Хроника на един Рождественски пост


Стоя в тъмното и се ослушвам. Внимателно се оглеждам и стискам в ръце оръжието. Нося отговорност за това оръжие. То ми е дадено, за да го използвам по предназначение. Не да се подпирам на него. Браня вярата и служа на Твореца на всичко видимо и невидимо посредством автомат Калашников. Разбирайте ме алегорично и метафорично. Така съм настроен. Не ми придиряйте твърде. Правя го с определена цел. С цел да стоя буден.

Поделението ни е голямо. Милиони човешки души по целия свят. Нашето поделение чужденците го наричат ортодоксалното. А ние сами се наричаме православни. И това се получава, понеже говорим на различни езици. Стоим на пост редовно. Пазим да не би лошите да откраднат нещо или да сторят някоя друга беля. Пазим най-вече вътрешните си притежания. Душевните. Душевните обаче се помещават в телесните. Значи трябва и тях да пазим. След това пазим и близките си. На пост трябва да се стои всячески. И душевно, и телом… и дори духом. А духом не бива да се пада… по гръб. Тук таме… повечето от нас имам предвид заспиват на стойката… Но това е простимо. Хрониката започна от днес. Днес беше ден 0 от този рождественски пост на лето 2008. Денят хикс, който е предназначен за подготовка. И в който отново се изложих. Но да започна подред.

Ден 0

Днес беше Заговезни. Последният ден преди поста. Лошите нападнаха още сутринта. Събудих се и не си казах молитвата. Вместо това закусих с някакви пържоли на фурна. Събудих се късно, защото такъв ми е режимът. Седя пред компютъра докъм 3 сутринта. Понякога до 2, а понякога дори до 6. След това спя до 11. Следобед обаче отново ми се доспива и обикновено си лягам, като съчетавам полезното с приятното – малкото дете трябва да бъде приспано. И аз го приспивам. И заспивам край него. Малките деца имат свойството да приспиват родителите си. Изпеят им една песничка и старите са готови.

Но може би трябва да почна от по-далеч. Надявам се по-примерните войници да ми простят волностите, които си позволявам. Но ако не се пошегувам със себе си, ще си омръзна бързо и нищо няма да напиша по въпроса за стоенето и поста. Въпреки че знам – животът е ужасно сериозен. Мен страх ли ме е, питам се понякога. И си отговарям с козируване – страх ме е, та дрънкам. Не че не мога да бъда и смел. Но за по-мащабните и съдбоносни неща се страхувам. Страхувам се да не умра. Страхувам се да не се разболеят близките ми. Страхувам се да не живея напразно и бадева да съм издишал въздуха на планетата. Не стигат другите екологични проблеми, ами и аз да ги допълвам! Та изпитвам страх и това е естествено.

Кои сте вие, смелчаци, дето ще ми се присмеете на страхливостта? За какви се мислите? Ще литнете с орлите ли? Или ще си занесете мерцедесите в гроба? Вие, ще ви кажа честно, изобщо не бива да ми се бъркате в работата. Ако искам ще стоя на пост, ако искам няма. Аз на вас бъркам ли ви се? Казвам ли ви не карайте мерцедеси, а карайте беемвета? Не, не ви казвам. Затова и вие няма да ми казвате. Поживо поздраво да се разделим, викам аз, и всеки по своя път.

Та след като се разделих със смелчаците, мога спокойно да довърша. Мен ме е страх от много неща. И единствено Творецът на всичко видимо и невидимо може да ме спаси от всичките ми страхове. Щото Той знае как действа механизмът ми. Ето, да речем, вие сте програмист или инженер. Направили сте програма или машина. Знаете ли как действа – знаете. Можете ли да я разглобите и сглобите – можете. Можете ли да я поправите – можете. Щото тя си е ваша и кеф ви ще си я ползвате, кеф ви ще се отървете от нея. Но винаги и при всички обстоятелства ще можете отново да я поправите, ако не работи и ще знаете как да постъпите с нея в случай на авария. Та затова само на Твореца разчитам. Другите са аматьори и псевдомайстори, които могат единствено да повредят още повече механизма ми.

