В търсене на достойнство



 

 

Улица "Космонавт"

Качвах се по улица "Космонавт", която водеше към горния край на селото.

Тя беше потънала в прах – може би лунна? – и перушинести космонавти бродеха лениво из нея, кудкудякайки и клъввайки тук-там по някое зрънце.

Лунен беше изгледът на къщите с изронени стени, космическа пустота вееше от обраслите с бурен дворове; понякога се мярваше брадясалото лице на някой извънземен. Само от галактическата кръчма в долния край долитаха отзвуци от чукания на чаши и смехове, свидетелстващи, че не е фикция другопланетният живот.

И аз се замислих, крачейки из прахта и сподирян от кудкудяканията на пърхащите братя по разум, които си подаваха може би някакви космически сигнали… Да, наистина имаше време, когато почти всяко българско дете мечтаеше да лети в космоса. Колко отдавна беше това! Спомних си как се гордеехме с космонавта Георги Иванов – неговите портрети бяха навсякъде; днес той е почти изцяло забравен.

Вярно, това бе време на голямо самочувствие, на смели мечти и кроежи. Смятахме се за сериозна научна и индустриална сила; изчислявахме на кое място сме в света. Днес е странно дори и да се припомнят тези изчисления… От онова време са руините на някогашните промишлени гиганти – разбити и безутешни като изоставени другопланетни бази на Империята от "Междузвездни войни".

Всичко е рухнало. Сякаш пелена падна от очите ни и всички мечти, които ни хранеха през десетилетията, се разсеяха. Оказа се, че сме само един беден и несретен балкански народ, че не сме нужни никому и се почувствахме като чужденци и извънземни дори в собствената си родина. Защото бедният е извънземен на тази земя, него го разглеждат с гнусливо любопитство или го сочат с пръст като чудовище. Няма прошка за бедния.

И от космическата мечта на България останаха само безлюдните й лунясали села и марсиански провинциални градчета – без работа, без жители, без живот. Извънземните ни гледат със стъклените очи на стариците и с безизразно-мътния поглед на младите поколения – те изглеждат уж като обикновени момчета и момичета, но са извънземни по сърце и душа.

Българската мечта

Поколение след поколение някакво съмнение гризе българите. Едно голямо страдание разяжда българската душа. Струва й се, че не живее "като хората" – тъй, както се живее в Хамбург, Париж, Лондон и Ню Йорк. Това трови и осуетява българската радост от живота.

Червеят на съмнението се беше загнездил в българските души още през годините на комунизма, но в истинско терзание се превърна едва сега, когато киното, телевизията и рекламите изваяха образа на щастливия живот – примамлив, желан и недостъпен. Както при някоя лъскава красавица – очи пълни, ръце празни.

Който обещае, че ще напълни тези ръце, ще спечели и сърцата на българите. Една ловка партия подуши това в началото на прехода и обеща на всяко българско семейство семеен бизнес, къща с басейн и ежегодна почивка на Карибите. Така тя дойде на власт.

Нищо не се получи, естествено. С нея се продънихме още по-зле, отколкото бяхме, и изгубихме и малкото, което имахме. Изобщо в ламтежа си за западен стандарт на живот ние изкопирахме всички западни институции, обичаи, вкусове, моди, за които се сетихме, но вместо да влезнем в клуба на богатите, затъвахме все повече и повече в тресавището на Третия свят. Вече сме до гуша в калта – и потъваме все по-дълбоко.

Каква е причината за този тайнствен факт?

Проста. Както пише в добрите наръчници по психология – никога не се опитвай да станеш това, което не си. Не можеш да нахлузиш чуждата кожа върху себе си. Ако подражаваш на другия човек, най-многото да станеш маймуна, а не човек. Следвай собствените ти заложби, които са ти дадени от Бога.

Западният стандарт е неосъществим за нас, защото не сме западни хора и защото – да си го кажем направо – не притежаваме необходимата за това култура, честност, трудолюбие; или най-малкото те не са на това ниво, което е необходимо. Нашият стил на живот, нрави, навици са съвсем други и не ни оставят избор. Ние не живеем, за да работим, а работим, за да живеем. Малцина тук са готови наистина да се трудят. Ние ценим спокойствието, малките наслади от живота, онова, което ориенталецът в нас нарича "кеф" – с една дума, това е котешката леност и фатализъм на Изтока, а не озъбената кучешка стръв на западния човек.

