Венци Занков: в търсене на място за реене

От колкото и години да се познаваме (лично-артистично), когато преглеждах суровия материал от нашето „интимно говорене” с Венци Занков, си дадох сметка, че този разговор не ми принадлежи. Защо? Защото беше откровен, без маска; интересен за мен самата, мисля и за него… Защото се случи така, както се случи, а ние двамата само му помогнахме.

С Венци се видяхме в „Руж”, където случихме този разговор, без да сме обсъждали или подготвяли предварителни въпроси. Защото Венци, такъв, какъвто го познавам, е прям,  провокативен, извън „рамката” и „матрицата” или поне извън тези, в които ние с тебе пребиваваме.

Оставям ви с Венци: и ви моля да помечтаете с него и за него, за себе си; в края на интервюто ще разберете защо. Искам да ви подаря едно място „за мечти” – такова, каквото вие си го дадете.

Въпросът е как го прочиташ. Всичко е плод на някаква нагласа.

Защо не отделяш време за себе си?

Не знам. Малко ми е трудно… Единствено след морето, тогава имам такова отношение – по-екологично. Да си стоя на балкона и да не се притеснявам от това, че нищо не правя. Да се наслаждаваш, че нищо не правиш. Иначе винаги нещо те гложди – че уж си губиш времето. Толкова неща имам да правя, а те нещата ще си почакат… А може някои да се случат по един или друг начин.

А защо не става, не знам. От малък съм така, „да не си губиш времето…” Киплинг: изпълни минутата със 60 секунди положителен труд (писмото до сина му). С това са ме възпитавали. Разбра ли сега?

То това пак е оправдание някакво… Аз знам защо, защото съм психопат (смеем се). Едно от нещата на психопатите е, че те се побъркват, ако нямат контрол над ситуацията. Трябва да има свръхконтрол над всяка една ситуация. И ако не стане това нещо – се побъркваш.

ОК, обаче какво става, когато си помислим, че нещата са в нечии ръце, а не само в нашите? Този контрол, това, за което говориш – психопатите – това е ясно… Ако си повярваш, че ти си върховният, ти си самодостатъчен, ти си началото на началата и края на краищата. На мен ми е по-интересно това: Кога се чуваш ти повече, ти себе си кога се чуваш? Кога си в някаква хармония сам за себе си? Когато си ангажиран, когато нямаш време за себе си, очевидно не ти е много добре?

Не, не може да се генерализира така. Ти пак може да нямаш време, но да вършиш неща, които са ти приятни и те кефят; такива, които те пълнят. Ако изпълняваш неща механични, или някакви административни неща – които всеки един може да ги върши и не е толкова до лични качества, или до това, което си – тогава почва драмата.

А кои са нещата, които те пълнят, извън организационно-административните?

Ами де да знам. Да си правя, да си рисувам… скулптури, паметници, да свиря на пиано. Основното, което ме мъчи, е, че нещата, които бих искал да правя, са лишени от смисъл – здрав смисъл, прагматичен общоприет смисъл.

Аз за това искам да говорим. Другото не ми интересно. Интересно ми е да ми разкажеш кои неща са ти смислени и кои не. Кое ти носи смисъл и кое не?

Конкретно може да си говорим. Например до един период от време, Хамбара  (заведение в София – б.а.), дето правихме тая дискусия, ми носеше смисъл, някак си живот вдъхва. Хората. Кефиш се. Предизвикателства. Как ще се овладее ситуацията? После рутината след време; почва да става досадно и еднообразно, да се говорят едни и същи неща. И почва да се изчерпва; няма го дебатът. И приключвам с това, и няма да се занимавам с това нещо. Какво друго има смисъл?… По някакъв начин спортът също, например да играеш тенис или да караш сноуборд. Да се чувстваш добре.

Или да си със Здравчето (кучето на Венци – б.а.) и колелото?

Това не толкова. Не, Здравчето е за разходка и добра компания… Не знам, сигурно съм объркан…

Трябва да рисуваш. Но да знаеш какво точно, какво е рисуваемо, как трябва да се рисува. И не можеш да изстържеш цялото това научено и да погледнеш абсолютно начисто и наново към нещо без страх; да кажеш: „абе т’ва е скапано, което си го направил, не струва нищо, без да вкарваш модела на приетото, красивото”. Голям страх е това.

