Преподобни Силуан Атонски – подвижникът, който мислел за ада и обичал целия свят

Богословието е важна част от живота на всеки християнин и за него не е задължително да има професионално образование.

Ако ни се струва, че богословието е абстрактно философстване в рамките на християнския мироглед, какво да кажем за авторитетните подвижници, аскети, за които то се е изразявало в съвсем конкретни действия и дори подвизи. При такива отци, разбира се, невинаги можем да открием систематични трактати, но това не означава, че мисълта им в това отношение е била празна. На 24 септември св. Православната църква чества паметта на преподобни Силуан Атонски, светец, живял сравнително неотдавна и доста известен подвижник. Като ни е оставил някои от своите съчинения, той ни е предал и богословските си мисли, които не са били резултат от обикновени умозаключения, а израз на неговия духовен опит. Ще кажем няколко думи за тях.

Нека се обърнем към най-известното изречение на преподобни Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Съдържащата се тук мисъл, разглеждана абстрактно, е нихилистична, тя донякъде може да ни се стори дори налудничава, а извън христологичния контекст може да доведе човека до чувство на безнадеждност и дори до самоубийство. Но въпросът е, че преподобни Силуан не е разсъждавал по този начин. За него адът не е бил предопределение или дори една от възможностите, а преход. Никой от нас не е призван да живее в ада, но няма друг заобиколен път, по който да стигнем до крайната цел на живота си – блажената вечност в Небесното Царство. Щом Самият Христос е слязъл в ада, значи и ние трябва да Го последваме. Нека уточним, че под ад тук се разбира не само мястото, където Спасителят е слязъл след смъртта Си, но и самият жизнен път и смъртта. Невъзможно е да се приближим до Живота, без да умрем, защото Христос е умрял, преди да възкръсне. От казаното дотук става ясно, че горепосоченият израз на преподобни Силуан е мисъл, изпълнена с надежда, защото влизането ни в ада е предшествано от Възкресението на Божия Син.

Тази тема за ада ни помага да разберем много по-дълбоко значението на такава християнска добродетел като смирението. Този, който държи ума си в ада, се смирява не психологически, а онтологически. Осъзнавайки, че адът е последица от грехопадението, ние се връщаме с ума си към самото начало на сътворението – към бездната на небитието, от която Бог ни е повикал към живот. Тогава ние разбираме какво сме загубили в резултат на грехопадението, изпитваме празнотата на богооставеността и виждаме нашия плачещ праотец Адам. Оттук се отъждествяваме с цялото човечество в неговото паднало състояние, придобиваме истинско познание за себе си и преставаме да се гордеем, изпитваме състрадание към всички като нас и имаме любов дори към враговете си. Смирението в този смисъл престава да бъде просто морално правило, което сме принудени или задължени да изпълняваме. То буквално се интегрира в нас, става наша онтологична, екзистенциална основа.

Преподобни Силуан говори и за Христовата Църква, смятайки я за продължение на Божията любов към всички хора, и за това всички да бъдат спасени. Подвижникът е имал собствен опит от Божията любов към себе си, но не се е задоволил с него, защото искал този опит на любов да бъде преживян от всички хора на земята. В молитви си към Бога преподобни Силуан казвал: „Господи, дай Твоя Свети Дух, за да Те познаят всички в Светия Дух”. Тук атонският подвижник се доближава до думите на Света Богородица, изречени при явяването ѝ на свети Партений Киевски, че истинският монах се моли за целия свят. Оттук произлиза и необходимостта да се молим за починалите. Тук преподобни Силуан дори е готов да се противопостави на мнението на някои аскети, че монахът трябва да плаче само за себе си. „Когато престанах да плача за мъртвите, пише подвижникът, автоматично загубих сълзите и за самия себе си”. Тази тема е тясно преплетена и с Евхаристията, тъй като Църквата не само се моли за душите на мъртвите на Литургията, но и разбира самото евхаристийно събрание като общност на живите и мъртвите.

За преподобни Силуан темата за Евхаристията е неразривно свързана с поучението да обичаме враговете си. За него опрощаването на греховете на враговете е задължително условие за възможността да пристъпим към Чашата. И по принцип атонският подвижник акцентира, че „благодатта на молитвата се дава на онези, които се молят за своите врагове”. Да простиш на врага – това означава напълно да забравиш стореното от него зло, да не реагираш по никакъв начин на него. Често се случва така, че ни се струва, че вече сме простили обидата, но когато си спомним за нея, бурята веднага започва отново да се надига в душата ни. Умението да прощаваме означава да се отнасяме към този, който ни обидил, така, сякаш той не е направил нищо.

Преподобни Силуан толкова се задълбочил в любовта си към враговете, че не се осмелявал да осъди дори еретиците, оставяйки ги изцяло на Божия съд. Атонският подвижник обезсилва радикалната позиция, основана на убеждението, че всички еретици, без изключение, ще загинат, с думите: „Не знам това, но вярвам само в Православната Църква. В нея се намира радостта на спасението чрез христообразното смирение”.

Бихме искали да кажем отделно за отношението на преподобни Силуан към епископите. Той не отрича еднозначно всички онези функции, които Църквата отрежда на епископите, но тук е интересно едно уточнение. Атонският подвижник пише, че Бог обича епископите толкова, колкото те обичат Неговия народ. Заслужава да се отбележи и наставлението му относно недостатъците на духовенството: „Може би си мислите: как може еди-кой си епископ, духовник или свещеник да има Светия Дух, когато той обича да си похапва и има други немощи? Но аз ще ви кажа: възможно е, ако той не приема лоши помисли; така че, макар да има някакъв порок, това не пречи на благодатта да живее в душата му, както при зеленото дърво някои клони са сухи, но това не му вреди и то дава плодове”.

Преподобни Силуан Атонски наистина е бил необикновен човек. Неговата мисъл е побирала както доста традиционния християнски възглед за много аспекти на духовния живот, така и едно много оригинално или най-малкото непознато за нас убеждение. Недвусмислено може да се каже, че той бил преизпълнен с невероятна любов и състрадание към всички хора и към целия свят; и може би това е основното, което можем да научим от него.

Превод: Виталий Чеботар

Източник: pravlife.org