За да оценим огромната разлика между "Те" и "Ние", стига ни да видим дори само тестото, от което сме замесени. Славянската субстанция в нас – това е добродушие, покорство, семпла, почти овча душевност, наивност, граничеща с недодяланост и простотия. Тюркско-ориенталската жилка носи хитрост, лукавство, търговски нюх, фатализъм, свързва ни органично с Изтока и Леванта. Тази своеобразна сплав образува основата на "балканското". Третият елемент е православната вяра; на практика само тя ни свързва с европейската цивилизация – но в нейната източна, византийска разновидност. Вярата е най-светлият елемент в народната душа; тя внася – или поне го е правела някога – светлина и мъдрост в народния характер, тя е смекчаващото, примиряващото, очовечаващото начало. С образа на Христос в душата си балкано-византийският човек е добил достойнството си, издигнал се е до нравствена позиция и е получил място в историята, което при други обстоятелства щеше да му бъде отказано. Изгубим ли го, губим статуса си на исторически и културен народ.

Западният начин на живот е напълно чужд на народностния ни свят. Следвайки го, ние разоряваме не само душата си, но и скромната си икономика, разрушаваме народностния си стил, своята държавност и култура. Западните норми на работа и почивка, западната трескавост, стръв за обогатяване, воля за власт и господство са непосилни за нас, съсипват силите ни, смазват нашето човешко и народно самочувствие. То е все едно кон да бяга заедно с влак. Органично-селската душа на българина е фрустрирана от безчовечната култура на световния град-чудовище, забравил за разликата между деня и нощта, реалното и виртуалното, изпаднал от животворния Божи свят, от майчиното лоно на Земята. Какво общо има този плах провинциалист, този селски син с хора, които никога не са виждали бунар, зеленчукова градина, жива коза или кокошка? За него те са извънземни – за тях той е роб, животно, тор.

И ако продължава да упорства в искането си да бъде непременно "като хората" (а дали това там са хора?…), той ще изгуби в края на краищата и онези скромни, но достойни човешки черти, които му е дал Бог.

Две праскови и две череши

Сигурно си спомняте тази песен. Песенният герой се хвалеше, че ще остави на света "две праскови и две череши", и ни уверявеше скромно, но и непоколебимо, че тъкмо в това е мисията му в живота. Не цитирам точно, но мисля, че смисълът бе такъв.

Нещо много българско има в това. Както Адам навярно е усещал съдбовната си връзка с червената месопотамска глина, от която е бил сътворен и в която е трябвало да се върне, тъй и балканският човек усеща кръвно, интимно родство със земята и с всичко, което расте оттам. Със сладострастие подушва той напролет миризмите на пръстта, усеща с кожата си силите, които напъпват, набъбват от тъмните й недра; сърбят го ръцете да засади едно, друго, трето – ако можеше, би легнал върху нея и би я оплодил.

И ето че прасковите, сливите, черешите заобикалят в гъст строй къщата на българина като някоя войска, която трябва да го пази. Сред тях той се чувства уверен и защитен, чувства се могъщ. Би повел на поход тази войска, излязла – като в приказките – от земята, ако не беше пуснал корени заедно с нея, ако не се беше сродил и сам с топлата пръст. Балканският човек расте от пръстта и дава плод, и всички растящи и зеленеещи души са му роднини: орехът му е брат, черешата – сестра. Мъчителен е за него машинизираният, бездушно-масов живот, слисват го гмежта и тътенът на човешкия мравуняк и дори да е увлечен от ритъма му, дори и сред най-трескавата гонитба на власт и богатство душата му мечтае неволно за спасение, за своите "две праскови и две череши".

Това братство с Божието творение, това роднинство със земята са извор на битийна сила. Световният град презира селянина като животно, смята го за безмозъчен получовек. И ние сме се заразили отдавна от неговото отношение, срамуваме се от себе си и се презираме. Но какво, ако се окаже, че в този първичен селски, тъмен светоусет има и някакво първично здраве, някаква неунищожима мощ? Ще разберем това, когато скъсалата връзката си с Бога и земята цивилизация рухне, петролът й, който тя е смукала, пресъхне и цялата й горда машинария се превърне в куп безполезно желязо. Тогава ценностите, запазени от селските народи, от "диваците", "талибаните", "религиозните фанатици", ще бъдат поискани отново, за да спасят от измиране човешкия род. И ако един ден цивилизацията на мухите загине, както си е логично и редно, и бъде заместена от цивилизация на пчелите, тогава и скромният глас на балканския човек ще бъде може би чут отново в света. Но дотогава ще бъдем пренебрегнати и неми.

