Андрей Романов: „Праведникът е трън в очите на мнозина.“ Разговор за свети Николай Велимирович

Господи, мила тайна на душата ми,
колко лек излиза този свят, когато го меря
на един кантар с Теб…

(Св. Николай Велимирович, Езерни молитви)

Господин Романов, познаваме се отдавна, още преди да бъде създаден този портал (Православие България), в който дълги години бяхте редактор. Работили сме заедно и по много книги, една от които е „Езерни молитви“, издадена във Вашия великолепен превод. Тъкмо заради тази книга Ви предложих да поговорим за нейния автор, свети Николай Велимирович.

Разговор между хора, които с голяма вероятност предполагат какво мисли другият по теми, свързани с общата работа, обикновено става личен; а в случая става и пристрастен, тъй като нашата работа трудно ни оставя безразлични. Така че се чудих дали не е по-правилно да поговоря за свети Николай с неутрален специалист върху историческия период, в който е живял. Докато обмислях, зачетох се отново в есето Ви „Езерният пророк“ и осъзнах, че за човек, когото сме познали и обикнали чрез текстовете му в най-съкровеното му себеразкриване – покайния му разговор с Бога, не искам да водя неутрален и отстранен разговор. Дори този човек да не беше прославен като светия на Църквата; но особено когато това вече се е случило. Затова нека да поговорим лично за свети Николай. Така ще сме по-близо и до богословието, според което любовта е най-вярната отправна точка към всеки човек, ако искаме да го видим и разберем правилно.

Радвам се, че ми предложихте този разговор. За мен св. Николай Велимирович не е просто един от многото църковни авторитети и светци; той ми е изключително близък. Възмутен съм от нелепите обвинения срещу него, от тези вулгарни хули, които се изсипаха през последните дни върху един праведник, един православен светец. Не разбирам защо се прави това. Очевидно мотивите са грубо политически.

В нашия език има термин „светогонци“ – за хора, които хулят светците или ги преследват. За съжаление у нас е имало такива хора в миналото, има ги и днес.

Ще цитирам първите изречения на Вашето есе (което допълва българското издание на „Езерни молитви“ – б. а. ). Там казвате: „Няма да чуете за този човек по телевизията. Водещите в студиото не говорят за него. Не бихте го видели в никое шоу и новините няма да ви съобщят нищо за него.“ … И продължавате. „Всеки си има праведник. За мнозина в нашия мрачен век и по нашите горестни балкански земи този праведник е свети Николай Сръбски – дядо Николай, както и до днес го наричат с обич хората“.

Наскоро обаче един човек го нарече публично по друг начин. Нарече го „фашизоиден богослов“, и така успя донякъде да опровергае първото Ви твърдение – че медиите не говорят за свети Николай. Защото името на светеца беше подхвърлено, ако не на телевизиите, то на социалните мрежи, и беше обсъждано широко – от едни с любов, от други – с омраза, и дори с насмешка. Предполагам, че се изкушавате да изразите отношение към това събитие, но по-добре да спестим изкушението, и на себе си, и на другите, и да опитаме да не съдим. Добрата страна на тази случка е, че предизвика внимание към личността на свети Николай Велимирович у хора, които за първи път чуват за него.

Когато написах тези думи в моето есе, имах предвид, че медиите и публичността се интересуват от всичко друго, но не и от праведниците и праведността. Няма да открием праведници сред политиците, звездите, милионерите и шоумените. Но затова пък простичкият човек, обикновените хора от народа биват инстинктивно привлечени от праведността и светостта. Неотразимо е обаянието на праведника за една проста, смирена душа.

За съжаление това, че медиите се заинтересуваха внезапно от един светец по толкова груб и тенденциозен повод, показва природата на (някои) медии. Това се отнася и за потребителите на социалните мрежи. Както мухите търсят разваленото, лошото, така и те са привлечени от клеветата и хорската немотивирана злоба. Преди години по същия начин в медиите беше подета отвратителна клеветническа кампания срещу св. Серафим Софийски Чудотворец. Сега продължават със св. Николай Велимирович.

