„Всичко е готово; дойдете на сватбата…” (Мат. 22:4)

Има две Христови притчи, сходни по съдържание и смисъл. Това са притчите за поканените на сватба (Мат. 22:2-14) и на празнична вечеря (Лука 14:16-24). В първата от тях един цар вдигнал сватба на сина си и разпратил няколко пъти слуги да повикат поканените на сватбата. Последните пренебрегнали поканата и отишли, „кой на нива, кой по търговия; други пък хванаха слугите…поругаха ги и убиха…” (Мат. 22:2-6). Във втората притча един човек приготвил голяма празнична вечеря и изпратил слугата си „да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е готово…” (Лука 14:16-17). И отново поканените започнали да се оправдават като сговорени помежду си: един си купил нива и трябвало да отиде да я види, друг – пет рала волове и трябвало да отиде да ги опита; трети се оженил и затова не можел да дойде на вечерята (Лука 14:18-20).

Отправилите поканата се наскърбили, като първият дори наказал онези недостойни свои приятели, поругали и убили слугите му (Мат. 22:7). После изпратили други слуги по кръстопътищата, по стъгдите и улиците, по друмищата и плетищата, като им заповядали, когото намерят там, да го доведат, за да се напълни сватбеният дом с много сътрапезници (Мат. 22:10), да се напълни къщата, където била приготвена празничната вечеря (Лука 14:21-23).

И в двете притчи този, който кани, е Сам Бог. Обединяващ образ на изпратените слуги е Синът Божий Господ Иисус Христос, Божественият слуга, приел образа на раб и станал човек (Филип. 2:7), изпратен, най-напред при „овците от дома Израилев” (Мат. 15:24) – евреите. А когато те, поканените на сватбата и вечерята, се отказали да отидат, Слугата Христос потърсил „онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено” (1 Кор. 1:27, 28), но гладува и жадува за Божията правда (Мат. 5:6)… Но Христос е и Младоженецът, венчан за Своята Невеста – Църквата, на чиято сватба е поканена прилепената към нея чиста християнска душа (по Блажени Теофилакт Охридски). По думите на на св. Йоан Златоуст, Христос също така е и „угоеният Телец” (Пасхално слово), принесен на празничната сватбена трапеза, призоваващ: „Вземете, яжте: това е Моето тяло…това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 25:26, 28; 25:31).

Кой и защо отказва на такава покана?

Тълкувайки втората притча за поканените на празничната вечеря, Блажени Теофилакт Охридски казва: „В купилите земя и волове можем да виждаме привързаните към богатството… Ако искаш, в образа на човека, купил земя, можеш да разбираш онзи, който мъдрува по земному и затова не приема тайнството на спасението… Под онзи, който купил пет рала волове и ги опитвал, можем да разбираме човека, привързан към вещественото, който е съединил петте душевни чувства с телесните сетива и е направил душата плът. Зает със земното, той не иска да участва в духовната вечеря… Под отпадащия заради жена можем да разбираме пристрастения към удоволствията, който се е прилепил към плътта,… съчетал се е и е станал едно с нея, затова не може да угоди на Бога”.

Светите отци наричат привързаните към богатството сребролюбци, а самата привързаност към него – сребролюбие. За св. апостол Павел сребролюбието е „корен на всички злини“ (1 Тим. 6:10), а преподобни Ефрем Сирин го нарича „изобретател на всякакъв грях“. Затова и св. Йоан Златоуст казва: „Пристрастените към парите неизбежно стават и завистливи, склонни към клетви, вероломни, дръзки, злоречиви, хищни, безсрамни, нагли, неблагодарни и изпълнени с всякакви злини“ (Бисери от духовната съкровищница на светите отци, СИ, 2009, с. 442).

Сребролюбието не се насища. То иска още и още. И няма как ненаситният за земното богатство да помисли за небесното. Шумът на парите го е довел до духовна глухота, направила го неспособен да чуе Господния призив: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси;…па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21). Такъв човек винаги си тръгва натъжен, защото има много имот, към който е привързан, и вместо на него обръща гръб на Бога (вж. Мат. 19:22).