И тъй, нашият песенен герой няма защо да се срамува от предназначението си в живота. От какво да го е срам? – че няма да остави на потомците си бар или хотел, сметка в банката или суперкола? Биха ли го топлили, докато тлее в гроба? А да украсиш Божията земя, пък ако ще и само с две праскови и две череши, е и красиво, и достойно, и мъдро. Дар, който и Създателят на галактиките ще приеме.

Къде е достойнството

Спомняте ли си оня епизод от "Името на розата" – когато младокът Адсон и старият хитрец Уилям се промъкват нелегално в Библиотеката? Този фантастичен книжен чертог, създаден от фантазията на автора, е според романа най-голямата библиотека на християнския свят. Там не пускат кого да е; хората мечтаят напразно цял живот да прекрачат прага й, а нашите двама нахалници нахълтват една нощ, без да им мигне окото, и опипват дръзко вечните книги.

С треперещи от вълнение ръце разгръща страниците Адсон. Но всичко, което може да докосне и дори само да обходи с поглед, е само капка в морето. Хиляди томове – научни трактати и творения на свети отци, папски були и антични романи. Навсякъде е привичното латинско писмо, но изведнъж се показват и странни букви. Това е на гръцки, обяснява Уилям. Graeca sunt, non leguntur!¹ А ето и още по-чудновати знаци: някакви вълнисти линии като виещи се змии се преплитат върху страниците и сякаш се надсмиват над бедния младеж. Арабски книги. Всичко има в тази книжна вселена, средище на световния разум.

И все пак нещо липсва. Двамата не му обръщат внимание, отминава го и авторът, но ние не можем да не се поразим от отсъствието му. Тук няма славянски книги. Всичко е събрано в чертога на разума, книги от целия свят, но не и такива, които са писани с буквите на Кирил и Методий. Те са пренебрегнати.

Уви, такава е истината. В света на западния човек няма място за нас. Там ние сме никой. Можем да присъстваме физически в някое ъгълче на дома му, но в никое кътче от духовната му съкровищница няма старобългарски писмена. И не защото той ни мрази, не ни приема или ни презира. Просто не присъстваме в неговата история, в неговия свят.

Това ни кара да се замислим. Нима сме живяли напразно хиляда години?

Не, разбира се. И ние присъстваме в Библиотеката – но не в тази Библиотека, а в друга. И ние сме дали нещо на света – но на друг свят. В този друг свят ние сме уважавани и ценени, могъщи и мъдри. Там словото ни не отлита безсилно и не се възприема като пелтечене на бебе или мучене на идиот. В този свят също има чертог на духа, и в този чертог редом с другите тронове стои и нашият трон.

И кой е този свят? Ами че кой друг, ако не светът на Кирил и Методий, на Златоуст и Йоан Дамаскин. На светогорските манастири и славянските книги, на Цариград и Охрид, Киев и Атон. Това е православно-славянският свят.

Само в този свят притежаваме тежест, достойнство, национален статус, народностно достолепие. Само там сме нещо, усещаме се като творци и създатели, а не като прах по пътищата на историята, като мухи и роби. Само там можем да създаваме история, да творим заедно с другите бъдещето на човека.

Това е нашият свят. Ние обаче му обърнахме гръб. Срамуваме се от него. Решихме да си сменим света, сякаш той може да се смени като дреха или жилище. Искаме да се присламчим към западния свят, който не е наш, в който сме чужденци и маргинали. Да бродим като просяци под стените на Ековата Библиотека и да се взираме вечно в непристъпните й кули. Да бъдем нищо, да бъдем никой.

Какво пък, историята задоволява понякога и такива желания. Но горчив ще бъде пътят на народа, който се води от тях.

Държава на духа?

Някога, през епохата на борбите и въстанията, сме се усещали като ковачи на своята съдба. Днес се усещаме като наковалня. Тогава е имало поборници, будители, революционери, смели мъже, луди глави. Днес има ресторантьори, сводници и гешефтари. Тогава нацията се е усещала като едно пламтящо сърце, едно настръхнало цяло. Днес тя се разплува в безисторична хорска гмеж. Тогава сме имали Възраждане. Днес имаме Заспиване. Ще стане ли ХХІ век време на Пропадането на балканските народи?