Това е нещо от типа да ходиш на психотерапия, ако ти самият си психотерапевт. И вместо да работиш със собствените си неща, да виждаш някой много добър, който прави някакви неща.

Това не го знам вече… Ще ти кажа за един филм, който бяха пуснали в Хамбара, за някакъв танцьор. То беше за импровизацията. Мнооого добър, някакъв от индийски произход. Та той говори за импровизацията и за подхода – как работи с танцьорите, неговите, защото той е хореограф. И прави час и половина импровизация. И после казва: те (моите танцьори) в началото почват от най-близкото, което са научили, изчерпват го, тоест вървят назад. Минават през собствените си схеми. Минават, изчерпват една схема, стигат до училище, до детската градина – и след час и половина са изчерпали всички вариации и схеми, като си мислят, че са импровизирали върху тях, а всъщност просто са показвали нещо заучено, демонстрирайки го като импровизация. Аз записвам всичко – и накрая това, което те смятат за грешка, се оказва най-хубавото; аз го запазвам. И после започваме да разработваме тази грешка…

Добре, в нещата, които ти си правил като платна, като скулптури, кои са твоите грешки? Тези грешки?

Лошото е, че съм безгрешен.

Така ли?! Ама в смисъл на фона на това излизане извън позната ни схема?

Точно, че не съм излязъл.

А искаш?

Ми хубаво е, може би там е свободата. Но човек сам се вкарва в собствените си схеми. Това, което казах в началото. Без да искаш. Трябва да пре-пре-пре-експонираш и това е свързано с много работа и въпрос на нагласа. Чупиш бариери, постоянно минаваш… Нали, що не?! Тоест да създаваш правила, а не да следваш правила.

Може би Пикасо, може би да Винчи?..

Не, той е гола вода.

А Дали? Онзи кръг, който прави много експериментаторски неща?..

Ама то след такива години, следвоенни години, след Първата световна война, просто няма начин да не е сменена ценностната система и да не си отворен…. Старото не е вече валидно; старото е довело до световна война.

Да, но ги има хората, които да прокарат новото.

Дали ще е Дали или някой друг.. Винаги е щяло да има някакви хора, които да направят тези неща. Те са тези.

Времето извиква хората. Но той е бил пълно куку.

Не.

Ааа, куку е бил. Много разбунтуван и много безцеремонен в това, което прокарва.

Напротив, той е бил много целенасочен в това, което прокарва, и абсолютно наясно какво прави. Дава си сметка за какво го прави и…

…Но го облича в нещо много налудничаво и ексцентрично. Че под това има мисъл и някаква стратегия къде той иска да стигне – да, но…

Не е до стратегията; той си дава сметка за собствената си лудост. Тоест вече не е луд.

Именно. Това е безспорно. Да осъзнаеш, че си луд, не означава да спираш да си луд. Да се признаеш за луд, може би е най-хубавото нещо.

В днешно време е много модерно.

И знаеш ли защо? Защото лудостта ти дава последната гаранция, която може да ни даде това общество за автентичност на поведението. И оттам насетне всеки е наясно. Художникът, лудият художник, той е по-автентичен, този, неподправеният. Лудият музикант – той има гаранция за чистота, за автентичност и неподправеност. Там вече започва изкуството…

Твоят пърформънс с кръвта… И жената, която чоплеше семки. (Става въпрос за един от известните проекти на Занков, б.а.) Интересно ми е, ако ти се говори за това, кои са твоите форми на различие, къде се чувстваш различен? Може би в тези пърформанси беше различен; в платната си и в нещата, които правиш като цяло?

Това е грешен въпрос. Това изобщо не е идеята да си различен.

Кой е верният въпрос тогава? Ти си различен, така поне, както аз те схващам. Не казвам, че се афишираш като такъв. Това е разликата.

Въпросът е: „Кое е вярното?”. През цялото време, особено към днешна дата, се случва една подмяна на реалности. Реалността се подменя с риалити шоу. Измислената реалност, симулираната, става по-реална от реалността; модели на поведение, каквото се сетиш. Общо взето всичко е така, горе-долу. И все повече. Това не идва от нас, а от тази ценностна система. Въпросът е за истината или истините.