Ще се върна към определението “фашизоиден”. Трябва да призная, че преди години една жълта медия ни нападна заради книгите на свети Николай Велимирович. Написаното ме изуми тогава, но някак го подминахме, защото материалът изобилстваше и с други цветисти лъжи и манипулации. Публикувахме отговор и го забравихме. Но днес се оказва, че тази „теза“ е прескочила от страниците на жълтото издание направо в Университета. Затова може би е време да я видим по-отблизо. Според Вас какви факти, свързани с живота на свети Николай, може да са родили подобно твърдение?

Тези обвинения срещу светеца са грубо и тенденциозно политически, те са свързани с неговите обществени убеждения, които явно не се харесват на прозападната част от нашето църковно общество и така се ражда абсурдното твърдение за “фашизоидност”. Но истината е, че мнозина православни светии и свети отци са имали убеждения, които изобщо не могат да се вместят в днешната така наречена “политкоректност”, и са много далеч от възгледите на един съвременен западен либерал. Трябва ли поради тази причина да ги смятаме за “фашизоиди”? Може би св. Николай е “фашизоид”, защото се осмелява да каже: “Истина, хората с много надежди извън Теб стоят на планината и чакат слънцето да изгрее от Запад. А аз стоя обърнат на Изток и знам със сигурност, че слънцето скоро ще се роди. Защото виждам зората да руменее” (Езерни молитви). А? Каква ужасяваща ерес, нали? А ето пък какво казва за демокрацията един друг свети отец – св. Теофан Затворник: “Когато царската власт падне и народите навсякъде въведат самоуправство (република, демокрация), то тогава антихристът ще има голям простор за действие. Няма да е трудно тогава на дявола да подготвя хората за отричане от Христа, както показа опитът на френската революция. Не ще има кой да наложи вето и да го направи с власт. А смиреното заявление на вярата никой няма и да слуша дори. И така, когато навсякъде се възцарят такива порядки, благоприятни за антихристовите стремежи, то тогава и антихристът ще се яви. А дотогава ще почака, ще потрае” (Тълкувание на Второ послание до Солуняни, 4). Е, какво? Св. Теофан е “фашизоид”, така ли? Какви са тези вулгарни обвинения в креслив сталинско-бериевски стил? Трябва ли да повтаряме езика и похватите на една отминала епоха?! Може би истински фашизоиди са тъкмо онези, които приписват фашизоидност на православните светци?

Основните аргументи, които срещнах, наистина са извлечени от исторически полемики и носят политически характер. Две са главните обвинения. Първото: изглежда има сръбски историци, които откриват в няколко послания на свети Николай антисемитска реторика. Един от най-известните примери, които дават, е негова реч, произнесена в Америка доста преди войната. От друга страна, има свидетелства, че свети Николай е помагал за спасяването на евреи в окупирана Сърбия. Жена, престояла повече от година в сръбски манастир и спасена с помощта на свети Николай, е изпратила до Сръбската църква писмо, в което разказва своята история. Може да е било във връзка с проучванията около неговата канонизация – само предполагам. Другият грях, който му се приписва, дори се затруднявам да формулирам. Изразява се в положителната оценка на свети Николай за една противоречива политическа фигура в Сърбия, Димитрие Льотич. Този човек е основател на дясна националистическа организация, за кратко е бил министър на правосъдието на Сърбия и е радетел на идеята за балкански православен славянски съюз. Всъщност, не е точно да се каже „противоречива“, защото макар едни да го наричат крайнодесен националист, а други – фашист и германски колаборационист, общо взето той е непопулярен в Сърбия и каноничната историческа оценка за него е отрицателна. На неговото погребение владика Николай Велимирович произнася реч, в която описва неговите достойнства, и го нарича „християнски държавник“ . В това е скандалът. Опитах да намеря някакво обяснение за това отношение на свети Николай. Обяснение наистина има, но то премахва удобството на етикетите и не върши работа на пропагандистите, затова не е интересно. То предполага обективен анализ на действителните исторически източници. И оказва се, че има историци в Сърбия, които и в момента се занимават с такова проучване на германски архиви. Един от тях определя отношението към Льотич като сръбска версия на феномен, наречен Reductio ad Hitlerum (свеждане към Хитлер) – дискредитиране на политическа фигура чрез идентифицирането ѝ с Хитлер, като символ на злото, отчитайки сходства във второстепенните признаци. Важно е също да се проследи как се развиват отношенията между Льотич и Владика Николай в хода на политичеките събития. Накратко, без да влизаме в тази история – да кажем, че за поведението на свети Николай има причини, но те не са на полето нито на антисемитизма, нито на фашистката идеология.

