Младите и религията

Пубертетът и кризата на пубертета

Пубертетът е сигурно една от най-динамичните, най-интересните и най-рисковите възрасти в течение на целия човешки живот. Юношеската възраст, поне в условията на западноевропейската култура и цивилизация, особено в наше време, е изпълнена с противоречия, повечето от които идват отвън, но в друга своя, не по-маловажна част идват и отвътре, от телесния и душевния строеж на младия човек. С това искаме да подчертаем, че съществува и самопоявила се, вътрешна динамика в живота на подрастващия, изразена повече в градовете, отколкото в селата, и повече при образованата, отколкото при необразованата младеж – нещо, което Херман Хесе изразява по най-добър начин в романа си „Демиан“: „Та аз не исках нищо друго, освен да опитам да преживея онова, което само искаше да се излее от мен. Защо тогава това беше толкова тежко?“.

Адолесценцията е рекапитулация на ранното детство. Колкото повече е било изпълнено детството с тежки конфликти, възпрепятстващи стигането до необходимата идентичност, с толкова по-силна колебливост ще бъде белязан пубертетът – между желанието да се порасне и да не се пораства, свързано със страха от отделяне от родителите, които поради това биват обичани и мразени едновременно. Когато към тази амбивалентност на младия човек се добави силният страх от собствените вътрешни копнежи, могат да се активират механизми за защита, които сами по себе си не са патологични, но могат да станат такива.

Сред тези защитни механизми най-известни са: интелектуализацията на конфликта със склонност към философстване и психологизиране, аскетизмът със склонност към религията и трансцендентните школи във философията, бунтарската безогледност и безкомпромисност със склонност към радикалните политически течения, но и към делинквенции от различен вид.

Голяма е нуждата у подрастващия за придобиване на независимост и автономия, за онова, което Блос (1967) нарича „втори процес на индивидуация“. На този път подрастващият постоянно преживява възходи и падения, той постоянно проверява себе си и поставя под съмнение по-ранните си примери. Преди всичко той непрестанно си „разчиства сметките“ с родителските идентификационни фигури. Смятам, че до развитие на самостоятелна и нова личност у подрастващия се стига, ако предходната идентификация с родителите е била силна и позитивна и ако впоследствие, по време на половото съзряване, се стига до бунт срещу нея.

Ако приемем идентификацията на детето с родителите за вид праобразец на неговото поведение в пубертета и по-късно в живота, и към тази вероятно вродена схема на поведение добавим не само доверието, но и вярата в авторитета на родителите – доверието към някого на практика е невъзможно да се отдели от вярата в същото лице, – ще се изправим пред нов проблем.

Как на тази същностна потребност на детето от доверие и вяра отговорят преди всичко родителите и какви трансформации по-късно претърпява тази вяра в авторитета? Дори самата дума авторитет днес не е много популярна. Затова първо се налага да напомним, че по своето етимологично значение латинската дума auctoritas означава онази въздействаща, позитивна сила, която служи за подкрепа и напредване на човека. Известно е, че само детето, придобило ранна позитивна идентификация и достатъчна способност за обектни отношения, може впоследствие да развива позитивни обектни отношения и да създава нови аз-идентификации в процеса на развитието си. Това е същевременно и условие за придобиването на истинска, а не фиктивна ценностна система, без която няма личностна цялост и човек отговаря само донякъде за своите постъпки. Незрялостта на хората, а и на цялото човечество, се основава върху страха от цялостно ангажиране с една или друга ценностна система, а оттам и от поемане на цялата отговорност, и то не само за думите и делата, но и за помислите си.

Бунтът на подрастващия невинаги е насочен срещу реален авторитет, негов мотив е по-скоро желанието на младежа да преработи този авторитет в душата си така, че той да стане „мой“, собствен, а не „твой“, както е било досега, при което позитивното идентификационно ядро най-често се запазва; този бунт е насочен по-скоро срещу лъжливите авторитети, а най-вече, колкото и парадоксално на пръв поглед да изглежда това, срещу недостига на авторитет.

