Навършват се 60 години от кончината на екзарх Стефан

На 14 май 1957 година от този свят си отива една от най-значимите личности в историята на Българската православна църква – екзарх Стефан, първият признат предстоятел на възстановената самостойна Българска  църква.

Още като Софийски митрополит той е един от най-активните духовници в делото за спасяването на българските евреи. Паметно е неговото слово след молебена по случай 24 май през 1943 г., в което заклеймява плана за депортация на еврейското население. Той е признат и за забележителен богослов и проповедник; доктор по философия, автор на 26 книги, сред които “На път за Дамаск” (1932), “Българската Църква” (1932), “Същината на пастирското служение” (1935), “Религия и наука” (1937) и др.

На 21 януари 1945 г. с 84 гласа от общо 90 е избран от епархийския събор за Български екзарх. Само месец след избора Вселенската патриаршия сваля схизмата от 1872 и признава автокефалията на Българската православна църква.

През 1948 г., поради отказа на екзарх Стефан да приеме вмешателство от страна на комунистическия режим в делата на Църквата, той е принуден да подаде оставка и тя е приета от Св. Синод. Същата година властта се разпорежда той да бъде изселен в с. Баня, Карловско, където живее до смъртта си. Погребан е в съборната църква “Успение Богородично” на Бачковския манастир.

Във връзка с кончината му, негово духовно чедо и дъщеря на негов близък приятел Йорданка Христова споделя в свой спомен: „Когато Дядо Стефан почина, г-жа Цоневска и аз отидохме в Бачковския манастир и намерихме ковчега съвсем неподготвен за един такъв велик човек като Екзарх Стефан I. Веднага убедихме тогавашния игумен Дядо Йона и сестрата на Дядо Стефан – леля Славка, че не подобава Екзархът на България да бъде в такова състояние в последния си път. Те отговориха, че очакват нареждания на Светия Синод как да бъде подреден ковчегът и какво да се извърши. По наше настояване намериха коприна, с която украсихме ковчега наоколо, направихме хубава възглавничка, окичихме го с първите цветя и подредихме подобаващо последния Български Екзарх. Това беше последното, което неговото “духовно дете” можа да направи за него.

Представяме ви размисли на екзарх Стефан из писма до неговата духовна дъщеря Йорданка, от тяхната кореспонденция между годините 1951 и 1957 – в периода на неговото изгнаничество в с. Баня:

„Благодарен и признателен съм на Бога, че, въпреки моите слабости и немощи, дарил ми е най-великата сила и най-неизчетното богатство:

Вярата в Христовото Възкресение и в силата на Неговата Пасхална благодат!

За мене живота вън от светлината на вярата в Бога няма смисъл, няма съдържание. За да мисля така, имам непоклатими основания; основания научни – обективни и основания мистични – субективни.

И сега, когато в моя ветерничав дом, заточен тук от моите ученици и някогашни помощници, изпитвам невзгодите на живота ми – без вина виновен – само вярата е, която ме крепи и вдъхновява да нося спокойно, със светли надежди, бремето на даденото ми изпитание, защото зная, вярвам и изповядвам, че: ”не в силе, а в правде Бог!”

* * *

„Голямо множество хора, кога встъпват в живота, напрягат всичките си сили, да се наредят в живота, а не да нареждат живота. Мнозинството е по готово, да бъде паразит и готованец в живота, отколкото строител и художник.

Милиони люде – младежи свършват гимназии, университети, политехники и пр., получават учени степени и пр., но всичко това правят да си осигурят поминъка, но не и да развият в пълнота и в красота духовните си сили и да запалят нови огньове от дух и истина, за да внесат радост и социална правда в живота.“

* * *

„Писмото ти своевремено получих, но не можах тутакси да ти отговоря, защото не бях добре. Прекарах голяма криза от отравяне и простуда, катастрофална криза, както се изразиха лекарите, и, мило дете, ако сега съм жив и здрав то това дължа изключително на Божията милост, на Божията помощ. И лекарите признават, че по чудо съм жив. Аз затуй винаги съм учил, винаги изповядвал великата истина: “Когато Бог е с тебе, нямай страх от нищо и от никого; вярвай в Него, старай се да изпълняваш заповедите Му, обичай Го от все сърдце и не се бой, Той промишлява и бди над тебе и в минути на беди, неволи и изпитания Той е твоя всесилен Помощник, Покровител и Спасител!”

* * *

„Знай, че това, което се извърши от враговете ми, от гонителите ми, довчерашни мои храненици, срещу любовта ми, е само за мое добро. Ще дойде ден, когато всеки ще се убеди, че: ”не в силата е Бог, а в правдата!” Мисля, че за мене беше нужно да видя как се отплаща за доброто със зло и колко е къса човешката памет, когато над нея работи завистта! И въпреки тоя бесноват поход, изгубил и ума и дума в светлината на истината и правдата, аз няма да престана да обичам човека, убеден, че не всички човеци са Каиновци и Иуди… В света има, слава Богу, още възвишени души, които, отвратени и погнусени от поведението на изродените човеци, от фарисеите на живота и тяхната хамовщина, могъществено носят и безбоязнено в светлина разкриват добротата и благородството на истинния човек, на човека, който не е помрачил в себе си образа и подобието Божие.”

* * *

„Като гледам скромното, но полезно дело на изгнаническото ми размишление и бдение – труда на моето четене и писане да стои в папки и не мога да го печатам и дам в дар на вярващите, кръв капе от сърдцето ми, особено като виждам как свободно и охолно се шири безбожническата книжнина и как триумфално шествува дръзкото безверие… А в това време Св. Синод и назначения му Патриарх, феодалите на Църквата ни, спокойно си почиват, необезпокоявани от това, че в Нивата Христова врагът безпрепятствено сее ли сее плевелите си… Тогава? Пак страх от припадък! Но, мило дете, велик е Бог. Той не е в силата, а в правдата; да бъде волята Му! Само от Него чакам помоща да обичам и враговете си и за тях да се моля да бъдат вразумени.“

* * *

„Нито съм на земята, нито съм вън от земята. Не съм между човеците, а постояно мисля за тях. Обичам истината и ненавиждам лъжата, а стоя с мълчаливи протести против ходовете и адептите на лъжата, без да се хвърля в жъртвоприношението за тържеството на истината, задоволявайки се с платонизма на перото и въздишките на сърцето.

Мерзостта на запустението, с нечуваното нахалство навлезла в светилището, силно ме угнетява и ужасява, а нямам камшика, за да гоня и прогоня чинителите на мерзостта. Дотегнаха ми карнавалните и панаирските пиршества, а немога да отговоря на недоумението: какво да се прави, щото цирковото величие да се премахне от самодоволството среди феодалите, които въздигат буквата, а убиват духа на Евангелието. За това буквоядство и фарисейско благочестие страдам. Страданието ми се изразява в мълчание. По рано се молех, а сега само въздишам. Очите ми са в небето, а сълзите в сърдцето.“

 

 

Близки теми: