата правда и благост, самата чистота и святост. Само надменност и заслепение, неприязън и озлобление могат да отричат това. Може да отрича това само оная надменност, която не иска да признае нищо над себе си и поставя себе си над всичко, която може да доведе човека до идолопоклонство или самообоготворяване. Ако човек не иска да признае над себе си висшето същество – Бога, и не желае да се преклони пред Неговото величие, той неминуемо ще се преклони пред себе си или пред други хора. Той ще създаде от себе си и от другите хора кумири, на които ще се кланя. Който не иска да се кланя на живия Бог, ще се кланя на мъртви идоли. Това е неизбежно за човека. Отделният човек, колкото съвършен и да е той, не може да бъде идеал за хората. Идеалът трябва да стои високо във висините и да сочи към вечността. Идеал за човека може да бъде само Бог в Богочовека Иисус Христос.“

С риск да отнема от духовно извисените слова на автора, ще отбележа, че той подкрепя своите наставления като представя историко-педагогически сведения от развити европейски държави като Белгия, Швейцария и Германия, където през началото на двайсети век вероучение се изучава по шестнайсет, осемнайсет, дори и по двайсет часа седмично… Авторът не пропуска и Англия, споменавайки имената на Макдоналд² и Лойд Джордж³, които, без да са духовници, смирено и благоговейно са посещавали богослужение и дори са проповядвали в храма. Цитирайки и други известни британци – дълбоко вярващи хора, той защитава тезата, че само и единствено възпитанието в християнските вяра и ценности може да гарантира съществуването на цивилизования свят, където слабите ще бъдат покровителствани, а силните на деня ще бъдат под силата на закона. Следващата страна, представена като пример, е Франция, но вече в отрицателна светлина, защото там вероучението вече е премахнато. Разбира се – по политически причини. Особено интересни са думите на митрополит Борис най-вече в исторически план. Той казва:

„Империалистическите домогвания на католическата църква да си присвои власт и права в чисто светски области принудиха държавната власт във Франция да подеме решителна борба против Църквата, борба, която доведе най-напред до изхвърляне на вероучението из училищата, а после и до скъсване връзките между църква и държава. Съвършено друго е положението у нас. Българската православна църква, през всичкото време на своето съществуване, е имала само една цел: да служи предано и себеотречено на своя народ и да бди непрестанно над неговите съдбини. Няма църква, която да е принесла толкова големи заслуги на своя народ и да е тъй тясно свързана с живота и съдбата на народа, както е Българската църква. Българската православна църква опази българския народ през тъмното минало и го събуди за нов живот. И сега Българската църква има едно желание и една цел: по-светло бъдеще за българския народ.“

Освен историческа действителност, тези думи показват недвусмислено каква трябва да бъде и днес нашата Църква… Но дали тя ги следва?…

Не може да не се обърне внимание и на посочените данни относно същата държава след премахване на вероучението още през 1831 г. Изследванията, които Людвиг Хайлмайер⁴ е провел за френските училища, сочат следното: само за няколко години престъпността нараства от 130 000 на 280 000 случая, без да е имало някакви сериозни кризи или други причини. Отново е въведено вероучение от 1856 г. до 1882 г., и като по чудо за този кратък период престъпността спада със 140 000! След 1886 г. се забелязва ново нарастване. Всред престъпниците най-голямо е числото на младежите-престъпници, като само за три години (от 1886 г. до1889 г.) тяхното число нараства от 23 000 на 27 000. Министърът на просвещението споделя: “Не подлежи на никакво съмнение, че нарастването на престъпността между младежите съвпада с нововъведенията, които бидоха направени в просветата”. Нататък данните са следните: през 1841 г. – 13 500, през 1901 г. – 34 000, през 1919 г. – 40 333. Само за една година са констатирани 17 000 престъпления, извършени от деца, от които: 69 убийства, 3 отцеубийства, 33 детеубийства, 153 изнасилвания. През същата година са извършени още 4213 тежки телесни наранявания и 11 852 други по-малки престъпления. Да спрем дотук, въпреки че са описани и останалите случаи. Така или иначе, изводите са напълно ясни.