Св. Николай е бил човек с десни политически убеждения, консерватор, русофил, монархист. Като мнозина консервативни интелектуалци от онова време, и той е смятал, че за революционните събития в Русия и победата на болшевизма са отговорни евреите. Такова е било преобладаващото мнение в Европа тогава, и то не само между православните, – мнозина католически интелектуалци и църковни дейци са вярвали в същото. В това отношение св. Николай е бил повлиян от едно почти всеобщо разпространено през онази епоха убеждение. Да, жалко е, че не е надмогнал по-решително предразсъдъците на своето време, но фактът, че след германската окупация на Югославия нацистите не го награждават, а го изпращат в концeнтрационния лагер Дахау, показва тяхното отношение към него, и неговото отношение към тях. Светецът е категорично против пакта Цветкович-Мачек, с който Югославия влиза в съюз с Хитлерова Германия, и съдейства за преврата от 27 март 1941 г., който сваля пронацисткото правителство и осуетява този съюз. По време на германската окупация той помага на страдащи и преследвани хора и спасява евреи като истински праведник и герой.
Димитрие Льотич не е никакъв фашист, това са клишета на Титовата пропаганда и на хората, които ги повтарят днес, без да мислят. Самият той се е разграничавал категорично от фашизма. Дясноконсервативни политически дейци е имало по това време и в Сърбия, и у нас. Льотич е сръбски патриот, православен монархист и националист с идеи за възраждане на своя народ чрез връщане към традиционните ценности на патриархалното общество и православната вяра. Той наистина е бил за съюз на православните балкански народи, в частност за един българо-сръбски съюз. Донякъде сходни разбирания е имал и св. Николай. Своите социално-политически възгледи светецът излага в книгата си Средният път. “Средният път” или “третият път”, който предлага светецът, е алтернатива на двете враждуващи идейни противоположности – капитализма и комунизма. Тази концепция е много близка до съвременната, католическа социална доктрина на тъй наречения солидаризъм, изложена в трудовете и енцикликите на много папи, започвайки от Лъв XIII и стигайки до Павел VI и Йоан Павел II. Ако всичко това е “фашизъм”, то много хора с религиозни и консервативни убеждения са фашисти. Впрочем, стигмата “фашист”, “фашизоид” е удобна именно с това, че може да се лепне практически на всеки несъгласен и инакомислещ човек.
Бих искал да попитам обаче: ако св. Николай е бил наистина “фашизоид”, както твърдят нашите доморасли светогонци, то как се е озовал на една крачка от германските газови камери? Нека ми отговорят на този въпрос! Истината е, че светецът е убеден противник на фашизма и нацистка Германия, и за малко да плати с живота си за това.

Ако се върнем към вярата на Църквата – разкажете как се разбира светостта в Православието. В контекста на съборната Църква, която изповядваме в Символа на вярата, възможно ли е някой да е светец в една поместна Църква, а в друга да не е?

Разбира се, че не е възможно. Православните по целия свят сме една общност, едно неделимо семейство, независимо от нацията и страната. Чашата с причастието е обща, вярата е обща, светиите са общи. Наскоро в една провинциална църква в Черна гора видях голямо стенописно изображение на светия покръстител на България, княз Борис Български. Също и за нас, българите, св. Сава Сръбски и св. Николай Велимирович са обичани и почитани светци. На небето няма разлика между гърци, българи, руснаци, араби, сърби, тяхната нация е една – Христова.

Светостта е славата на Църквата, тя е най-благоуханното цвете, което човечеството може да поднесе на Бога. Светът съществува заради светците, животът си струва да се живее заради това, че на тоя свят има не само търгаши, тирани и завоеватели, но също така и – за щастие! – праведници и светци.

Негативната тенденция към Сръбската църква, която се чувства напоследък в някои църковни среди, се обяснява с войната в Украйна и близките отношения между Руската и Сръбската поместни църкви. Това на теория би могло да бъде оправдание, доколкото Православната църква и в двете държави е мощен фактор на общественото мнение и много хора вярват, че ако Църквата в Русия отстояваше позиция срещу войната, кръвопролитията можеха да бъдат избегнати.  Но такова оправдание няма да е истинско, защото антируската и антисръбската пропаганда у нас са факт много преди войната. Както впрочем и антизападната. Вие познавате по-добре ситуацията в Сърбия и Черна гора. Как се отнасят тамошните християни към българите и Българската църква?