Връзката между мен и Твореца се осъществява на доброволни начала. Никой не ме е карал. Благодарение на майчината ми мъдрост съм кръстен в правата вяра още в най-ранна възраст. После мама държеше под дюшека ми кръстчето от кръщенето, за да ме пази силата му. Тя, мама, много много не се замисляше над вярата си, та съм я виждал и глупости да прави. Като например да си връзва червени конци. Против уроки. Това са някакви гадории, за които сега не ми се говори. После обаче аз пораснах и забраних на мама да прави тия глупости. И в далечното лето 2001 аз стоях на пост за първи път и за първи път Творецът ме покани на трапезата си. На тайната вечеря. Преди първия си пост бях едно блуждаещо в мрака насекомо. И акълът ми колкото на насекомо, и поривите ми. Дотогава Творецът ме е подбутвал отляво отдясно, подкрепял ме е да не падна съвсем, както се подкрепя пиян човек. А после, след поста, с Него влязохме в едни по-различни взаимоотношения.

Различни, да. В годините след първия си пост аз първи хвърлих камък, три пъти се отрекох, изгубих всичките си овци, бърках с пръст в раните, бях смокинята, която не дава плод и семенцето, хвърлено на камък. Изобщо, всички свинщини, които можете да си представите, бяха повторно извършени от мен и то не за да си направя експеримент способен ли съм на това след стоенето на поста и тайната вечеря. Не. Свинщините бяха извършени поради моето непреодолимо свинство. Поради засилилата се мощ на лошите. Те тия гадове само да видят, че стоиш на пост или се осмеляваш с Твореца да се срещаш и да си общуваш, веднага освирепяват и те нападат с десеторни сили. Атаките им стават нещо непреодолимо и ужасно. Тогава започнах да се страхувам и от Твореца. Че Той докога ще ме търпи? И не съм ли аз отговорно лице? Не съм ли Негово свободно мислещо и дълбоко чувстващо творение? Съм. Съм. И след като съм, необходимо е в ръце да се взема. И да престана да свинствам. Защото Той ще ме търпи до едно време. След това, след мига на пречупване, след като и в най-жалкия си момент не си разбрал, че всичко все пак е на сериозно, проблемът си остава само твой. От там нататък си сам. От там нататък без да си искаш просто ще си затвориш пътищата за връщане. И няма да изпитваш страх, няма да изпитваш любов, няма да изпитваш болка, нито жажда или глад за красота, няма да изпитваш нищо. Ще станеш една съвсем закоравяла сърдечно свиня.

Лошите, тия мръсни гадини, притежават изключителен усет и имат неповторим талант да изнамират твоите слабости. Стоиш си ти на пост, стискаш Калашника, зъбиш се на цялото им мрачно воинство и им викаш елате ми насреща да ви видя! Обаче те в това време хич и не искат да те наближават. Да не са луди. Ще ги гръмнеш като едното нищо. Пук и край с тях. Обаче изчакват да се поизмориш, да си прилегнеш, да се разсееш. И като усойница клъвват изневиделица в най-чувствителното ти място. Те това място са го надушили, мръсниците. Ехееее, отдавна го знаят те това място. Един се е родил с талант на спортист и рита топката, друг е станал атомен физик, а лошите знаят слабите ти таланти. Имаш склонност към бутилката, ето ти една малка бутилчица, пък после ще говорим пак. Имаш неустоимо влечение към женските извивки, заповядай ето тук, поседни край нея, поговорете си, виж как тънко ти се усмихва, не се стеснявай, утре ще се видим с тебе. Ама утре ти сам вече не можеш да се видиш. Гледаш се, напъваш се, зор голям, а нищо не виждаш. И само някакви ехидни присмехи дочуваш. Онези са. Лошите. Потриват доволно гнъсните си черни ръчички и въртят с опашлета. И да им се зъбиш сега, няма смисъл. Победените не се зъбят. И сега вече на теб ти е нужно време. След всяко поражение е нужно време. Вдишай. Издишай. Огледай се, ослушай се и ако не идва влак, премини. От другата страна на линията в следващото ниво на играта ще получиш нов бонус. Или пък няма да получиш. Гейм оувър.

