Седем седмици без анестезия: защо постят християните
В последните години стана модерно да се пости. Сега Великият пост се спазва не само от православните християни, но и от хора, които са твърде далеч от Църквата. Седем седмици те заедно с християните се въздържат от определен вид храна, добросъвестно спазват поста в неговата гастрономическа част, като при това не ходят на служба, не се молят и не участват в Тайнствата. Мотивите им са ясни: невъцърковените хора смятат, че постът е полезен за здравето и го възприемат като вид диета. Трудно е да не се съгласим с това. Наистина лишаването от храна от животински произход ни помага да се освободим от излишните килограми, нормализира работата на храносмилателната система, понижава нивото на холестерол в кръвта … Това е факт, затова днес мнозина постят.
Говорителите по радиото и по телевизията съобщават в новините за началото на Великия пост, в ресторантите и кафенетата се появява специално „постно” меню, вестниците и списанията публикуват разнообразни рецепти за постни ястия. Тук, разбира се, няма нищо осъдително. Много е добре, че народът ни най-сетне осъзна, че е благотворно диетичното хранене и по този въпрос не се уподобява на гоголевския Собакевич, мечтаещ да обеси доктора – немец, който е измислил диетите.
По отношение на невярващите хора всичко е ясно – те се грижат за здравето си. Но защо постят самите православни християни?
Все пак трябва да има някакъв особен религиозен смисъл в отказването на християните от месо и мляко. Също и много нецърковни хора, може би несъзнателно, но някак усещат, че постът, всъщност, съвсем не е само диета. Значи ли това, че на Бог не му е угодно хората да ядат тези храни, защото те съдържат в себе си нещо, което осквернява човека?
Освен това и други религии в една или друга степен изискват лишаване от месо. Юдаизмът забранява да се яде месото на цял ред животни, в това число свинско. А в исляма не само яденето, но дори и случайното допиране на правоверния до прасето се смята за грях. А на вярващите в Кришна изобщо категорично им се забранява да ядат месо – при тях никое животно не може да служи за храна на човека.
И ако православните християни се въздържат от животинска храна не изобщо, а само за определено време, то следва ли, че техният пост е по-малко угоден на Бога или че си заслужава да постим някак по-радикално, например по кришнарски.
Няколо изречения за животните
Понякога една и съща проява може да има съвсем различни причини. И за да имаме правилна преценка за различните видове въздържание от месо в различните религиозни традиции, е необходимо първо да изясним какъв всъщност е мотивът на това въздържание.
Защо кришнарите не ядат месо? Традиционното обяснение е, че във всички ведически религии животът на всяко животно се смята за неприкосновен; и дори смъртта на хлебарка, случайно смачкана в тъмното с чехъл, се преживява от монасите – джайни като неволно убийство на живо същество. Но причината за тази принципност до педантизъм съвсем не е в сантименталната любов към нашите по-малки братя.
Работата е там, че в индуистките религии се изповядва учението за реинкарнацията, чиято същност Владимир Висоцки формулира доста точно в една своя песен:
Значи кой кой е и кой какъв е бил? – ние никога не знаем.
Побъркаха се генетиците от гени и хромозоми.
Може би онзи проскубан котарак преди е бил негодник,
а този мил човек е бил преди добро кутре.
Кришнарите вярват, че след смъртта на тялото човек продължава съществуването си, като се преселва в друго тяло. При това не е задължително да се пресели в човешко тяло. Този, който е живял неправедно, може да получи новото си въплъщение в тяло на животно, насекомо или риба. В свещените текстове на последователите на Вишну буквално се казва: „… Този, който се храни с плътта на определени същества, се преражда в животинска форма на живот, която е такава, че той да е храна за онези, които е ял преди”.
С такива възгледи за фауната, разбира се, кришнарите не могат да ядат храна от животински произход. Само че това няма нищо общо с любовта към животните.
Само в християнския свят може да се появи оптимистичната поговорка: „Бог няма да те издаде и свинята няма да те изяде”. Според вярващите в Кришна мераклиите да похапват цвърчащо свинско автоматично биват изяждани от свиня в следващия си живот и това е в пълно съответствие с кармичния принцип за запазване на веществото и енергията. И дори самият Кришна не може да попречи на свинята в това.
В юдаизма и исляма причината да не се ядат определени видове месо е съвсем различна. Мюсюлманите и юдеите се гнусят да ядат свинско или заешко, защото те смятат, че Бог при сътворението на животните предварително ги е разделил на „чисти” и „нечисти”. Следователно този, който яде „нечисто” месо, сам става нечист пред Бога.