Но „кому ще остане“ (вж. Лука 12:20) натрупаното богатство? И каква полза ще принесе на душата в деня на съда?

В притчата за богаташа и бедния Лазар се казва за първия: „беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво…“ (Лука 16:19). Но след като настъпила земната му кончина, душата на богаташа се намерила в ада и натрупаното богатство не могло да го откупи оттам (ср. Мат. 16:27). Изгарян от неугасимия адски огън, той помолил за облекчение на страданията му – сиромаха Лазар, който приживе „струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа…“ (Лука 16:20-21), и чиято душа била отнесена от ангелите в лоното Авраамово „да намокри края на пръста си във вода“ и да му разхлади езика, защото казал: „се мъча в тоя пламък“ (Лука 16:23-24). Но отговорът на молбата му бил също толкова страшен, колкото и изгарящият го пламък: „Чедо, спомни си, че ти получи доброто си приживе…“ (Лука 16:25).

Св. Софроний, епископ Врачански, възкликва: „О, голяма наша глупост! Гнилото накичваме, а вечното презираме. Изразходваме толкова хиляди за тялото за дрехи, храна и жилище, което утре ще изгние в гроба и ще стане пръст, а за душата, която е вечна и нетленна (негниеща), не даваме нищо, а я държим гола, лишена от всички добродетели и гладна за Божието слово. Християни! Не се трудете толкова за тялото, защото то скоро ще премине и прецъфти като цвят, но трудете се повече за душата да я украсите с добродетели, с молитви, пост, милостиня и други добри дела“… Защото нищо материално натрупано на земята, колкото и безценно да ни се струва, няма да може да откупи душата ни в деня на съда, когато вечната ни участ ще бъде изцяло в ръцете на живия Бог (вж. Евр. 10:31).

Христовите слова са пределно ясни: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:19-21)…

И пак със сърцето се мъдрува по земному?

От една страна това означава, човек да позволи то, сърцето, да се отегчи „с преяждане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Да пренебрегне казаното от Христос Вседържителя: „Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем?… Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде. И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се погрижи за своето…“ (Мат. 6:31, 32-34). Сам Синът Божий казва, че и един косъм „не можеш да направиш бял или черен“ (Мат. 5:36). Иисус Христос съветва хората да погледнат птиците небесни, „че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни“ (Мат. 6:26). И ги пита: „Не сте ли вие много по-ценни от тях?… Защо се грижете и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!“ (Мат. 6:26, 28-30).

А и утрешният ден? Какво можем да сторим за него? Та нали леглото може да се окаже нашитя гроб (из Молитва на св. Йоан Дамаскин)?

Тук не става дума за онова „няма грижи“, зад което мнозина крият леността си за каквото и да е действие на развитие в живота им. А за непоколебимата вяра и пълно доверие в Бога, изразени от св. Йоаникий Велики чрез толкова искрената му молитва: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, покров ми е Дух Свети: Света Троице, слава на Тебе!“.

От друга страна, всеки, мъдруващ по земному, е убеден, че постигнатото в живота му е негова лична заслуга. Такъв човек си казва: аз знам и аз мога да се справя с всичко сам, на мен Бог не ми е нужен. На какво разчита такъв човек!? На здравето си? На образованието си? Или на финансовите си възможности? Но какво ще стане, ако здравето се прекърши, умът се помрачи, а богатството го отнесе порой? Каквото нещастие се случило на един богат търговец, за когото се разказва в житието на св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец. Когато „силен дъжд… наводнил житниците на сребролюбеца и водата отнесла цялото му зърно, заедно с домашните си той тичал из целия град и умолявал всички да му помогнат, за да не се превърне от богаташ в най-последен бедняк“ (Жития на светиите, декември, м-р „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, 2001 г., с. 426).

Господ Иисус Христос казва: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5). И при това в никакъв случай не лишава човек от лично и активно участие във всичките дела, предприемани от него. Попитан как да съгласуваме свободата с това, че без Бога не можем да вършим нищо, преподобни Варсануфий Велики отговорил: „Бог е сътворил човека свободен, за да може той да се скланя към добро; а скланяйки се към него със своето разположение, той не е в състояние да извърши добро без Божията помощ, защото е написано: не от оногова, който желае, нито от оногова, който тича, а от Бога, Който милува (Рим. 9:16). И така, когато човек прекланя сърцето си към доброто и призовава на помощ Бога, то Бог, виждайки неговото добро усърдие, ще му даде сила за действие, и така ще има място и за едното, и за другото – и за свободата на човека, и за помощта, дарувана му от Бога…“ (Ръководство за духовен живот, с. 615, м-р „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света Гора, 2002)

Така един човек смирено ще помоли Бога да му даде „мъдрост, сръчност и умение, та лесно и успешно да върши своята работа и да ѝ даде добър край“ (из Молитва преди започване на важна и трудна работа, Требник, с. 494), а друг ще гради в гордостта си вавилонската кула на живота си, спечелвайки си име сред човеците, но посрамвайки се пред Бога (вж. Бит. 11:4)…

Подобен нему е и „пристрастеният към удоволствията, който се е прилепил към плътта,… съчетал се е и е станал едно с нея“. Оставил се на „срамни гощавки и пиянство,… на сладострастие и разпътство,…“ (вж. Рим. 14:13). Такъв човек не е разбрал, че „царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17), и докато се намира в такова състояние, ясно е, че не може да угоди на Бога.

Ала „сватбата е готова” (вж. Мат. 22:8) и празничната трапеза – сложена. Няма да не се случи Тържеството и да остане празна къщата и трапезата – неупотребена. Защото „Домовладиката е великодушен и щедър… Въздава на всички това, което им се полага“ (Пасхално слово).

„И рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми” (Лука 14:23).

Новите призовани откликнали на поканата. Св. Софроний Врачански ги нарича „евреите на Новия Завет”. Това са народите, седящи в мрака, страната и сянката смъртна на непознаването и отдалечеността от истинския Бог (ср. Мат. 4:16). При тях Господарят Христос изпрати слугите си – светите апостоли, и им заръча: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал…“ (Мат. 28:19-20).

Но също така, това са живеещите „не просто на друма, а на многото друмища на беззаконието и невежеството, и при плетищата, тоест греховете” (Блажени Теофилакт Охридски).

Не призова ли точно тях Господ Иисус Христос, когато каза: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Защото има ли по-тежко бреме от бремето на греховете и пораждащите ги страсти!? И борбата с тях не е ли най-трудното дело? Нали и в Покайния канон, даден за всекидневна употреба, каещият се нарича себе си „грешният и претовареният“ и моли Бога да вземе от него „тежкия греховен товар“ (Молитвеник, Синодално издателство, с. 215, 216). И св. Мария Магдалина, „от която бяха излезли седем бяса“ (вж. Лука 8:2) как да не остави всичко и да не последва Изгонилия ги, та стигайки и до Рим, да благовести пред императора за Христовото възкресение (Жития на светии, м. юли, с. 678, Зографски манастир „Св. вмчк Георги“)…

Св. Мария Магдалена се удостоила да бъде наречена равна на апостолите. Така тя се наредила в редиците на изпращаните от Бога да призовават от и във Негово име човеците: „Всичко е готово; дойдете на сватбата…” (Мат. 22:4). Бог ще продължава да изпраща тази покана до оня ден и час, когато ще настъпи Второто Христово пришествие. Кога ще бъде това, Сам Христос казва, че никой не знае, „нито небесните Ангели, а само Моят Отец“ (Мат. 24:36). Разбира се, дотогава ще има и такива, които ще отхвърлят поканата и дори ще поругават, мъчат и убиват Божиите пратеници. Но откликналите на нея ще се удостоят да чуят при пришествието на Сина Човечески… със сила и слава голяма“ (вж. Мат. 24:27, 30): „Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мат. 25:34).