Подрастващият често смята, че никой не го обича и не го разбира. От друга страна, ангажираността му със собствената личност и все още изразеният нарцисизъм го правят неспособен да приеме другия; оттук се появява конфликтът и известно удоволствие в чувството, че е неразбран.

Адолесцентната криза е предмет на различни гледища и подходи. Поставят се редица въпроси: дали всеки подрастващ трябва да премине през криза, дали тази криза е нормална, каква е ценността на тази криза. Къде е границата между нормалните психологични кризи, през които минава всеки млад индивид, и патологията, която изисква намесата на специалист?

Според Ериксън нормативната криза има реверсибилна природа, тя е пълна с енергия, стимулира инициативата на все по-широки пластове на Аз-а и не е насочена към повторение, нито пък към засилване на защитните механизми и социалната изолация, какъвто е случаят с невротичните и психотичните кризи. Повечето нормативни кризи, в които се стига и до криза на дотогавашното теистично или атеистично отношение към трансценденцията, преминават спонтанно, без необходимост от лечение, и това е добре, защото младият човек придобива скъпоценна и често пъти трайна увереност в себе си точно в тази възраст, когато е овладял сам, или поне без помощ от страна на някой специалист психотерапевт, кризата си.

Този вид криза у младия човек наричам желателна, защото представлява шанс за съзряване и индивидуация. Ана Фройд смята, че когато става въпрос за млади хора в процес на развитие, известна дисхармония между отделните посоки на развитие – телесната, емоционалната и социалната (бих добавил към тях и духовната), не е сама по себе си патологична и че тъкмо умерената дисхармония подготвя почвата за многобройните вариации на нормалността, с които си имаме работа.

Подрастващият и религията

Един от несправедливо забравените германски психолози, добре известен между двете войни, Едуард Шпрангер, чийто труд „Психология на младежката възраст“ е преведен и у нас, казва на едно място: „Човешкото съществуване е възможно само в досег с божественото“. Своите емоционални и социални потребности младият човек в началото удовлетворява чрез принадлежността си към някоя група от свои връстници, група подбрани приятели в спортна, музикална или религиозна организация. Не трябва в никакъв случай да се изпуска от поглед фактът, че образът, който младият човек има за себе си, зависи от другите. Човек трудно може да се съпротивлява на обичаите на хората от своето обкръжение, а младият – на своите връстници. Младите, които имат симпатии към отделни свои връстници, членуващи в някаква религиозна група – например приятел към приятеля, девойка към младеж, младеж към девойка – могат да бъдат привлечени към тази група и благодарение на подражанието да се присъединят към нея, макар досега да не са имали никакво отношение към религията. Във възбудения млад дух, движен освен от другите си копнежи, също и от несъмнено присъстващата и естествена религиозна жажда, има много въпроси, съмнения, но често и намерени отговори тъкмо на същностните въпроси за живота и неговия смисъл, за Създателя на света, за смъртта.

Имало е доста светци в християнската история, а и днес има изтъкнати монаси и свещеници, които са открили своето жизнено призвание, своето трайно Верую (Credo) тъкмо по времето, когато са били подрастващи. В процеса на търсене на истинските ценности, според Едуард Шпрангер, сред младите хора относително рано могат да се откроят два типа: „търсачът“, повече склонен към научен подход и критична проверка на видяното, и „философът“, който копнее да опознае „света“ – за познание, което да е цялостно и завършено. Материал за философстване през тези години, според Шпрангер, е най-често „мистиката на Аз-а“. Завършекът на понякога тежката вътрешна борба на младия човек за вяра, тази Яковова невидима борба с ангела, невинаги е благоприятен и позитивен. Някои подрастващи избират атеизма, дори богоборческия атеизъм, други остават в състояние на мъчително и разкъсващо съмнение още много години. Не е малък броят и на онези, които и на младини, а и по-късно остават равнодушни към религията.