Имам много познати и приятели християни в Сърбия и Черна гора. Уверено мога да твърдя, че отношението на църковните среди, на вярващите православни сърби и черногорци към България и българите е топло и братско. Няма дори и следа от някакви националистическо-политически напрежения и неразбирателства, и така и трябва да бъде между братя в Христа.

За съжаление не Църквата определя политиката на държавите, и не православните християни диктуват в повечето случаи модите и тежненията в обществото. Да се обвинява Руската православна църква за политическия курс на руското правителство е също толкова абсурдно, колкото ако някой би приписал на нашия Свети Синод отговорност за политиката на днешна България. Това са несъпоставими реалности – Църквата и светското общество, небесната държава и земната, небесният град и земният, както ги нарича св. Августин. Те не се пресичат и нямат почти нищо общо помежду си.

Различни църковни групи у нас (които помежду си се наричат либерали, консерватори, зилоти, русофили, русофоби, а наскоро беше очертана и прослойката на провинциалните неофити от селски енории с уклон към богословието на свети Николай Сръбски…) обичат да ревизират канонизацията на съвременни светии. Тези групи имат различни мотиви, но виждаме да прилагат едни и същи алгоритми: те непременно се натъкват на неизвестни „тъмни“ страни от живота на нежеланите от тях светии, които страни по-малко бдителните духовно граждани са, уви, проспали, и своевременно ги съобщават, като анализират тенденциозно текстове, думи и изрази, извадени от контекст, или просто разнасят банални клюки. Тези открития изглеждат подчинени на строги църковно-политически закономерности: например светии, канонизирани от Вселенската патриаршия, се оказват проблем за онези православни, които не одобряват нейната политика. Такива хора съобщават, например, че майка Мария Скобцова е пушела. Свети Николай Велимирович също е пушел, но те някак не стигат до тази информация. Обаче той е канонизиран от „проруската„ Сръбска църква; и ето че, парадоксално, десните му политически убеждения се оказват проблем тъкмо за десните у нас… Трудно ми е да преценя дали всичко това е повече смешно, или повече тъжно. Във всички случаи е жалко.

Наистина жалко. Всъщност това явление не е ново в българската история. Както вече казах, в нашия език има понятие “светогонци” – хора, които преследват или хулят светците. Защо го правят? Защото светостта е изобличение за нас, потъналите в греха. Праведникът е трън в очите на мнозина. Човешката злоба и жестокост се възбуждат особено силно от кротостта и добрината на праведника. Човешката омраза се насочва винаги към светлото, към свръхчовешки прекрасното и идеалното. Има нещо в падналото човешко естество, което жадува да хвърли кал по слънцето, и когато успява да го стори, изпитва отвратително жалка наслада. Хората поругаха и разпънаха Христос; хората преследваха пророците, гонеха св. Йоан Рилски и мнозина други светци. И днес е същото! Затова не се учудвам, че св. Николай Велимирович като много други светци също стана обект на омраза и клевети в нашето общество.

Бихте ли разказали повече за живота на свети Николай?

Заедно със своя съвременник и сънародник, св. Юстин Попович, св. Николай е един от светите отци на Православието през ХХ в. Наричат го “новия Златоуст”. Неговите книги са настолни за милиони хора от целия православен свят. Милиони хора се учат от книгите му на възвишен и чист християнски морал, на християнски мироглед, ценности, духовност. Трагична и поучителна е историята на неговия живот – история на един праведник през жестокия ХХ век, история на един съвременен Иов. Изложил съм биографията на светеца в моето есе „Езерният пророк“ – послеслов към книгата Езерни молитви, преиздавана няколко пъти през годините от издателство “Омофор”. Читателят, който се интересува от тази тема, може да се запознае оттам с подробности от живота на светеца, така че сега ще нахвърлям само накратко най-основните моменти.