Как да не е сериозно? Вас питам! Не е ли сериозен залогът дали ще се радваш още на този свят или вече няма да му се радваш. Не знам за вас, но на мен ми се иска още дълго да му се радвам. И нали всеки за себе си отговаря. Не че ви се правя сега на важен и ви набивам хуманизъм в празните глави. Не. Изобщо. Аз просто споделям личното си мнение по лични въпроси. Кеф ви го четете, кеф ви идете се натряскайте някъде. Щото може и да стоя на пост, може и да съм лош войник, но никога няма да посегна на демократичните ви принципи. Аз дълбоко уважавам вашия плурализъм и вашите демократични принципи. Понякога дори се осмелявам да мисля, че уважавам вашите принципи повече отколкото вие моите. Ето, стоя на пост, дремя си тук, подпирам се на Калашника или пък зорко бдя, а вие само да ме забележите и започвате да се заяждате с мен. Що, викате ми, си такъв ръб. Ти, твърдите вие, си лицемер. Ти нямаш вяра за пет стотинки, но следваш модната тенденция. За своята кожица мислиш, крещите ми насреща, а за бедните и нещастните не се сещаш, егоист продажен. И прочие обвинения от тоя сорт. И да ви кажа, много често попадате право в десетката с тези обвинения. Но аз не ви се сърдя. Само за едно ви моля. Стойте си там в Церн, при ускорителя на елементарни частици, господа, ускорявайте ги, правете ги на компоти, хвърляйте си атомни бомби по главите, ако ви доставя удоволствие, но уважавайте моята неприкосновеност. Щото аз стоя на пост. А вие не стоите на моя пост. Вие сте си вие, аз съм си аз. И за да не изпадаме в безсмислено зверене, предлагам всеки от нас да вземе по едно огледалце и да погледне в него.

Днес в деня 0 от началото на Рождественския пост малко преди обяд с голямото дете трябваше да отидем до нашия личен лекар. Детето кашля и то много лошо. Лекарят каза, че е бронхит и да не ходи на училище още няколко дни, предписа ни рецепта и се разделихме. В рецептата предвиди и антибиотик, в случай, че вдигне температура. Голямото дете е в трети клас. Ходи на плуване, когато не е болно. Но днес не ходи. Вчера също не го пуснах. И му викам на майтап ти ми дължиш 40 лева за този месец, дето съм ги платил за плуването, а не ходиш. С харчовете за лекарствата стават 70. Ще чакам като порастеш да ми ги върнеш. Ще ми ги върнеш ли, питам го. Не, вика ми, няма. Ами ако старият ти баща легне болен, няма ли да дойдеш да се погрижиш за него, да му купиш лекарства за 70 лева? Гледа ме и се хили. Това ни е сдобряването, тази шегичка. Защото като слязохме от колата, след като се върнахме от лекаря, го пернах и му се развиках, че хич не мисли за здравето си, тича по цял ден, поти се, пие студена вода изморен и не се облича добре, а после кашля като магаре. Как да не му се ядосаш?

Следобед ядохме палачинки с течен шоколад, понеже реших да му угодя на това мое болно детенце и се развъртях с тигана, а вечерта ядохме домашно приготвена пица, понеже майка му реши да му угоди на това болно детенце и се зае с вълшебствата в кухнята.

После гледах телевизия. Знам, че когато трябва да стоя на пост, телевизията само ми пречи. Но днес, казах си, за последно ще погледам. Макар да съм сигурен, че и утре ще гледам. Поне някои предавания. Добрите войници навярно се справят по-добре от мен. Но за мен е утеха, че съм част от същата армия, от която и те. Най-трудно ще ми бъде да не си пийвам по една две чаши вино през този пост. Убеден съм, че няма да мога да не си пийвам. В САЩ биха ми казали, че имам проблеми с алкохола. А те имат проблеми с нервите. Човек трябва да е по-спокоен. Да не обвинява хей така когото му падне. Мога и да не пия. И капчица. Но от утре лошите почват да нападат по-жестоко. А с една две чаши вино ще се справям по-добре с вражеските им нападения и зловещите козни! Макар че може би точно те се радват на моето несъвършенство и ще ликуват, когато наруша стоенето на пост. Добре все пак, че правилата не са чак толкова строги. Добре, че Творецът кани на вечеря и такива малодушни редници като мен! Тия гадове, лошите, само бой заслужават!

Наближава 4 сутринта. Утре продължаваме. След цялата тази безогледна тирада стигнахме и до поантата. Целта на всяко упражнение за мен е да докарам нещата до крайната точка. След която не можеш да кажеш нищо друго. Освен едно. Господи, помилуй!

И нека силата бъде с вас! (Разбирайте го в моя аспект.)