Освен вътрешните пречки, с които младият човек трябва да се справи по трънливия си път към придобиването на твърда вяра, в днешно време са големи и често пъти трудно преодолими пречките от външния свят. От една страна, доскоро негативното отношение на обществото към религията, от друга, атеистичните или равнодушните родители – всичко това е немалко изпитание за младия човек, който търси Бога и чиято вяра в началото е като най-нежно стъбълце в необятната Божия градина.

Трябва да се споменат още два важни психологични проблема, които се появяват при младия човек, който в някаква степен е придобил вяра. Единият проблем е в мъчителната и трудна борба със самия себе си в името на поставената цел – да съгласува вярата с морала, онова, което знае за вярата, и онова, което става на практика, във всекидневния живот. Несъгласието между идеалите и реалния живот, между искрената потребност на младата душа да въздейства позитивно върху света около себе си и дори да го промени към по-добро и все още слабите и недостатъчно утвърдени морални ценности, които трябва да бъдат в съгласие със собственото поведение – този конфликт, който измъчва понякога човека цял живот, е особено силен и тежко преживяван тъкмо през адолесцентната възраст, когато инстинктивните и афективни сили, от една страна, и идеалите, от друга, са еднакво силни, а най-често са и в противоречие помежду си.

Другият проблем за вярващия младеж е приемането или неприемането, влизането или изпадането от коловоза на съществуващата религия, към която той принадлежи по рождение и възпитание. Конкретно, когато става въпрос за нашата страна, това е отношението на младия човек към християнството (Православието). С огромно значение и дългосрочни последици е това дали и как младият човек ще бъде привлечен и по-нататък, стъпка по стъпка, въведен в своята праотеческа вяра, която по естествен начин е най-близка и най-разбираема за него.

Досега описах няколко вида млади хора, които се наблюдават в сръбска православна среда в края на 90-те на ХХ век и които се отнасят по различен начин към религията и религиозните въпроси. Това са:

1) типът конвертит, който по свободен избор избира за себе си някакво религиозно убеждение;

2) типът вярващ поради мода, който под влияние на обществото, някой приятел или приятелка търси религията;

3) типът атеистичен, богоборчески млад човек;

4) типът любопитен, съмняващ се и склонен към експерименти подрастващ, който иска да изпробва всичко, от наркотиците до някое източно религиозно-философско учение, без да се задържа по-дълго и основно върху нищо;

5) типът „национален“ вярващ, който почита традиционните, обредови, църковни ритуали, но най-много цени в тях своята нация;

6) типът „частно или свободно религиозен“ човек (с подчертан страх от подчинение на каквото и да било);

7) „мистичният тип“ сред младите, склонен към монашески, манастирски живот;

8) типът невротичен, „граничен“ и психотичен млад човек, който търси религия;

9) винаги съществуващият тип равнодушен към религиозните проблеми подрастващ.

Несъмнено е, че едно ново и проведено с модерни средства социологическо-психологическо-богословско изследване би могло да покаже много по-точно състоянието на религиозните интереси сред младите в Сърбия. Още по-скъпоценни биха били подкрепените със статистика научни резултати, които биха ни отговорили на въпроса какво е душевното здраве на младите, обръщащи се към религията по тези различни, вече споменати начини. Дали например процентът неврози (а и психози) между тези млади хора съответства на процента на същите психични разстройства в общата популация, или може би този процент между младите, насочени към религията, е по-голям или по-малък? От тези резултати бихме могли да направим полезни и отиващи далеч заключения.