Никола Велимирович е роден през 1880 г. Завършва Богословската академия в Белград, специализира в Женева, Лондон и Петербург. Защитава докторат по богословие в Берн и по философия в Женева. През 1909 г. се замонашва с името Николай. Първата световна война прекарва в Англия. След края на войната, през 1919 г., младият духовник е назначен първо за епископ на Жича, след това прекарва няколко години в Охрид, но по единодушно желание на народа се връща отново в Жича – един от историческите центрове на средновековна Сърбия и голямо средище на сръбската култура и духовност. В периода между двете войни посещава многократно България, призовава за помирение, християнска любов и братство между българи и сърби и като истински евангелски миротворец и мисионер прави много за сдобряването на двата народа. След германската окупация на Югославия през 1941 г. светецът е интерниран от нацистите, а през 1944 г. е изпратен в концентрационния лагер Дахау, където оцелява по чудо. През 1945 г. на власт в Югославия идват комунистите на Тито, които ненавиждат светеца не по-малко от германските нацисти. В родината му го очаква смърт и той живее до края на дните си в емиграция. Заминава за САЩ, където пише и преподава до смъртта си през 1956 г. До 1991 г. мощите му почиват в сръбския манастир “Св. Сава” в Либертсвил, САЩ. След падането на югославския комунизъм е изпълнено желанието на св. Николай да бъде погребан на родна земя, в родното му село. Скоро след това е канонизиран от Сръбската православна църква.

Св. Николай е един от най-плодотворните православни богослови и творци през ХХ в. Той е автор на стотици трудове, много от които стават любимо четиво за православните християни по света. Великолепният му стил, непринуден, лек, с много финес, доброта и хумор, изпъстрен с множество народни думи и изрази, дори диалектизми и турцизми, спомага много за запознаването на съвременния читател, особено на този от Балканите, с възвишените истини на Православието и християнската вяра. Сред най-известните и популярни днес книги на светеца са Беседи за всечовека, Езерни молитви, Мисионерски писма (в българското издание – До изгонените от рая), Охридски пролог, Вярата на светиите, Индийски писма, Касиана и много други. На български език засега са преведени само някои книги на св. Николай – Библията и войната, Езерни молитви, До изгонените от рая, Животът на свети Сава – но дори и това беше достатъчно, за да го опознаят и обикнат българските читатели. На информационното бунище на съвременността книгите и текстовете на сръбския светец са истински бисер на чистата евангелска духовност, и търсещите души съвсем естествено се насочват към тях.

Знаете ли какво е било отношението на свети Николай към българите и към евреите? Въпросът е по двете обвинения в антибългаризъм и антисемитизъм, които църковната пропаганда напоследък му прикачи?

Наистина съм потресен от това какви глупости се говорят у нас в публичното пространство и на какви невероятни глупости вярват у нас хората! Светецът, праведникът – гонител на българите и българското, българомразец? Това са абсурдни и грозни клевети и аз просто не разбирам как могат да се говорят сериозно такива неща. Като свещеник и монах, св. Николай не участва в братоубийствените войни между балканските народи; нито веднъж през живота си не е вдигнал ръка срещу живо същество. Наистина, след края на Първата световна война за няколко години е назначен за епископ на Охрид, но нямаме сведения да е бил привърженик или проводник на асимилаторската политика на властите. Това противоречи на всичко, което знаем за него. Светецът е бил безкрайно кротък и благ човек, тих молитвеник и съзерцател. Той – участник в насилия и репресии? Абсурдно. Какво е правил в Охрид се вижда от написаните по това време Езерни молитви: посветил се е на молитви за човешкия род и общуване с Бога. А как се е отнасял към България и българите, се вижда от много негови книги, текстове, писма. Светецът винаги говори за България с обич и топлина, всеки път подчертава, че българите и сърбите са братски народи:

“С българите сме братя по вяра, дух, кръв. Какво ни пречи да бъдем една благословена задруга?” (За сближаването на нашия и българския народ).
“Ти си още млад и не помниш ужасите на турските кланета след Априлското въстание, които обагриха с кръв прекрасната българска земя” (До изгонените от рая).
“Бяхме в знаменития манастир на свети Йоан в Рила планина – светинята на България, с която се гордее братският български народ” (Индийски писма).
“Селският народ в България оставя най-добро впечатление. Кротък, работлив, търпелив, послушен и много църковен” (Индийски писма).

“Граница между сърби и българи – каква граница?! Никога не е имало рязка граница между сърби и българи, каквато има между другите народи, а само една подвижна и неособено категорична линия. Свети Сава винаги е бил и остава символ на нашето единство” (Животът на Свети Сава).
“И както умната домакиня пази и пресява брашното, за да има здрав хляб за себе си и чедата си, така и ти трябва да пазиш своята православна вяра и да я чистиш и пресяваш от всякакви плевели, българко, сестро!”; “Както славеят пази гласа си, който е извор на радости и тъги, тъй и ти пази вярата си, българче мое златно!” (Пази вярата си, българино, брате).