Ден 1

Приключи този първи ден от поста преди Рождество през лето 2008. Приключи съдбоносно и неудържимо. Първите дни на поста са лесни. Изнизват се един след друг, без особени битки, поражения и сълзи. Без наранявания. Освен ако не си съвсем новобранец. Тези първи дни са безпроблемни за стария боец, защото все още в душата владее един първичен порив, един прекрасен устрем. Все още няма глад. Все още няма студ. Нито завист се появява. Нито сребролюбие и склонност към хазарта. Но да не изброяваме. В тези първи часове на пост, в минутите когато си почива, опитният боец се досеща, че трябва да провери бойното си снаряжение, всичко ли е на мястото си, смазан ли е калашникът, има ли достатъчно запаси от жизненонеобходимите неща в мешката…

Но най-напред предлагам да го ударим на битовизъм. Пък каквото излезе. Щото то само на пориви и въжделения няма да можем да устоим дълго. Пориви, пориви, а като капнеш от умора? Че нали лошите това и чакат! И хоп, стоварват се връз теб и край. Не, не бива да се впускаш тъй стремглаво и лекомислено. Полека, отдалеч, с тихи стъпки през шубрака, дебнеш и се озърташ, дебнеш и се ослушваш, потренирай сетивата си предварително, за да възприемат по-добре, без снежинки и пращене! Ще има време и за пориви, боецо млад, ще има време и за танци. И дори за месо на скара ще има време! Та като предложих да започнем с битовизмите, викам да разгледаме предложението. Аз и вътрешното ми аз разгледахме предложението, подложихме го на гласуване, гласувахме и единодушно го приехме. Съставихме протокол и се подписахме за неговата достоверност.

Щото колкото и да го въртиш и сучеш, колкото и витиеват изказ да притежаваш, каквито и хитрости да се опиташ да прокараш през дневния ред и гласуването, най-накрая, брат, все пак ще опреш до битовизма. От него тръгва ежедневието ти на земята и при него се завръщаш вечер след работа. В дреболиите, предметите и всички груби сетивности се изявява характерът ти и щеш не щеш ще се наложи да слизаш от облаците… отвреме навреме… а ако не искаш да слизаш съвсем долу, то въпреки това ще трябва да попоглеждаш надолу с крайчеца на окото си, щото така е устроено всичко, че от битовизма спасение няма. Душата ти лети, а веригите на битовизма те дърпат надолу. И е нужно мнение да си съставиш за него. Налага се. И хубаво да го разучиш и да знаеш как да се държиш на масата у дома, с приятели в кафето или в градския транспорт. Абсолютно забранено е например да стоиш на пост, да извисяваш мисълта си нейде надалеч, да насочваш калашника към мерзавците, а в същото време да не си сменяш чорапите повече от четири дни. Или да ги смениш, но да ги хвърлиш насред стаята, където си играят децата. Или в ъгъла, където жена ти ще ги открие след три седмици да речем. Шегувам се, разбира се. Е, сега пък вие… Не ми се сърдете де. Искам само да намекна, че дреболиите са част от битието и ще се наложи да им отдаваш нужното внимание. То ако ставаше толкова просто, ехеее, всички щяхме да пърхаме с крица като ангелчета. Пърх, пърх, нагоре и все нагоре. И никакви такива чорапи няма да ни терзаят. Да, зная, че не си роден да мислиш и за някакви чорапи, че горе при Твореца, на тайната вечеря, не питат за такива дреболии. Зная, че призванието ти е по-дълбочинно и разтърсващо, но разбери ме и ти! Няма начин! Което си е така, така си е.

Та как започна изминалият ден? Както съобщих вчера, легнах си към 4. Събудих се нетипично рано към 9 и половина от някакъв привичен шум. Малкото и голямото дете пак нещо бяха ядосали майка си. Въздадох справедливост набързо, изядох три мекици и отидох да си доспя. После се разкаях, но вече беше минало – ядох мекиците с кисело мляко. Не че не знаех, че не бива. Знаех. И не че нарочно го направих. Не беше нарочно. Макар да беше с пълно съзнание за същността на действията. Но нали все пак не ядох шунка! Нали устоях на шунката! Хи-хи, ще ми се присмее някой. Че нали сгрешиш ли в малкото, ще сгрешиш и в голямото… Това твоето пост ли е? Но аз просто… Аз… Исках само… Добре. Предавам се. Порицайте ме! Заслужил съм го.

