Непостижимият Радичков. История, започната от средата

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава.

Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна.

Защото една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи.

Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот,

а го съживявайте…“

о. Лъчезар Лазаров

Можеш да започнеш една история и от средата. Да, ама не. Точно затова Йордан Димитров (по-късно ще вземе фамилията на дядо си – Радичков) по литература получава само тройки, даже и в гимназията. Учителката му твърди, че в неговите съчинения няма нито увод, нито изложение, нито заключение… Както той сам казва: „Аз така продължих да пиша до края на живота си. Една история мога да я започна откъде искам“. Така направих и аз, та затова ще се върна в началото, но преди това да кажа, че детските дарби често са извън нормата, а стресът невинаги има негативни последици.
Както всички знаят, Радичков е родом от потопеното село Калиманица. Ще рече: добра майка… Дали всички майки в това село са били добри или самото родно място е било толкова скъпо и ценно за жителите си, та са го нарекли така, можем само да гадаем, все пак знаейки, че всяко родно място е неповторимо и неотменно.
Когато е на шест години едно куче стряска малкия Йордан до смърт и той спира да говори. Тогава единственото му приятелче е глухонямото момиче от съседния двор. Навярно така, докато мълчи, поетът се научава да разбира езика на глухонемите. Ще рече някой: „Какъв ти език, нали са глухонеми!?“. А нима тяхното съзнание не е пълно с размисли и въпроси, може би дори с послания към света, които стоят затворени и неистово напират да излязат оттам? Не мислите ли? По-късно Радичков ще каже:

„Винаги, когато пиша, имам чувството, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се чувствам задължен, когато говоря, да говоря от името на още един човек, който не може да говори…“

Чудя се каква е била средата, извела детето от света на безмълвието. Бог знае…, а може би е написано някъде в произведенията му… Те са нетрадиционни, нямат обособени части, рядко се срещат подчинени изречения, местоименията „който“, „която“, „които“… липсват въобще. По-късно от вестника често критикуват материалите му с обяснението, че не са необходими, но ги публикуват, защото са интересни и са написани неповторимо…
И аз стигнах до самия край, а имах още да казвам и ще го кажа.

Когато е на тринайсет Йордан губи баща си. Бедността е честа гостенка в неговия дом, та затова майка му го праща да учи в Семинарията. Не било писано да я завърши, напуска след девети септември, четирийсет и четвърта. Въпреки това до последните му дни го имат вещ по църковните въпроси. Когато го питат „Има ли Бог“, той отговаря:

„Има или няма, ти живей така, че все едно има, а пък останалото е работа на Бога“.

Той е слабичък младеж и малко по-късно се разболява от туберкулоза. Сигурно жителите на с. Искрец, Софийско, биха се гордели изключително много, ако знаеха, че Йордан Радичков започва да пише именно след престоя си в белодробния санаториум в Искрец… „историйки, свързани със сезоните – есен, зима, сняг, дебели преспи…“, казва сам той със свойствената си скромност.
И отново суматоха. Тази дума и занапред ще определя голяма част от неговото творчество. През шестдесет и девета ги изселват и събарят къщите на калиманчани. За родното си място Радичков твърди, че то е „село, изпаднало от каруцата на Бога“.
От четирийсет и седма почти до края на живота си през 2004 г., повече от половин век, Йордан Радичков се труди на полето на българското слово. Започвайки творческия си път като кореспондент и редактор на национални издания, сценарист и драматург, той създава неповторими литературни произведения: романи, повести, новели и много разкази.

Йордан Радичков е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото, съществувал през времето на тоталитаризма, но забележете – не и днес! Затова през 1990 г. той е един от поканените на историческата среща с Франсоа Митеран в София.
Сам напуска политическата си кариера на народен представител, защото е разочарован от Народното събрание, което не е направило най-важното, не се е пречистило от мръсотията и напомня на колегите си истината, че никой не може да се изкъпе вместо тебе. Боли го, защото политиците само допълнително нанасят травми върху „пълното със синини народно сърце“.

Голямата и ранима Радичкова душа стои зад всяка дума на автора: през „нежната спирала“, нарисувана с кръв върху белия сняг от безжизнено падащата птица, до начина, по който описва и най-малкия и незначителен свой ловен другар Пешко.
Въпреки преживелиците си писателят съхранява фино чувство за хумор. По отношение на общочовешкия прогрес той казва:

„Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая и сам себе си изтреби“.

Това твърдение е в синхрон и с друга негова метафора, че човешкият живот е дълго изречение, пълно с правописни грешки… Питат го как се отнася към своите драматизации, а той казва, че се отнася добре, имайки предвид, че някои от тях са наистина хубави.
Радичков оставя стотици произведения, получава десетки награди, а в края на 2003 г. тогавашният премиер на България Симеон Сакскобургготски му връчва държавната награда „Паисий Хилендарски“. Това най-високо отличие е присъдено на Радичков за изключителния му истински принос в българската литература и култура.