Този възглед има своите корени в особеностите на тяхната интерпретация на текста на Библията, където наистина се среща разделение на животните на „чисти” и „нечисти”. Ислямът и юдаизмът тълкуват буквално тези места в Свещеното Писание. А християнството, напротив, вижда в това разделение само педагогически смисъл.
По думите на светителя Фотий, Патриарх Константинополски: „чистото се отделя от нечистото не при сътворението на света, но получава това различие поради някои обстоятелства. Тъй като египтяните, на които е слугувало израилевото племе, са почитали като божествени много видове животни, които били твърде хубави, и са извършвали нечестиви действия спрямо тях; то Мойсей, за да не се увлече също и израилевият народ в това скверно отношение и за да не започне да почита безсловесните като божества, при законодателството справедливо ги нарича нечисти. Не защото нечистотата им е присъща от сътворението, в никакъв случай, или защото нечистотата е в тяхната природа, но понеже египетският народ ги използва не чисто, а твърде недостойно и нечестиво. А ако Мойсей отнася към чина на чистите животни някои, които са обожествявани от египтяните, като например бика и козела, то с това той не извършва нищо противоречащо на настоящото разсъждение или на неговите лични цели.
Като нарича част от обожествяваните от египтяните животни мерзост, а други предава на смърт, кръвопролитие и убийство, Мойсей в еднаква степен предпазва израилтяните от служение на тези животни и от произлизащата оттук вреда. Защото нито мерзкото, нито убиваното и подлежащото на заколение не би могло да се смята за бог от тези, които се отнасят така към него”.
За християните разделянето на животните на субстанциално „чисти” и „нечисти” е категорично неприемливо. Това ясно личи от думите на апостол Павел: „няма нищо само по себе си нечисто” (Рим. 14:14) и „всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се приема с благодарение, понеже се осветява чрез слово Божие и с молитва” (1Тим. 4:4-5).
Но в такъв случай защо все пак православните християни не ядат месо по време на пост?
В житието на светителя Спиридон Тимитунтски има една поучителна история, която ни разкрива православния смисъл на поста и ни показва какво е правилното отношение към него:
През първата седмица на Великия пост, в петък, при светителя Спиридон дошъл странник, християнин. Епископът живеел с дъщеря си. Той й казал: „Имаме ли храна за странника?” Дъщерята отговорила: „Татко, ти не вкусваш нищо през тази седмица и аз се старая да ти подражавам, затова нямаме никаква сготвена храна; а от блажното време имаме останало свинско месо”. Епископът й казал: „Сложи това месо на масата и ни приготви да ядем”.
Дъщерята изпълнила заръката на баща си. Божият угодник поканил на масата своя гост и сам седнал да яде с него. Странникът казал: „Аз съм християнин и не ям месо през Великия пост”. Епископът му отговорил: „Точно защото си християнин, а не юдеин, трябва да ядеш. Ние не ядем месо, не защото то е нечисто или защото в това има някаква добродетел – както не ядат месо юдеите, но за да не се отеготяват телата ни от преяждане.
За разлика от другите световни религии в Православието въздържането от месо не съдържа в себе си вероучителен смисъл. Неяденето на една или друга храна не е самоцел за християните. Има много причини, заради които човек може да не спазва телесния пост, например: бременност, старост, нищета, болест. Често лекарите забраняват на болните да се лишават от блажна храна, а Църквата никога не е призовавала да се нарушават техните предписания. Светителят Игнатий Брянчанинов пише на своята боледуваща сестра:
„Непременно яж говежди бульон и друга, необходима за потребностите на твоето тяло месна храна. Църквата приема човек да се въздържа от месна храна в определени периоди, защото непрестанното ядене на месна храна разпалва безмерно телата; и за да може чрез растителната храна по време на пост телата да отпочиват, а не защото употребата на месо включва в себе си собствено някакъв грях или нечистота. И затова неяденето на месо при необходимост или болест е груб предразсъдък на руския човек, който обременява небесната религия с много свои национални дебелащини”.
Според светителя Игнатий Брянчанинов отношението към блажната (т.е. към непостната) храна като към нещо нечисто, което може да оскверни постещия християнин, е грубо суеверие и профанация на евангелското учение.
