Знамето на света

Когато бях малък, около мен постоянно кръжаха двама странни мъже, наричани „песимист“ и „оптимист“. Самият аз често съм използвал тези думи, но с радост признавам, че никога не съм знаел точното им значение. Очевидно е само, че не отговарят на обектите си, защото обичайното пояснение е, че оптимистът счита света порядъчно добър, а песимистът го намира порядъчно лош. След като и двете твърдения са напълно безсмислени, човек трябва да потърси друго обяснение. Оптимист със сигурност не е този, който мисли, че всичко е чудесно и няма от какво да се оплачем. Подобно отношение е лишено от смисъл. Накрая стигнах до извода, че оптимистът намира за добро всичко, с изключение на песимиста, а песимистът си мисли, че всичко е лошо, с изключение на самия него.

Би било несправедливо да забравим напълно загадъчното, но показателно определение, дадено от едно момиченце: „Оптимистът се грижи за очите ти, а песимистът – за краката ти“. Не знам дали това не е най-добрата възможна дефиниция. В нея се съдържа и някаква алегорична истина, защото сигурно би било полезно да направим разграничение между мрачния философ, който размишлява единствено за контакта ни със земята и по-лъчезарния мислител, доверяващ се на вродената ни прозорливост и способност за избор на житейски път.

Независимо от това, подобно отношение е погрешно. То предполага, че човек е способен да критикува света, като че ли си търси къща и му предлагат жилище след жилище. Ако той идваше от някакъв друг свят, контролирайки напълно избора си, би могъл да спори дали красотата на близката гора компенсира близостта с глутниците побеснели кучета или наличието на телефон е за предпочитане пред гледка към морето. Но никой човек не е в такава ситуация. Хората принадлежат на този свят отпреди да започнат да си задават въпроса дали това е хубаво. Човек се е борил и често е печелил героични битки за флага на света още преди да се е записал във войската. С други думи, той се е посветил на каузата, преди да я е одобрил. В предходната глава бе отбелязано, че приказките изразяват най-добре отношението към света като непознаваем и въпреки това привлекателен. Следващият етап може да бъде приписан на войнствената и патриотарска литература, която се вписва естествено в живота на едно момче. Ние всички дължим голяма част от моралните си принципи на евтините приключенски романи.

Каквато и да е причината, все ми се струва, че отношението ни към живота се изразява по-добре не в критиката или одобрението, а в почти войнишката вярност към него. Приемам вселената не защото съм оптимист, а защото съм патриот. Въпрос на вродена преданост. Светът не е пансион в Брайтън, който можем да напуснем, защото не ни харесва. Той е крепостта на семейството ни. Знамето му се развява от кулата на крепостта и колкото повече не ни харесва, толкова по-малко трябва да искаме да го изоставим. Не е важно дали този свят е прекалено тъжен, за да го обичаме, или прекалено весел, за да не го обичаме. Обичаш ли нещо, радостта от него ти дава повод да продължиш да го обичаш, а тъгата – да го обичаш дори още повече. Английският патриот би приел и оптимистичното, и песимистичното отношение към Англия. По подобен начин оптимизмът и песимизмът биха имали еднаква тежест пред космическия патриот.

Да предположим, че сме изправени пред нещо отчайващо – Пимлико¹ например. Ако искаме да намерим най-доброто решение за Пимлико, нишката на мислите ни ще ни отведе до трона на мистичността и произволността. Не е достатъчно просто да не харесваш Пимлико – в този случай можеш да си прережеш гърлото или да се преместиш в Челси. Не, със сигурност не е достатъчно да не го харесваш, защото тогава Пимлико ще си остане Пимлико, а това е ужасно. Единственият изход е някой да заобича Пимлико без никаква причина. Тогава Пимлико би вдигнал абаносови кули и златни кубета, би се накичил като жена, в която са се влюбили. Защото украсата съществува не за да прикрие грозотата, а за да усили вече предизвиканото възхищение. Майката не връзва панделка на дъщеричката си, защото детето ще е грозно без нея. Влюбеният не подарява на любимата си огърлица, за да прикрие с нея шията си. Ако хората обичаха Пимлико така, както майките обичат децата си – без причина, просто защото са техни, – за година-две Пимлико може да стане по-красив от Флоренция.