Могат да се приведат още много цитати, но и тези са напълно достатъчни, за да се види, че св. Николай е бил през целия си живот искрен българофил, приятел на България и българския народ. Св. Николай – противник на България? Каква манипулация и гнусотия, каква долна клевета! Явно някои хора не се спират пред нищо, за да очернят праведника, който е трън в очите им.
За еврейската тема в някои изказвания на св. Николай вече говорих. Още по-резки изказвания срещу евреите можем да срещнем при някои свети отци от древността, например при св. Йоан Златоуст (вж. Осем слова против юдеите), – и какво от това? Трябва ли св. Йоан да бъде деканонизиран? Кое е по-важно за нас като православни християни: някакво отделно политическо изказване или мнение на даден светец, или неговата автентична святост, засвидетелствана, потвърдена от благоговейната любов и преклонение на вярващия народ?

В проповед за празника на свети Николай Велимирович (който отбелязваме на 20 април) един свещеник разказа спомени от концлагера, прочетени в една от книгите на светията. Покъртителна изповед за най-тежките моменти на отчаяние. Този разказ ме впечатли, особено на фона на внушението, направено на университетското събитие, че свети Николай хем е бил, хем не е бил в концентрационен лагер. Какви сведения за тези събития са достигнали до нас?

Св. Николай е преследван и от двете тоталитарни системи на ХХ век: нацизма и комунизма. Рядко можем да срещнем човек, който да е бил връхлетян от толкова злоба, омраза, безумна несправедливост, като този евангелски мъж, този праведник. Както казахме, скоро след началото на Втората световна война Сърбия е прегазена от Хитлеровите войски. На Петровден 1941 г. Гестапо арестува владика Николай. Заедно със сръбския патриарх Гавриил владиката е държан първоначално под стража в манастира Войловица, Панчевско, а после е изпратен в концентрационния лагер Дахау. Там той е трябвало да бъде унищожен заедно с хиляди други хора.

Знае се, че в лагера светецът е очаквал спокойно наближаващата гибел. Измъчват тялото му, но не могат да съсипят духа му. Съвестта му е чиста, той е готов да умре. И все пак съдбата се намесва още веднъж, за да го спаси – по молба на сръбското правителство той е освободен през декември 1944 г., малко преди края на Втората световна война.

Свети Николай Велимирович е почитан от автокефалната Американска православна църква (ОСА – Orthodox Church in America) и присъства на някои икони на всички американски светии. Това е интересно, защото най-емблематичната негова т. нар. „реч на омразата“ е произнесена именно в Америка. Този факт сам по себе си би могъл да сигнализира за грешка всеки от неговите добросъвестни критици, който иска да събере две и две. Защото е трудно да си представим, че днешното американско общество е по-малко чувствително към темата за фашизма или антисемитизма, отколкото, да кажем, някои български църковни специалисти. Разбира се, свети Николай е почитан най-вече в Сърбия. По медийни съобщения, миналогодишното литийно шествие с неговите мощи е било най-многочисленото шествие в сръбската история. Това има значение, защото в Православието светостта се засвидетелства от Църквата (комисиите и историците само констатират). Така че може би накрая да кажете още няколко думи за почитта към светията днес.

Литийното шествие на Спасовден 2023 г. в Белград с мощите на светеца беше огромна, внушителна демонстрация на народната любов и преклонение. Многохилядна тълпа крачеше след кивота с мощите. Вече говорихме за това какво неотразимо обаяние има светостта върху човешкото сърце. Кой политик, обществен или културен деятел би могъл да се надява на такава всенародна обич след кончината си?
Православните американци също хранят благоговейна почит към светията, който е осветил някога с присъствието си и тяхната страна. Но св. Николай е любим и почитан светец не само в страните, където е живял и служил. Навсякъде хората го обичат, навсякъде се четат книгите му. Не само в родината му, но и в България, Русия, Гърция, пък и навсякъде по света чистият и възвишен образ на светеца, евангелският му пример, прекрасните му книги са опора за човешкия дух, една истинска пътеводна звезда за милиони християни.