Потисната е народната душа. Усещаме се жалки и слаби. Ето, всички ни подритват… Може ли един малък народ да бъде субект на историята?

Да, не сме фактор – нито военен, нито икономически. Свръхсилите не се съобразяват с нас. Никой не ни пита къде да падат бомбите, нито къде да се сипят доларите. Нямаме и петрол.

И какво от това? Пак сме човешки същества, сиреч образ Божи, царе и свещеници на тази земя. Никой не може да наведе челото ни, ако ние не искаме това. Никой не може да размъти духа ни и да оцапа съвестта ни, ако не му позволим. Има малки народи – но с голяма съвест. Малобройни племена – а достойни и горди.

Ако пазим духа си чист, съвестта си изрядна, достойнството си неповредено, ще сме по-яки от всички преходни свръхсили и империи на този свят, със или без петрол. И ще ги надживеем. Не в оръжията и петрола е силата на човека.

Някога академик Лихачов ни нарече "държава на духа". Днес, предвид сегашното ни състояние, това определение може да изглежда нелепо. Друг един мъж, български държавник отпреди повече от половин век – някога той беше издигнат в култ, сега е низвергнат и забравен – каза: "В културата няма големи и малки нации. Всички са равни". И беше прав.

Нека са тесни границите ни – в света на духа няма прегради. Да растем не надлъж и нашир – към "три морета" – а нагоре, към Бога. Там никой не може да ни спре. Особени са законите на духовния свят: малък народ като нас може да бъде велик в културата. А световната свръхсила може да е толкова нищожно петно в нея, че да не се вижда и под лупа.

Един двор земя сме, да, но нищо не ни пречи да бъдем империя на човещината, свръхсила на съвестта. Ето това вече зависи само от нас. Нашият статус, достойнство и чест в света – това сме самите ние.

¹ Гръцко е, не се чете (лат.).

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

24 Отговори

  1. iliana каза:

    Браво, Андрей! Много истинско.

  2. Ангел Небесен каза:

    Поредната екстраполация на смазаното самочувствие.
    Пак лошият бездуховен запад и духовният самодостатъчен изток.
    Хем християнството (византийската разновидност) ни свързвало със запада, хем сме му органично чужди (на запада), едно от двете е погрешно твърдение, аз залагам на първото.
    Пак умилителни селски картини подхождащи най-добре на суровата, но добродушна славянска порода и пак трябва да се започне с нещо изкононно като селския чардак, разбира се в съпровод на идеята за Бог, за да се „пробуди“ този изпепеляващо добър български дух.

  3. Justus каза:

    Хубав и искрен поглед върху състоянието на българския народ. Да, наистина, не Възраждане, а Заспиване. В добавка, сякаш бързаха нашите „гешефтари“ да ни вкарат набързо в ЕС, за да прикрият катастрофата на т.нар. българска мечта или по-точно пълното й отсъствие. Не само разруха, но и ще се разпилее този народ, а БГ ще си остане само една територия …

  4. Дон Кихот каза:

    Тази статия не е трудно да бъде опровергана. Първо, изследванията на БГ гени доказват, че сме не повече от 20% славяни. Фолклорът ни например е чисто тракийски. Второ, не е вярно песимистичното заключение, че „продължаваме да пропадаме“. В последните години започна възход, който не може да се отрече. Трето, мит е бездната между балканеца и западняка. Българинът по природа е индивидуалист и много по-лесно от руснака се интегрира в капитализма. Поставен в условията на Запада, които не пречат, а благоприятстват труда, българинът се развихря и забогатява.

  5. iliana каза:

    „Фолклорът ни например е чисто тракийски.“

  6. Дон Кихот каза:

    Всеки трябва да се изказва в пределите на своята компетенция, нали? Написал съм, но не съм издал, цяла книга за влиянието на траките върху фолклора и етнографията на българите. Например шотландските и пиемонтските гайди произхождат също от Тракия чрез келтите, които живеят тук през ІІ в. и по-късно се заселват на Запад.

  7. Дон Кихот каза:

    Или да вземем неочаквания и за мен факт, че някои от тракийските ладове напълно съвпадат с тези в арменското пеене. Траки са населявали част от Мала Азия (провинция Витиния), а древна Армения някога се простирала до средата на Анадола. Когато пишат за генезиса на арменския народ, техните хроники твърдят, че арменците дошли от Балканите. Това е легенда, разбира се, но в нея има рационално зърно.

  8. Дон Кихот каза:

    Не може да има така жадуваната от тебе „философска (т.е. културна – б.м.) приемственост не с тракийското езичество, а с ранната християнска култура“ по простата причина, че раннохристиянската култура по нашите земи е унищожена от няколко вълни нашественици през V-VІІ век – авари, хуни, славяни, прабългари и пр. Що се отнася до нашия фолклор, който вече угасва като явление, той е фиксиран през епохата на османското господство и представлява невероятна смес от езически митове (най-вече тракийски) и полуразбрани и изопачени християнски идеи. Един опит за осмислянето на фолклора от философско гледище направи покойният Димитър Ангелов в книга, издадена след смъртта му. Но мисля, че това е сполучлив първи опит. Фолклорът ни не е анализиран от богослов, което е огромна и дори непосилна задача.

  9. iliana каза:

    но ако ранната християнската култура е унищожена преди седми век, то по това време тракийската е още по-унищожена, нали така.

    освен това след седми век идва нов християнски период по тези места; защо фолклорът през турско да се фискира върху езически митове от древността, а не върху вековна християнска традиция, която го предшества. има тук някаква парадоксална историческа логика, или по-скоро логика на историците; освен ако не пропускам нещо много важно, което е напълно възможно, защото както казах не съм специалист по история.

  10. iliana каза:

    така е и се извинявам. аз не съм специалист. но съм силно подозрителна към истеричната днешната тракология и въобще към популярните интерпретационни схеми, които се опитват да обяснят българите през езичеството, сякаш сме нямали хиляда и колкоси години история на християнството. в момента чета една книга, която се опитва да обясни защо тази християнска история не е написана. и макар да е трудно да бъдат доказани, много от тезите там ми звучат сериозно.

    като напроимер, че историческата наука през комунизма, търсейки механизми за философска еманципация от него, се е фиксирала върху езическото минало, за да се оттласне от славянските предпоставки на „дружбата от векове за векове :-)“ естествено се разбира защо религиозната философия на историята в българия не е могла да бъде такъв механизъм. и днес тази атеистична схема е много удобна.

    сега археологията е много популярна, но тя е част от историческата наука, и като такава се управлява от историческите теории. очевидно е, че днес научното внимание (и пари) са съсредоточени в тракологията. но дали това е причина да се игнорира християнското наследство, идеята за философска приемственост не с тракийското езичество, а с ранната християнска култура, а съшо и възможността съвременната национална доктрина да се гради върху християнска цивилизационна база, както в впрочем в европа, аз не знам. но ми се струва че има върху какво да се мисли.

  11. Дон Кихот каза:

    Ако искаш да научиш църковна история, запиши теология в Шумен :-)))
    .
    Проблемът е, че през ІV в. еленизираните траки на Балканите преминават от езическа (римска) власт във византийска (християнска). Според законите на имп. Теодосий Велики езичеството е углавно престъпление. Траките нямат друг избор, освен да станат православни. Някои стават с голям зор (бесите и св. Никита Ремесиански). Има дори сведения за константинополски патриарси тракийци.
    .
    „след седми век идва нов християнски период по тези места“. Точно обратното е. Християнството до голяма степен е унищожено от тенгризма.
    .
    „защо фолклорът през турско да се фиксира върху езически митове от древността, а не върху вековна християнска традиция“. Защото българските селяни през ХV-ХVІІІ век почти нямат църкви, манастири, училища и фолклорът е единственият им източник на информация и осмисляне на света. Възкресяват се идейни архетипи, спотаени от Античността. Какъв е например св. Георги? Съчетание от един скромен мъченик-войник, чийто култ „обраства“ с толкова митологични елементи във фолклора, че на практика се превръща в аграрно-животновъдно пролетно божество. Най-абсурдното е, че църквата приема тази контаминация и я освещава.

  12. iliana каза:

    за елинизирането на траките – ясно.