Има ли такъв въпрос? Оттам ще разбереш не дали това, което съм правил, е различно, а дали е истинско или не.

А истината според чий критерий – спрямо твоя вътрешен, спрямо моя, спрямо чии критерии?

Тука е разграденият двор. Вече не може да се приложи никакъв критерий и никаква идея за истинност.

Но то според мен не е нужно; ние нямаме стандарт на истината, тя е много индивидуална, освен ако не говорим за върховната истина, с която е ясно кой разполага…

Модерното или постмодерното, то няма идея за истинност или неистинност, а има договор с договаряне. С договора може да се постигне разбиране, или да се рамкира нещо и може да се каже за нещо: „да, то е истинно по силата на определени аргументи и се приема за истинно”. Това е моделът. Или поне така е било замислено в началото.

В този модел ти не може да мислиш. Няма трансцендентно, към което иманентно да се съотнасяш. И оттам насетне, като кажеш  „творчество”, голямо творчество, то по някакъв начин отпраща към големия творец и това, което е основното – творението. След като няма тази връзка с трансцендентното и всичко се закотвя тук и сега… Всичко започва да се нарича „креативно”: креативни индустрии, креативен театър, креативно не знам какво си… Абсолютно разграден двор и никакъв критерий не може да приложиш повече.

Това е голямата ми болка. Оттам насетне ти може да сложиш един до друг една жена-екстрасенс, която рисува с пръсти, и моите картини – и нищо. Това няма да подразни никого. Може всичко с всичко да се вкарва във всякаква комбинация, разбираш ли? За мен специално това е недопустимо, не знам защо, ама сега ще го измисля.

По някакъв начин това съпоставяне, това съотнасяне е отношение на прекъсване, разрив отвъд всякакъв дискурс, тоест отвъд човешкото. Оттам насетне, какво става в това прекъсване – това е важно според мене. Не мога сега да артикулирам точно какви са ползите от това, но очевидно е, че е вид лишаване от определена перспектива на действие. Оттам насетне, може да вкараш всякакви перспективи и в края на краищата, дори няма да можеш да мислиш човека като човек въобще. Мислиш го като групи хора, но не може да съотнесеш човека към човешкото, към природното.

Аз не мога да мисля себе си в този цялостен порядък, както Гьоте (се) е мислил: човекът и човешкото, и да напише Фауст. Това е раздробяване, разпарчетосване на реалността на паралелни реалности; групи хора, създаване на идеи за йерархии, кастови системи от най-различен характер: кастата на хакерите, на бизнесмените, на хомосексуалните… И всички те по никакъв начин не искат да имат общо помежду си, дори нещо да обменят помежду си като хора.

Това е свързано с идеята за толерантността. Това, което постоянно се пропагандира – това въобще не е идеята да живееш с другия, а толерантността е дотолкова, доколкото да оставиш другия „там някъде”. Тя отдалечава, тя не създава разбиране. То е като: „да, аз съм толерантен към него, те са си там, аз тук, стига да не нарушаваме нашите си свободи и да не навлизаме в собствените си територии”… Да спазваме един политически праг на говорене и взаимоотношения. И там прекъсва разбирането.

Изобщо цялата идея за толерантност, която се вкарва в политическия дискурс и обществото, е вредна, защото тя създава граници, а не разрушава граници. Като говориш за роми, вече започваш да обособяваш друга група, тя се отделя; легитимираш ги като отделна група с нейни вътрешни правила, това реално не е интегриране в обществото.

И какво прави художникът или артистът?

Ами когато няма утопия, но жива утопия, в която човек може да вярва (а не утопията в смисъл на у-топия, не-място, нещо несъществуващо; истинската утопия може да има рационални измерения, макар и не физически); та когато няма такива убеждения, че може да има нещо друго по-добро и изкуството да се занимава с него по някакъв начин (или човешкото съществуване да се занимава с това нещо) – оттам насетне изкуството става шоубизнес, нищо повече.

А къде остават творецът и творението?

Творецът е сведен до креативна индустрия. Ти забелязала ли си напоследък някой да е използвал думата „халтура”, която имаше много негативни конотации по време на социализма?

Тя е много точна и в момента…

Само че никой не я използва! Защото в днешно време това е халтурата: да просперираш и да правиш нещо за пари; тоест да подменяш истинското, високото изкуство. Ерзац. Декори за битови сцени, интериорен дизайн – хората толкова се радват да си поръчат интериорен дизайн, щото това са си кинти, като правят пластики за дома на еди кой си.