За съжаление и днес сред вярващите хора можем да срещнем подобно отношение към телесния пост. Например, човек хапва парченце домашен сладкиш или пирог през Великия пост и изведнъж се оказва, че в тази храна има мляко и яйца и настава такова огорчение и безпокойство: „О, как можах да се облажа! Сега пропада целият пост”. „Облажих се” звучи почти като „осквернен съм”! На тези хора им се струва, че смисълът на поста се състои само в това да ядат единствено зеленчуци и да ги приготвят само с растителна мазнина. И според тях даже случайно изяденият залък блажна храна може да отнеме на поста сакралното му значение.
А всъщност Църквата никога не е влагала никаква мистика във въздържанието от храна. Лишаването от месо, мляко, яйца и други продукти от животински произход в православното разбиране е безкрайно далеч от мюсюлманския страх от „оскверняващото” свинско; християнското разбиране действително е сякаш донякъде по-близко до обикновената система на диетичното хранене. Но между поста и диетата има съществена разлика. Диетата по медицински показания обикновено се спазва за излекуване на телесни болести. А целта на християнския пост е изцеление на болестите на душата.
Всеотдайният културист
Съществува безусловна зависимост между режима на хранене и състоянието на душата: колкото повече внимание отделя човек на плътта си, толкова по-малко се грижи той за душата си. И тук изобщо не става дума за банална лакомия. Човек може да служи на тялото си твърде самоотвержено и аскетично, но принципът на обратната зависимост от това не се променя.
Има един странен спорт – бодибилдинг. Самото му название показва, че главната цел в него е изграждането на собственото тяло, увеличаване на обема на мускулатурата. Всеки ден по няколко часа културистът измъчва себе си на уредите, методично вдига железа, изпълнява силови упражнения и от време на време поглежда в огледалото: има ли резултат; станало ли е тялото му по-мускулесто, отколкото е било преди няколко дни. Културистът не се стреми да бъде „най-добрият”. При еднакви килограми щангистът ще е по-силен от него, а всеки квалифициран боксьор дори от средна категория може да нокаутира сто-килограмов културист. Но това не го притеснява, той има друга задача – той расте, той увеличава мускулната си маса. За изграждане на тялото му е необходим строителен материал и културистът спазва определен режим на хранене: яде месо, млечни смеси за детско хранене, пие протеинови напитки, с една дума – включва в хранителния си режим продукти, богати на животински белтък. Т.е. точно тези храни, които християните не ядат по време на пост.
Това различно отношение към една и съща храна очевидно предполага и разлика в поставените цели. Културистите се хранят обилно, за да увеличат мускулите си и да се наслаждават на мисълта за собственото си превъзходство над хората с по-малко мускули. Християните, напротив, ограничават храната си и ослабят тялото си, за да успеят да видят в своята душа греховете и недостатъците и да осъзнаят, че за никакво превъзходство над другите хора дори и дума не може да става и за да се опитат с Божия помощ да оздравят душите си.
И не е случайно, че именно през първата седмица на Великия пост в православните храмове всеки ден многократно звучи покайната молитва на свети Ефрем Сирин: „Господи и Владико на моя живот…”, която завършва с думите: „…дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат вовеки”. Оказва се, че това да виждаш греховете си не е естествена способност на човека, а е дар Божи. И християните постят, именно за да се променят така, че да могат да възприемат този дар.
Непрактичният астроном
Колкото повече се отдалечаваме от източника на светлина, толкова по-често се препъваме, падаме в калта и се цапаме. Това всъщност не е чак толкова страшно, защото можем да се измием, да изперем дрехите си и пак ще сме в ред. Но проблемът е там, че в тъмното е невъзможно да видим, че сме се изцапали. За това е необходимо да се върнем на светло.
Човек често не вижда греховете си, защото грехът е отстъпване от Божията воля, отпадане от Бога. И колкото повече грешим, толкова повече се отдалечаваме от своя Създател като рискуваме да потънем в такава духовна тъма, в която вече няма да знаем в каква посока да се движим, за да се върнем на светло. Ние чувстваме, че вече много пъти сме паднали, че сме потънали в мръсотия, и разбираме, че ако не променим нищо в живота си, то лутането в мрака може да завърши за нас със счупена глава.
Бог не свързва нашата воля и ни дава свобода да се отдалечаваме от Него, когато поискаме. Но Той никога не забравя своите заблудени чеда. Ние не сме в състояние да се върнем при Бога от тъмните дебри на нашата самост. Но ние винаги можем да извикаме към Него, осъзнали своята беда и безпомощност.