    въпросът е след като са елинизирани и християнизирани – добре или зле – как пък десет века по-късно тия езически останки в съзнанието се оказаха толкова силни, че толкова векове християнство са се отмили като пясъчна картинка в момента, в който се сменя политиката. не, това не ми звучи убедително. много по-убедително ми звучи обяснението, че историците днес, които разбира се не са църковни историци, стъпвайки върху една сериозна традиция да се игнорира християнската религиозно-философската интерпретация на феномените в нашето историческо битие, просто развиват предпоставени тези. и приемат за релевантни тези факти/документи/ находки, което могат да се мобилизират за доказването на тези предпоставени тези. една такава теза, е че българинът е езичник по културното си наследство, примерно. впрочем това сигурно изнася и на някои църковници днес, парадоксално, защото идеално обяснява всички проблеми на съвремениия църковен живот и неуспешната мисионерска и проповедническа дейност с тия жилави народни архетипи… обаче надали нещата са точно такива.

    българските селяни през турско, които са основния ни народностен ресурс по онова време 🙂 са били прости и необразовани, обаче освен от караконджули са се вълнували от много други въпроси. и някои от тях са пазили вярата си както са могли, защото ако това не бяха правили, нямаше да има предпоставки за санкционирането ни като нация именно в края на този мътен период.

  13. andrey каза:

    Интересна дискусия.

    Разбира се, че едно здраво национално самосъзнание и доктрина могат да се основават само върху християнското наследство, а не върху ефимерното „тракийство“. Траките са елинизирани и романизирани още през античността, а доста жестоките нашествия на славяните и другите народи през ранното средновековие променят тотално етническата картина тук. Не само днешните българи, но дори и днешните гърци са до голяма степен потомци на славяни, въпреки че не им харесва този факт. Славяните са стигнали чак до Пелопонес.

    Тракийски елементи в българския етнос и култура има, разбира се, както и много други. Ние сме етническа амалгама. Но наред с автохтонно-тракийските и степно-тюркските елементи славянският субстрат има най-голям относителен дял.

    Ако вие в Шумен усещате възхода на Родината, аз с удоволствие ще се преселя да живея при вас. Защото навсякъде другаде хората бягат в чужбина, цели краища от страната са обезлюдени. Само в София и на морето се усещат някакви признаци на живот. Нямаме здрава държавност, средна класа, България се циганизира и лумпенизира. Кой знае какво мрачно гето ще станем след няколко десетилетия. Изобщо – възход, откъдето и да го погледнеш.

  14. Дон Кихот каза:

    Въпросите на нашествията са подробно разгледани в доста книги, сред които бих откроил тази на проф. Тъпкова-Заимова, Василка, „Нашествия и етнически промени на Балканите през V-VІІ в.“, С., 1966. Тя доказва по данни от топонимията, че траките не са напълно избити, а голяма част от тях успяват да се спасят в планините особено в Южна България, където има и досега най-много топоними от тракийски произход. За местните имена вж. книгата на моя адаш акад. Владимир Георгиев, „Тракийският език“, с която той получи световно признание. Толкова по въпроса. Имам и друга работа!

  15. iliana каза:

    „Значи, решаваме и ние да си направим една държава като хората, но какво заварваме? Траките, за чиито колесници сме чували да се разказват легенди – 4 коня, ускорение 0-100/18 сек., кожен салон, махагоново дърво, сребърна емблема, златен камшик, всяка година нов модел – вече са на изчезване.

    – Айде бе, прабългари, къде ходите, 30 века ви чакаме – викат ни траките.
    – Абе докато се наканим, това-онова, вековете си вървят. А иначе как я карате? – викаме им ние.
    – Не е като преди, изглежда, времето сега не е за изкуство – викат ни траките. А само преди двайсетина века знаете ли какво беше – на всеки ъгъл златарско ателие, глад за малка пластика. Още топли, едва излезли от пещта фигурки, накити, ритони, всичко се разграбваше. Дето се вика, без хляб сме оставали, но без изкуство – никога. Абе като влезе в златарското ти ателие нашият трак – 3 кила накити за жената, 6 кила за някоя друга жена, златни яйца за децата – докато не си напълни колесницата, не излиза. И не се пазари като циганин. Ама култура имаше тогава, култура! Първа цивилизация в Европа, няма как! Когато ние инкрустирахме златните клечки за чистене на уши, египтяните още си правеха пирамидките от пясък. Който не вярва, да разрови малко Варненския некропол и ако не намери там най-старото злато на земята, да ни се обади.