Някои читатели ще кажат, че това са фантасмагории. Бих отговорил, че историята на човечеството е такава. Тъкмо по този начин доста градове са станали велики. Върнете се назад във времето и ще видите, че повечето от тях са свързани с някакъв свещен камък или са построени до вълшебен кладенец. Хората първо са отдавали почит на мястото, а после са се прочували с името му. Те не са обичали Рим, защото е велик град, а Рим е велик, защото са го обичали.

Теориите на осемнадесети век за обществения договор бяха подложени на неубедителна критика в наши дни, но доколкото в тях се съдържа идеята, че управлението на цялата история се гради на разум и взаимопомощ, те са безусловно верни. Погрешни са в предположението си, че хората са се стремели да постигнат ред или етичност чрез съзнателна размяна на интереси. Моралът не е възникнал с това, че един човек е казал на друг: „Няма да те удрям, ако и ти не ме удряш“. От подобна сделка няма и следа. Със сигурност обаче разполагаме с доказателства, че двамата са си казали: „Не бива да се бием на свято място“. Те са се сдобили с морал, пазейки религията си. Хората не са възпитали куража си. Те са се сражавали за светилището, когато са разбрали, че имат кураж. Хората не са развили сами чистоплътността си. Първо са се пречистили за олтара и после са разбрали, че са чисти.

Историята на евреите е единственият ранен документ, известен на повечето англичани, от който можем да извлечем достатъчно факти. Десетте Божи заповеди, знайни за човечеството, са обикновени военни заповеди, закодирани нареждания с цел да се опази дадена арка сред дадена пустиня. Анархията се е смятала за зло, защото е застрашавала изпълнението на свещените задължения. Едва след признанието на Божия празник човек е открил собственото си право да празнува. Ако можем да приемем, че примитивната отдаденост към място или вещ е източник на съзидателна енергия, нека преминем към един по-специфичен факт. Ще повторим, че единственият истински оптимизъм е вид вселенски патриотизъм.

Какъв е тогава песимистът? Мисля, че можем да го наречем космически антипатриот. Че какво му е лошото на антипатриота? Бих отвърнал с известна горчивина, че той е искреният приятел. Че какво му е лошото на искрения приятел? Тук удряме на камък, защото стигаме до реалния живот и непроменливата човешка природа. Лошото на искрения приятел е, че той просто не е искрен. Това, което прикрива, е мрачното си удоволствие да казва неприятни неща. Искреният приятел тайно желае не само да помогне, но и да те наскърби. Ето защо някои антипатриоти се възприемат от обикновените граждани като чисти досадници. Тук, разбира се, нямам предвид антипатриотизма, който ядосва трескавите борсови агенти и сантименталните второразредни актриси. Човек, който твърди, че никой не бива да критикува Англо-бурската война преди тя да е приключила, не заслужава да получи интелигентен отговор, след като на практика твърди, че никой предан син не би предупредил майка си да не застава на ръба на скалата преди нещастната жена вече да е полетяла в пропастта.

Има обаче тип антипатриот, който наистина дразни честните хора и обяснението за това се крие във вече изтъкнатото от мен – той е неискреният приятел. Човекът, който казва: „С прискърбие трябва да оповестя, че ние сме разорени“, всъщност не изпитва никакво прискърбие. Можем направо да го наречем предател, защото използва жалките си знания не за да укрепи армията, а за да обезкуражи хората да се запишат в нея. Такъв човек пренася песимизма, позволен на военния съветник, върху работата на сержанта, който набира войници – работа, непозволяваща какъвто и да било израз на песимизъм.