Вече изказахме убеждението си, че при децата не съществуват никакви специфични невротични, психотични или дисоциални форми на разстройство, свързани с религията, съответно с религиозното възпитание, а че погрешното отношение към религията е огледало на общото невротично или психотично разстройство при тези деца. Същото убеждение пренасяме и върху подрастващите, съответно върху разнообразните кризи през пубертета. Най-общо казано, това, което преобладава при подрастващите, обърнати към религията, и при здравите, и при онези, които са по различен начин психически инсуфициентни (най-често невротични), е потребността им от защита и сигурност, от истински авторитет, от лично, опитно посвещение и преживявания, свързани с религиозното обръщане, от приобщаване към „малки общности“ (оттук относителният успех на мисионерски настроените секти, но и потребността от принадлежност към фундаменталистко-консервативните течения, не само в исляма, но и в рамките на Римокатолическата и Православната църква).

В съответствие с вече съществуващото (от детските години) по-леко или по-тежко психично разстройство, но и в съответствие с нормалната структура на личността – приемаме Фриц-Римановото деление на нарцистично-шизоидна, обсесивно-компулсивна, депресивна и хистерична структура – всеки млад човек ще се присъедини по свой начин към религията.

Какво му остава на човека от всичко преживяно, свързано с религията, било то в група или поединично, след като отмине адолесцентната възраст? Въпреки че и на тези въпроси могат реално да ни отговорят само сериозни колективни изследвания, все пак най-общо можем да кажем, че зрелите и трайни становища спрямо религията се формират някъде около двадесет и петата година от живота, след завършено следване. На внимателните наблюдатели (особено на психотерапевтите) трябва да е ясно, че много неща, от които са били пропити религиозните интереси на подрастващия, онова в тях, което е било последица от дотогавашното невротично развитие, както и всичко, което е било подчертано хистерично, автосугестивно-илюзорно в преживяванията на т.нар. религиозен обрат, а също и всичко, което е тегнело към съмнителен синкретизъм, отпада (за щастие!) окончателно през късните години на младостта. Онова, което остава още дълго време като пречка за автентичното осъществяване на здрава религиозност при зрелите хора, оцветявайки тази религиозност с тъмни цветове, са вече формираните характерови неврози, временните психотични прояви или някой друг вид шизоидна или хистерична дисоциалност, която често се проявява като отхвърляне на всяка социална роля, респективно на всяка по-сериозна отговорност; в останалите случаи всичко, което е било повърхностно, насилствено, невротоидно в религиозността на подрастващия, сега, когато това време е вече отминало, придобива чрез успешния процес на индивидуация по-дълбоките, искрени и синтетични форми на по-зрелия религиозен живот.

За естествената склонност на младия човек към „преоценка на всички ценности“ допринася реалната преоценка на всички ценности в днешния свят, проявяваща се не само в лесното отхвърляне на традиционните ценности, но и в чувствителните разлики в ценностния светоглед между две млади поколения, разделени само от няколко години. Това обективно състояние на обществото в наше време е стимул за по-внимателно и спокойно отношение към младото поколение, в частност към онази немалка част от него, която твърди, че не желае никаква система от ценности, особено ако тя ѝ напомня за родителите и тяхното обкръжение. Сигурен съм, че едно такова обективно и грижовно отношение ще разкрие бързо неестествеността, пък и абсурдността на този възглед у младежите.

Зад враждебните нихилистични възгледи на хората, минали през негативния опит на съществуване без идентификационни образци, експериментирали с наркотици, алкохол и безразборен секс, стои дълбоко потиснатият архетипен копнеж на изпразнената и раздробена психика, копнежът за Цялост, за истински авторитет и помощ.

Има и друга дисхармония в младежките години, която създава усещане за несигурност и незащитеност. Смятам, че това е дисхармонията между младежкото отхвърляне на всичко неизменно и стремежа да се живее само тук и сега, от една страна, и несъмнената, а според мен и вродена потребност у всеки човек, изразена особено силно в младежките му години, за система от ценности, която да му дава стабилност, усещане за Цялост, смисъл и континуитет на живота, от друга.