Ти как си го примиряваш това, в смисъл високото изкуство и необходимостта все пак човек може би да живее достойно с труда си, който е творчески?

Не знам какво е високо изкуство вече.

Как ти го разбираш обаче?

Не знам какво значи вече.

Може би това, което е правил този актьор във филма от Хамбара? Вероятно това е високо изкуство?

Не, това са методи, методика, за да продължи танцът някак си.

Добре, методиката не подпомага ли, това не е ли средство на изкуството?

Това е да създадеш по-добро шоу.

Но всеки има нужда от гръбнак, който да го носи; всяко изкуство има нужда от методика; това, че се комерсиализира, е друг въпрос.

…Не знам какво е изкуството към днешна дата. Замислял съм се какво е това изкуството и то по тази схема: опитвам се да разсъждавам не толкова каква е разликата между човека и животното. Оставяме тия неща – съзнание, чувства и т.н., – защото не знаем в края на краищата кучето колко мисли, колко чувства. И като се замислим, човешките дейности в 99 процента са с чисто животинска природа – дали ще е доминация, дали ще е за разширяване на популацията, за оцеляване на вида, оцеляване на собственото ти тяло и всички тези неща, променени по един или друг начин, съществуват към днешна дата. Това че работиш и изкарваш кинти, за да имаш власт. Може да са хипертрофирани някакви неща. И тези природно рационални неща, естествено, всички ги правим. Дори и войните: ще избиеш… ще изядеш… територии… То природата не е рационална, де… Единствените дейности, които са отвъд животинските, това са алогичните и ирационалните дейности.

И изкуството… Какво е ирационална дейност: това да нарисувам тази картина; не я правя да я продавам и да живея от нея.

За какво го правя това нещо, това единствено нещо, една от малкото единствености, които ни правят различни от животните? Някои неща просто не знаеш защо ги правиш. Нещо те мъчи, и не минаваш през перспективата „после ще я продам”. Е, ако нещо се продаде, няма лошо.

Естествено, трябва да ядем, да плащаме наеми. Това са нормални неща за света, който сме си създали и който работи с пари.

Там са и грешките, като при оня, танцьора: експлоатираш някакви неща, които вече са ти познати. В момента, в който навлизаш в една територия, правиш вече едни не рационални, а нелогични движения по логиката на твоето образование като танцьор; правиш вече нелогични неща от гледна точка на твоята професия, опит и познати дейности. Това е грешка. Тези грешки са отвъд нормалното, там става вече нещо. Човек не трябва да се страхува да греши…

То зависи за какви грешки си говорим…

От друга страна, човек не трябва да се страхува да не прави нищо, аз се страхувам да не правя нищо. Цъка ми часовника и аз си викам: „к’во си губя времето.”

Това, което казваш, наистина е въпрос на възпитание; ние сме възпитани, че човек трябва да е трудолюбив – това е етика, но тази етика никога не ти казва: знаеш ли, че ти трябва време за мислите ти, за чувствата, за среща със самия себе си, защото не си отделяш време.

Много трудно се срещаш със себе си.

Много трудно, да.

Викаш си: „чакай сега”; и си мислиш за много други неща, но не си мислиш за себе си; утре какво ще правиш, в други ден какво ще правиш, казваш – „айде”! Не гледаш дърветата, не гледаш луната, морето… Точно първите дни на морето ти е много чоглаво, защото нищо не правиш. После вече се отпускаш и по цял ден може да стоиш на един стол и да не ти пука (смеем се). Викаш: „Прекрасно, щастлив от самия себе си!”

…Едно равномерно синьо и си казваш: „е-е-е”. Напоследък и аз усетих, че нямам потребност да се виждам с хора, такава, каквато я имах преди. Като цяло съм по-социално ориентирана: доста познати – малко приятели, които се броят на едната ми ръка. И това взе да ме изморява, защото съм завъртяна на голям оборот и съм в преразход. Имам нужда да прекарам време със себе си.