    – За златото, хубаво, ще си направим златни зъби – викаме ние – ами къде са колесниците?…“

    История на България за чужденци от Иван Кулеков

  16. andrey каза:

    Дано да са се разбрали… 🙂

  17. Дон Кихот каза:

    Щом ще си разправяме вицове, и аз имам един:

    Две блондинки гледат порно. В края на филма едната започва да плаче неутешимо. Другата:
    – Защо плачеш, муцка?
    – Мислех, че ще се оженят.

  18. iliana каза:

    две котки се състезавали коя ще се наведе повече от покрива.
    едната внезапно спечелила.

    поздрави

  19. templar каза:

    С някои неща съм съгласен. Но с други – решително не съм . Представянето на времто на космонавтиката и индустриализацията като нещо светло и позитивно е грозничка манипулация. Комунизмът беше онази безбожна атеистична система, която опустоши българския дух. И да се бяга от тази истина е грях към мъртвите.

    Освен това, тегленето към съвременната диктаторска Русия, в която управляват същите хора, които бутаха храмовете е безобразие.

    Да, Българите са различни от западните хора. Но те имат място в демократичния и цивилизован свят. Като част от новото ойкумене – България, Гърция, Румъния, Кипър – като страни от ЕС могат да внесат византийското културно и духовно наследство.

    А с путиновото КГБ православие, със сводническо – мафиотската клика на нечистоплътни фигури като Варненския митрополит, единственото което ще направим е да отворим път на сектите.

  20. Дон Кихот каза:

    Драмата на спасението, изразена с пантонима, защо не?

    http://www.youtube.com/watch?v=cyheJ480LYA&e

  21. Atila каза:

    Това с гайдите повече ми прилича на останало от реклама на уиски „100 гайди”, отколкото на трако-келтска връзка. Родината на гайдата е Индия, и траките и славяните и прабългарите (ако се доверим на иранската теория) имат индоевропейски произход. Нещо повече, това че гайдата е била употребявана от траките е по-скоро предположение, дакото не друг а Страбон говори за южните славяни като изкусни свирачи на гайда. Интересно, защо е пропуснал този факт за траките? И за да не останем с впечатление, че само траки и шотландци свирят на гайда, малка справка: гайдата е известна и в употреба почти в цяла Европа, в Италия и Франция се нарича cornemuse , в Англия и Шотландия – bagpipe , в Холандия – dudelsack , в Чехословакия – дуди, в Полша – коза, в Украйна и Белорусия – дуда, в Молдавия – чимпой, в Русия – волинка, в Германия – sackpfeife.

    Относно 20% славянство в българите, може ли да уточните метода на изследването доказващо, тези само 20% – ДНК маркери, кръвни тестове, черепни замервания… И какво съдържат останалите 80%?

  22. Florian каза:

    Textut na Andrey e opredeleno mnogo dobur. V nego sa nalize mnogo interesen pogled i zadulbo4en komentar, koito oba4e, struva mi se, ne sa napulno razbrani ot njakoi ot pisalite v komentarite kum nego, a drugi sjakash umishleno se zajajdat, a treti, ot svoja strana, kato 4e li, ako ne napishat nesto, nezavisimo kakvo, prosto njama da mogat da budat tova, koeto sa.

  23. portos каза:

    ЦИТАТ от templar

    Да, Българите са различни от западните хора. Но те имат място в демократичния и цивилизован свят. Като част от новото ойкумене – България, Гърция, Румъния, Кипър – като страни от ЕС могат да внесат византийското културно и духовно наследство.

    Да. След като „идеята за колективна солодарност се преведе на езика на индивидуализма“ (доц. Снежана Найденова)

    Май идеята е мъртво-родена. Което се разбира и от следното признание за далновидността на православието, което само привидно е извън реалностите на капитализма, утвърждавайки колективността пред идивидуалността, защото „еволюирането на капитализма излиза зад пределите на индивидуалността и издига на по-високо стъпало колективността“ (пак доц. Снежана Найденова)

    Само че, тази еволюция е псевдо еманципация от християнската традиция и при нея се подменя Личността с индивид (функция).

  24. portos каза:

    В смисъл идеята за преход от Православната идея (колективната солидарност) към другата (индивидуализъм) и накрая към обновения /еволюирал/ капиталистически колективизъм, като при това се запази християнската основа е МЪРТВОРОДЕНА.