Митрополит Борис Разумов отбелязва и факта, че по негово време в библиотеките се натрупали множество книги, всред които се откриват и такива без кой знае каква художествена стойност или с вредно за подрастващите съдържание. Но те били включени в учебните програми. „Ако ние намираме за необходимо нашите деца да четат книги с достойнства и недостатъци, не е ли необходимо и достойно те да четат и изучават преди всичко оная божествена книга, в която всичко е възвисено и светло и която носи свещеното име Евангелие?“ Нима въпросът на автора не звучи напълно логично? Навярно всички ще се съгласят с това. Но за дълго новата власт отхвърля всякакво религиозно образование от учебните програми. Това продължава да бъде така и днес, в дългия период на посткомунизъм, но и на активен и властващ социализъм – не само у нас, но и в цяла Европа.

Поставени са на светло още много въпроси, като се коментират конкретни промени в училищните програми. Оказва се, че през 1922 г. поредната реформа на учебните планове намалява часовете по вероучение за сметка на рисуването и гимнастиката. Авторът на критичната брошура пита защо, след като в страната ни има повече от 3000 селски училища. Опитният учител и ректор, макар и на едно елитно, в миналото и днес, градско училище, каквото е Софийската семинария, осъзнава и споделя, че страната ни е аграрна, а 90 % от населението е селско и през по-голямата част от живота си ще превива гръб с мотика в ръка. Толкова ли ще му бъде необходима гимнастиката? И отново отправя изконния въпрос: кое е по-важно, физическото или духовното развитие на човека?…

„Всеки, който познава нашето близко минало, знае, че нашето училище е рожба на нашата родна Църква. Тя го създаде и отгледа в своята пазва през тежките дни на тъмното минало. То израсна под нейния покрив и с нейни грижи. След като българският народ по зова на своята родна Църква се пробуди от съня на робството и заживя нов свободен живот, Църквата предаде българското училище на грижите на новосъздадената българска държава, като отдели за него една голяма част от своите незначителни имоти. (…) И сега тя (Църквата) предупреждава с голяма загриженост и настоява да се вземат всички мерки, които биха могли да ускорят пресъздаването на българското училище и превъзпитанието на българската младеж. Всички ние сме длъжни да мислим и се грижим за тях. За българското училище трябва да мислят българските родители, които пращат в него своите рожби. За българското училище трябва да мисли българското семейство, което очаква от него закрепване на своите естествени основи и засиляне на своите свещени връзки. За българското училище трябва да мисли и Българската църква, която желае и чрез него да се поддържа у нашия народ най-великата жизнена сила – вярата, и да се увеличават най-великите придобивки на човека – религиозно-нравствените ценности. За българското училище трябва да мисли и българският народ, който очаква от него достойни синове, годни и готови за предана себеотречена служба на своя род и Родина. За българското училище трябва да мисли и българската държава, която чрез него ще трябва да си приготви верни служители и предани защитници. Българският народ е християнски, и затова никой няма право да му дава езическо училище. Българският народ се е крепил, живял е и се е опазил в продължение на вековете само чрез вярата в Бога и себе си, и затова никой не може безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие, и да подготвя по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси, за да се обнови и спаси българската младеж. А да се спаси българската младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ. Това трябва да стане по-скоро. Това велико дело трябва да се подеме незабавно и се извърши с общи усилия от всички ония, които милеят за българската младеж и треперят над съдбините на българското племе.“

Това е заключението на брошурата от 1928 г. „Кризата в българското училище“, написана от един мастит духовник и учител, а може би и светец-преподобномъченик. И едва ли има какво да се добави. Не за друго, а защото думите му звучат твърде актуално… Бих казал – страшно актуално. Все едно, че са писани за нас днес. Учудващо е с каква прозорливост в мисълта и словото е надарен митрополит Борис. Неговата съвест не го е излъгала. Неговата вяра не го е подвела. А не го е подвела не за друго, а защото тя е вяра в доброто и любовта. В Бога и Неговия непреходен нравствен закон, написан в сърцата ни, който дори и цял живот да изучаваме, няма да можем да разгадаем докрай, защото е съвършен и божествен… Иначе, Неврокопският митрополит Борис е бил кротък и благ човек. Благ като своя учител Христос.

Библиография

1. Лазаров, свещ. Лъчезар, По широкия свят, София, 2022.

2. Темелски, Хр., Неврокопски митрополит Борис – родно място, детство и

образование. Сборник материали, съставител Дилян Николчев, София, 2005.

3. Тодоров, йеромонах Виктор, Мухова, Светлана, Неврокопски митрополит Борис,

София, 2018.

4. https://vestnikiskri.com

5. https://www.diakonia.bg/

6. http://borisnevrokopski.blogspot.com

7. https://bg.wikipedia.org/wiki

Бележки