Скоро ми се обажда един приятел. Бях седнала навън, след една такава поредна среща по кампанията, за която си бачкам, и при мен идва един човек, който е в другата крайност завъртян – сред хиляди уговорки, така, че вече не помни, че има да прави нещо с някого заедно. И той казва: „къде си?”. И аз казвам: „пия чаша бяло вино и смятам да вечерям”… И той: „ама имаш уговорка?”. И аз казвам: „да, направила съм си една уговорка с мен, защото си липсвам и имам нужда да се усетя”. Мен достатъчно ме тормози това боботене, това непрекъснато боботене. Наскоро бях при един тибетски лекар. Имам язва от малка; тя се обостря при напрежение. Той каза, че е от стрес, още от гимназията. „Защо – казва – идваш на преглед?”. Ами, казвам му, че не мога да изкарвам напрежението си адекватно. И той един такъв, много спокоен и ми казва: „ит’с нот гуд пор ю” (те не могат да казват „ф” – б.а.). И много ведър ми казва: „ама ти защо си напрегната?” И казвам: „ами защото имам ужасно много работа, тя не е само за един човек, аз я върша сама и това ме напряга”. И той казва: „ти трябва да помислиш логически, ние не може да свършим всичко и трябва да си даваме сметка колко много неща сътворяваме в мозъците си; нашите мозъци са толкова активни и толкова претоварени и не е честно да очакваме още и още”.

Мозъкът ми работи на 10 процента. И защо – „за да станеш богат, известен и велик”. Това искам. С бял костюм…

Какво означават тия неща?

Много красиво ще е, ще карам сърф.

Тогава ще правиш ли по-хубави грешки, ирационални грешки?

Що трябва да правя?

А склонен ли си да се откажеш от това, което имаш?

Откъде да знам? Варианти: да, възможно е. По едно време си виках: „защо трябва да рисувам, кой ми е казал, че съм художник?” Семейна черта някаква, възпитание; баща ми е скулптор, не знам си какво, ателието на дядо ми… И от малък – какво? – и той ще става скулптор. Може да съм много добър пианист, откъде да знаеш…

То не се губи това.

Но човек трябва да се откаже от всичко. Това е страх. А големият страх е да се окаже, че си никой; това е голям страх. Да, анонимен никой. Суетата е голямо нещо.

А теб това движи ли те?

Суетата ме движи, да.

А суетата какво прави, кара те да показваш?

Суетата е да се състезаваш. И да имаш през цялото време такава препратка: „какво мислят за мен?”

Да се състезаваш и да печелиш общо взето златни медали на олимпиадата. Но бягам още по едни такива пътеки… Как се казват? – провинциални стадиончета. Тичам по тях сред някаква такава селска публика и това е.

Какво трябва да е, за да не е провинциално?

Трябва да е олимпиада, световно по футбол, всеки се бори да влезе.

В златната тройка, петица или челното място?

Нещо такова, в десятката, ако може.

Ти по някакви критерии си в тази десятка.

Може, ама не съм.

Не знам, мен ми е едно такова много депресивно нещо. Вчера беше много зле, и снощи, и някакъв вятър духа…

Какво ти става, какво ти е в такива моменти, като ти е депресивно?

Ми няма смисъл нищо. И в един момент се усещам и гледам някакви неща и си викам: „аха, това ще го направя на инсталация!” (смеем се). После си викам: „ама що не го оставя там, както съм го видял, що трябва непременно да го покажа на другите; че аз виждам повече от другите ли?!”

Не знам, ти ми кажи.

Ами не знам, и аз не мога да разбера. И няма кой да ми каже.

Ами Той ти казва, ама ти не чуваш.

Кой ми казва?

Или ти си казваш, но не се чуваш…

„Ей сега ще стане чудо – викам, – Занков, ама не се надценявай толкова!” Гледам звездите и си викам: „сега тука ще стане нещо!”. Викам: „дайте знак, бе!” – а те: „точно на тебе ли пък да ти дадем знак, бе!” (смеем се).

Те не могат, бе. Човечеството е в страхотен парадокс… Звездите (светлината им), знаеш, пристигат при нас с такова закъснение от миналото, но по звездите гадаем бъдещето – и това е много интересна съпоставка за това как времето прелива и е цяло.

Изградени сме от атоми и като пукнем ще се реем…

Ти къде избираш да се рееш?

Не знам.

Помечтай малко.

Никъде не искам, няма къде.