И изобщо тия неща не се мерят с метри и килограми. И мерната единица е различна. Щото едно такова миниатюрно колкото върха на игла добро дело може да те предпази. И напълно е възможно и най-мащабното ти двутонно добро дело да не ти помогне грам. И да мерите, и да не мерите, мерките и теглилките не са вашата специалност. И без да искате от едната самонадеяност може да ме ударите в кантара. С мерки и теглилки само Творецът на всичко видимо и невидимо може да се занимава субективно и справедливо. Вие виждате ли, вас питам, земната гравитация? А четвъртото измерение? Не ги виждате. А Творецът ги вижда. Вие можете само разни уреди да си приспособявате, а откъде се вземат и каква е абсолютната им стойност на тези величини вие не знаете. Щом не знаете, откъде сте сигурни, че мерите вярно? Че то само вие ги наричате тези неща гравитация и четвърто измерение, а как всъщност се казват и каква е тяхната цел можете само да гадаете. Както и да е. Оправдах се за тези няколко лъжици кисело мляко, предполагам? А ако не съм се оправдал, толкова по-зле за мен.

С какво храних след това своята телесност през този първи ден? С месо не съм. А аз месо обичам. На скара. На фурна. Пържено. Варено. Всячески. Имам един приятел, който също стои на пост, но който не яде никога месо. А аз ям. Той не яде, а аз ям. Месото снабдява телесността ми с протеини и дава на митохондриите ми енергия. Днес обаче не помирисах месо. Нито яйца. Нито масло. Днес ядох каша от гречка. Нарича се още елда. Това е растение, подобно на лапада. Неговите семена се варят на каша. Много е популярно в Русия и Украйна. Една чаша гречка се залива с три чаши вода и се вари двайсет минути. След това се овкусява със сол и се добавя лъжица олио или зехтин. (Да ме прощават тези, дето устояват и на растителните мазнини…)

Кашата от гречка е по-вкусна от най-вкусната пържола. А за разлика от онази комплексирана лисица, аз не се фрустрирам и не хваля гречката само защото не мога да ям пържоли. Там е работата, че мога. Но не искам. Гречката има особен вкус. Не е нито като жито, нито като овес. По-хубаво е. Друго какво изконсумирах? Две чаши чай. Две чаши вино. Е добре де, три. Но малки. Няма и 200 грама. Къде ти. Може би 150. Ето че пак го подкарах на мерки. Изобщо, голям циганин съм в пазарлъка. Въртя, суча, все натам обръщам – колко точно… Да не би моето да се изгуби… Слабост човешка… Ама нейсе, ще се разберем някак.

А голямото дете спря да кашля. Днес нито веднъж не съм го чул. Днес то си писа домашните и си чете уроците, понеже не ходи на даскало, ама да не си мисли, че така ще го оставя да хайманосва и да глупее. И дума да не става. После, чуло някъде за ускорителя на елементарни частици в Церн, дойде да ме пита дали в началото на следващата година учените ще унищожат света. Щото казвали някои, че можело да се образуват черни дупки и всичко щяло да се взриви. И прас, дотук бяхме с планетата Земя – пиши я грешка. И се пули в мене като теле. Абе викам, ще ти дам аз на тебе един ускорител на частици. Елементарни. В неделя сутринта ще ти дам ускорител. Ей там, в центъра на града е ускорителят. И знаеш ли какъв хубав ускорител е! Невероятен! Ще занесем нашите елементарни частици при ускорителя и ще ги ускорим накъм висините, дето ще ги приеме Творецът на всичко видимо и невидимо. Я ги приеме, я не. То това си е негова работа, няма да Му се бъркаме.

Ускорител! Частици! Елементарни! То ако ставаше така, ехеее! Към Твореца е нужно да подходим бавно, полека, с финес, с осъзнаване! Не бива с експерименти! Той с нас експериментира ли, че ние с Него опити да извършваме? Че то черни дупки как да не се образуват после? А, питам ви! Не черни дупки, ами цели трапища в душите човешки ще се отворят. И как да не са елементарни? Ми то други частици можем ли изобщо да си помисляме да Му изпращаме? Частицата трябва да е проста като фасул. Почнеш ли аз на тебе, ти на мене, пиши се аут.

Ще отидем с голямото дете. А може и с малкото. Че и с жена ми. В неделя сутринта. Ще влезем в ускорителя. И ще се прекръстим още на входа. С три пръста. На челото, на пояса, на дясното рамо, на лявото рамо. Господи, помилуй! | www.fenersky.dveribg.net

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...