По подобен начин песимистът (или космическият антипатриот) използва свободата, с която животът дарява своите съветници, за да отклони хората от каузата на живота. Дори да предположим, че изтъква единствено факти, пак е важно да знаем какви са движещите го чувства и мотиви. Ако някой твърди например, че в Тотнъм хиляда и двеста души са заболели от шарка, ние ще искаме да разберем дали този някой е велик философ, обзет от желание да прокълне всички богове, или най-обикновен свещеник, който търси начин да помогне на тези хора. Лошото на песимиста следователно е не това, че наказва боговете и хората, а че не обича това, което наказва. Липсва му вродената свръхестествена преданост към нещата.

Какво не достига у оптимиста? Очевидно е, че в желанието си да защити честта на този свят, той би защитавал и незащитимото. Оптимистът е патриотарът на вселената. Той казва: „Добър или лош, този космос е мой“. Едва ли би тръгнал да прави реформи – по-скоро би отговарял дълбокомислено на всички нападки с уверения и обещания. Оптимистът няма да измие света, той само ще го вароса. Всичко това (вярно само за определен тип оптимисти) ни въвежда в една много интересна област на психологията.

Твърдим, че към живота трябва да се изпитва първична преданост. Въпросът е дали тя да е естествена или свръхестествена. Или казано другояче, трябва ли да почива на здравия разум? Странното е, че лошият тип оптимизъм (варосването, неубедителната защита) почива именно на здравия разум. Рационалният оптимизъм води до застой. Нерационалният оптимизъм е този, който води до реформи. Пак ще прибягна до примера с патриотизма. Човекът, който без да иска би опропастил това, което обича, е именно човекът, обичащ с разума си. Обичаното може да бъде подобрено само от обичащия без разум. Ако някой е влюбен в определена черта на Пимлико (колкото и да е невероятно), той може да започне да се бори за нейното запазване, дори и това да противоречи на интересите на самото място. Ако обича – просто обича самия Пимлико, – ще го разруши до основи и после ще го превърне в Новия Йерусалим.

Не отричам, че подобна реформа би била твърде крайна, а само твърдя, че реформите са дело на мистично настроени патриоти. Самодоволното пъчене е най-присъщо на патриотите педанти. Най-отблъскващите от тях обичат не Англия, а една теория за Англия. Ако обичаме Англия за това, че тя е империя, може да надценим успехите си в управлението на индусите. Ако я обичаме за това, че представлява една нация, бихме били готови да преживеем всякакви събития – нацията ще си остане нация дори и утре да ни управляват индуси.

Фалшификаторите на историята, подбуждани от патриотични мотиви, изповядват патриотизъм, зависим от историята. Ако аз обичам Англия заради това, че е Англия, ще ми е все едно как е възникнала. Този, който обича Англия заради това, че е англосаксонска обаче би преобърнал всички факти в полза на собствените си твърдения. Може да стигне дотам, че (подобно на Карлайл и Фрийман) да обяви завладяването на Англия от норманите през 1066 г. за саксонско нашествие. Ще говори безсмислици, защото не смисълът ще го води.

Този, който обича Франция заради военната ѝ мощ, би запазил армията ѝ такава, каквато е била през 1870 г. Човекът, който обича Франция заради това, че си е Франция, ще подобри армията ѝ в сравнение с изискванията на 1870 г. Точно това направиха французите и Франция е добър пример за ползата от парадокса. Никъде другаде патриотизмът не е толкова абстрактен и стихиен, но и никъде другаде реформите не са така драстични и коренни. Колкото по-трансцендентен е патриотизмът ти, толкова по-практична е политиката ти.