Според мен тази потребност може да се задоволи най-добре от религията. Самият корен на тази дума (от лат. religere и religare) означава ’свързване с нещо, което превъзхожда човека и му дава (или поне може да му даде) усещане за сигурност, смисленост и трайно вътрешно задоволство’. Оттук вероятно идва и засиленият интерес на днешните младежи към религията, както и изненадващото постоянство в многогодишната им привързаност към религиозни групи, начело с авторитети, които са наистина такива и които са издържали успешно изпита на съмнението и критиката от страна на младите. Това са авторитети, успели да развият у себе си хармонично равновесие между чувството и разума, да компенсират прекалената хоризонтална насоченост на нашето време към широта с вертикална насоченост, към дълбочина и височина (традиционна и метафизична), да постъпват (което е особено важно за будното око на младите) в съгласие с онова, което говорят и мислят; с една дума, да излъчват (поне когато става дума за християнските групи) онази привлекателна сила, която преди известно време Буш нарече „прахристиянски ентусиазъм“.

Бихме могли да направим следните заключения:

1. Адолесцентната възраст със своята богата динамика, изпълнена с конфликти, кризи, разнообразни копнежи и желания, включва по естествен начин и интереса към религията и религиозните проблеми.

2. Кризата на вярата, идеите и идеологиите в наше време, особено в сръбска среда, дълго време тормозена от марксистката идеология и борбения атеизъм, е отворила широко вратите пред младите за религията, религиозните преживявания и религиозните размишления. Завръщането на младите към религията е все още хаотично, изпълнено с всякакви видове противоречия и индивидуални лутания и търсения.

3. Трябва да търсим все по-прецизни критерии (особено в психологията и социологията на религията, но и в самото богословие) при различаването на нормалната (автентична и зряла), абнормалната и болестната религиозност сред младите днес.

4. Нравствената отговорност на родителите, свещениците, психотерапевтите и педагозите спрямо подрастващия, особено онзи, който има проблеми с религията, е твърде голяма. Затова е необходимо всички те да познават добре проблематиката на религията (от литературата, но по възможност и от собствен опит), да не са войнстващи атеисти или войнстващи теисти, да са авторитетни само в първоначалното и единствено правилното значение на тази дума. За да е налице всичко това, необходимо е всички тези възпитатели да развиват постоянно личността си, да я уважават, нещо повече, да я обичат. Само така те ще могат да уважават и обичат другия („Обичай ближния си като самия себе си“, според заповедта, посочена още в Стария Завет, но изпълнена от Иисус Христос едва по времето на Новия).

5. Психотерапевтът на подрастващите не е нито индийски гуру, нито християнски светец. Той трябва да е минал през дидактична анализа, да носи у себе си оптимистичното „прадоверие“, да е морално изряден, да обича младите и психотерапията. Когато става въпрос за толкова чувствителна област на духа, каквато е религията, психотерапевтът трябва винаги да съзнава и собствената си Сянка, инфериорната част на своята личност, което означава да съзнава зависимостта си от неовладените слепи стремежи, от вродения си темперамент, с една дума, да съзнава своята субективност, както и зависимостта си от обществото, обществената идеология и „духа на времето“.

6. Добре би било и в наша, сръбска среда да се заемем с полезно взаимно сътрудничество, под формата на консултации, общи семинари между психолозите, психиатрите и богословите (особено опитните изповедници сред тях), а след това да продължим и с организирането на консултации за подрастващите, предбрачни и семейни консултации, в които биха работили опитни психотерапевти и свещеници, както и на консултации със същия състав за превенция и лечение на алкохолизма и наркоманията. Такова сътрудничество е вече отдавна реалност в Америка и всички по-големи страни в Европа, и вече е донесло много полза за психотерапевтите и богословите в техните общи усилия да разгърнат и оцелостят развитието на здравите млади вярващи, както и да помогнат по различен начин на болните млади хора (религиозни и нерелигиозни), които идват доброволно, търсейки помощ.

Откъс от Християнството и психологическите проблеми на човека на проф. Владета Йеротич, Омофор, 2005, превод: Андрей Романов