И Господ непременно ще отговори на този зов, ще ни докосне с лъчите на Своята благодат. Само тогава, в тази светлина на Божията любов, ние ще можем да видим как сме осакатили и окаляли душите си, блуждаейки в тъмата на нашите грехове.
В свещената история такъв зов за помощ към Бога винаги се съпровожда с пост.
Ако разгледаме откъсите в Стария Завет, в които се споменава за поста, лесно ще забележим, че хората са смятали поста именно за средство, което им помага да възстановят загубеното общение с Бога. Мойсей пости преди да възлезе пред Бога на планина Синай и целият Израилев народ пости с него. Жителите на Ниневия постят, когато мярата на техните грехове препълва Божието дълготърпение. Юдеите постят, когато се връщат от Вавилонския плен. Изобщо пост е бил обявяван от пророците и царете на древен Израил безброй пъти. Сега, в новозаветната епоха, християните спазват постите и смисълът на това през всички времена остава един и същ: постът съпровожда молитвеното обръщане на човека към неговия Създател.
Но нима без пост Бог не би чул човека? Нима Всемогъщият Творец на Вселената се нуждае от това хората да се лишават от определени храни? Разбира се, че не! Постът е необходим не на Бога, а на нас самите. В Книгата на пророк Захария Бог открито говори за това на юдеите: „когато вие постихте и плакахте … за Мене ли постихте, за Мене ли? И кога ядете и пиете, не за себе си ли ядете и не за себе си ли пиете?” (Зах. 7:5-6).
Постът за човека е просто инструмент. Като ослабяме телата си с въздържание от храна, ние правим душите си по-възприемчиви за общение с Бога.
Но ако човек се лишава от месо и мляко и същевременно не се обръща към Бога в молитва, не се покайва за своите грехове, не се стреми да се съедини с Бога в тайнството Свето Причастие, то възниква въпросът, защо е придобил този инструмент.
Това отношение към поста може да се сравни с поведението на непрактичния астроном – любител, който много години се труди, лишава се от всичко и накрая успява да си купи чудесен телескоп. Той много го цени, издухва прашинките от него, лъска с парченце велур фирмения оптически уред, превръща го в главно украшение на кабинета си. Но през целия си живот той така и не се досеща да насочи своя телескоп към сияещите звезди на небето. И нито веднъж не приближава жадуващ поглед към окуляра, замечтан това прекрасно небе да се приближи към него.
Постим с пост приятен
Ако нашето благочестие не е съчетано с любов към хората, които ни заобикалят, постът ни няма да е угоден на Господа, молитвата ни няма да е приета от Него и зовът ни към Бога ще остане без отговор. Християните наричат с думата милостиня деятелния израз на тази любов. И това не е просто монета, пусната в кутийката на просяка, стоящ пред църковния вход. Милостинята се състои в това да имаш живо състрадание към чуждата беда, да помагаш на тези, на които сега им е зле, да се лишаваш заради другите.
Ето какво казва за това свети Йоан Златоуст: „Смисълът на поста не е в това да получаваш облага от отказа от храна, а в това – бедният да изяде вместо теб приготвената за теб храна. За теб това ще е двойно благо: и ти ще постиш, и другият няма да гладува”.
Светителят обяснява заместването на месото с риба по време на пост с това, че рибата е по-евтина от месото и спестените пари християнинът ще може да даде на онези, които имат нужда от тях. Затова когато днес човек види в „постното” меню на модния ресторант някакъв „шашлик от есетра”, който струва само 500 рубли за порция, неволно се замисля за целесъобразността на този интересен начин за въздържане от месо.
А на корицата на книгата с рецепти за постни ястия четем странно жизнерадостното заглавие: „Постим с пост приятен”. Очевидно се има предвид, че самият постещ трябва да усеща приятността на поста, след като похапне от постната вкуснотия, приготвена по предложените в книгата рецепти. И някак дори не веднага се сещаме, че постът е жертва. Това е нашата жертва пред Бога. И тя, разбира се, трябва да е приятна не за нас, а на Господа. Църквата пее за това в първия ден на Великия пост в стихира на вечерната служба (от където всъщност без да помислят са взели израза за „приятния пост”):
„Постим с пост приятен, благоугоден на Господа: истинският пост е отдалечаване от злобата, въздържане на езика, отхвърляне на яростта, разграничаване от похотите, обвиненията, лъжите и клетвите. Ако се въздържаме от това, постът ще е истински и благоприятен”.
Не е трудно да забележим, че тук няма нито една рецепта на постно ястие. Също както и няма да намерим в тази чудесна готварска книга със странно заглавие най-важната рецепта – за това, за което говори светителят Йоан Златоуст, а той казва всичко съвсем ясно: премини към по-проста, по-евтина храна и използвай парите, които си спестил от тази промяна, за да помогнеш на тези, които са по-бедни и по-нещастни от теб. Това ще бъде онзи благоугоден и приятен за Господа пост, към който Църквата призовава християните.
За да дойдем на себе си
Словосъчетанието „блудния син” отдавна е станало нарицателно дори сред невярващите хора. Всеки културен човек познава този евангелски сюжет, най-малкото – от картината на Рембранд. Но далеч не всички знаят, че историята за блудния син има най-непосредствено отношение към темата за смисъла на християнския пост.
Работата е там, че Църквата определя няколко седмици, които предшестват Великия пост, като подготвителни, защото още тогава вярващите започват да се готвят за времето на покаяние. Една от тези седмици така и се казва: „Неделя на Блудния син”. В тези дни в храма се чете притчата от Евангелието според Лука, която учудващо точно обяснява християнското разбиране за отношенията между падналия човек и неговия Създател:
…Един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.
А като дойде в себе си, рече; колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят (Лк. 15:11-24).
В този кратък разказ се съдържа най-дълбок смисъл. Заради своите грехове човек доброволно се отдалечава от Бога, също както по-младият син от притчата сам напуска баща си. И в това отдалечаване от Бога е причината за всички човешки беди, проблеми и напасти. Усещането за копнеж по друга реалност, болезненото чувство, че си чужд в този свят, че някога духовно си се отдалечил в далечна страна и досега все още оставаш в тази чужда страна – може би точно това е най-важното условие за истинско християнско покаяние. Да се върне вкъщи може само онзи, който е осъзнал, че е напуснал дома си.
Но в кой момент в притчата блудният син идва на себе си и решава да се върне при напуснатия от него баща? Той идва на себе си едва след като усеща глад, т.е. след пост, макар и по неволя.
А християните постят доброволно и не чакат греховете им окончателно да ги завлекат в „далечна страна” и да им отнемат всички получени от Бога дарове и да ги доведат до пълна свинщина. Затова постът в Църквата е своего рода точка на възвръщане в напуснатото духовно отечество и сигурно средство за това – най-после да дойдем на себе си, подобно на блудния син.
Диета или подвиг
Светителят Теофан Затворник пише, че животът ни без Бога прилича на стружка, която се навива около собствената си празнота. Човек чувства тази пустота, тя го измъчва и плаши. С всички сили той се старае да заглуши гнетящото усещане за безсмислието на живота му с различни удоволствия: гледане на любими предавания по телевизията, приятна леност след обилна вечеря, наливане с алкохол, игра на компютърни игри …
Човек се старае да не мисли за това, че в края на краищата смъртта ще му отнеме всички тези обезболяващи средства и тогава ще се окаже, че Бог е единствената достъпна за него реалност. Ще бъде ли тази среща със Създателя радостна за този човек, който през целия си живот така наивно се е опитвал да се скрие от Бога?
Трябва да се стараем да сложим в ред душите си, докато още животът ни не е завършил. Всъщност, в това се състои смисълът на Великия пост.
Свети Йоан Златоуст пише: „И тъй, какво, брате, си придобил с помощта на поста? Не ми казвай „постих толкова много дни, не ядох едно или друго, не пих вино, изтърпях нечистота”. Но ми покажи, дали си станал кротък, след като си бил гневлив, дали си станал човеколюбив, след като си бил жесток; защото ако се опиваш от гняв, то за какво угнетяваш плътта си? Ако в душата ти има завист и користолюбие, то каква полза от това, че не пиеш друго освен вода?”
Като се лишават от месо, вино и развлечения през Великия пост, вярващите хора не извършват велик подвиг. Те просто решават да поживеят без тази духовна анестезия поне седем седмици, за да могат най-сетне да надзърнат в собствената си душа.
А там те ще открият не просто празнота, там са се натрупали много различни гадости, както винаги се случва в домакинството в местата, където рядко поглеждаме. Трябва да се опитаме да разчистим това греховно затрупване и да изпълним своята вътрешна празнота с любов към Бога и към ближните и да молим Христос за помощ в този непосилен за човека труд. Само тогава постът ще бъде истински духовен подвиг, а не само диета – макар и полезна за тялото, но напълно безполезна за душата. I foma.ru
Превод: Евгения Николчина
(снимка: religionunplugged.com)