Нека вземем за пример жените и тяхната странна, искрена преданост. Някои глупави хора прокараха идеята, че след като жените са готови да изтърпят всичко в името на любовта си, те са слепи за каквото и да било. Подобни хора едва ли са познавали представителките на нежния пол. Именно жените, които са готови да защитят мъжете си при каквито и да било трудности, са твърде наясно по отношение слабостите или глупостта на тези мъже. Приятелят ти те харесва, но няма намерение да те промени. Жена ти те обича и все се опитва да те превърне в някой друг. Жените са колкото загадъчни в предаността си, толкова цинични в упреците си. У. Текери е изразил това добре чрез майката на Пенденис, която обожава сина си като бог и едновременно с това е убедена, че той непременно ще сгреши подобно на всеки друг човек. Тя подценява добродетелите му, макар и да надценява стойността му.

Преданият е напълно свободен да критикува. Скептицизмът с нищо не би навредил на фанатика. Любовта е най-малко сляпа. Тя е отдаденост и колкото повече се раздава, толкова по-малко се заслепява. Поне такова е моето отношение към всичко, наричано оптимизъм, песимизъм и напредък.

Преди извършването на какъвто и да било космически реформаторски акт трябва да бъде положена космическа клетва за вярност. Едва след като човекът се е заинтересувал от живота, може да престане да се интересува от собствените си възгледи за него. „Синко, дай ми сърцето си“ – сърцето трябва да бъде закрепено на добра основа. Закрепим ли сърцето, освобождаваме ръката си. Мога да предугадя един от оборващите ме аргументи: рационално настроеният ум приема света като смесица от добро и зло, създаваща известно удоволствие и изискваща определена търпимост. Тъкмо това отношение намирам за погрешно. Знам, че то е много разпространено. Матю Арнълд го изрази блестящо в тези няколко кротки стиха, които са по-драстично светотатствени и от виковете на Шопенхауер:

Живеем ние ден за ден,

делата се превръщат в тлен,

търпим, но ползата каква е –

за всичко туй светът нехае.

Знам, че такова чувство завладява нашата епоха. Според мен то я и замразява. Защото за титаничните ни усилия, необходими за вярата и промяната, не е достатъчно студеното одобрение на света. Нужни са страстна омраза и любов към него. Безсмислено е радостта и ядът да се неутрализират взаимно, за да произведат намусено задоволство. Нужно ни е по-яростно недоволство и по-яростен възторг. Трябва да възприемаме вселената едновременно като замъка на чудовището, който ни предстои да превземем, и като роден дом, където да се приберем на свечеряване.

Няма съмнение, че обикновеният човек знае как да стъпи на крака в този свят. Необходимо е обаче не само да стъпиш на крака, но да накараш и света да стъпи на краката си. Способен ли е човекът да мрази света толкова много, че да го промени, и да го обича така силно, че да намира промяната заслужаваща усилия? Може ли да забележи огромната полза без поне веднъж да се изпълни със задоволство? Може ли да погледне на морето от беди без поне веднъж да усети отчаяние? Може ли той, с други думи, да бъде едновременно не само песимист и оптимист, но и фанатичен песимист и фанатичен оптимист? Достатъчно езичник ли е, за да умре за света, и достатъчно християнин ли е, за да се оттегли от него?

Именно тук според мен рационално настроеният оптимист пропада, а нерационално настроеният успява, защото е готов да смаже цялата вселена заради самата нея. Излагам мислите си по реда, в който ми хрумват и не се придържам към някаква логична последователност, но едно събитие от днешно време ще ги поясни по-добре.

Под влияние на Ибсен в обществото се зароди спор дали не е чудесно човек да се самоубие. По-мрачните ни съвременници дори твърдят, че ако някой си пръсне мозъка, не бива да казваме „Горкият човек!“, защото такава личност е достойна за завиждане – тя си е пръснала мозъка тъкмо поради изключителността на този мозък. Г-н Уилям Арчър стигна дотам, че си представи Златния век, осеян с улични автомати, чрез които да се самоубиеш за едно пени. Тези съждения ме настроиха доста враждебно към всички, които наричат себе си либерали и човеколюбци. Самоубийството не е просто грях, то е най-големият грях. Няма по-страшно злодеяние от това да откажеш да положиш клетва за преданост към живота. Човекът, който убива себе си, всъщност убива всички хора и от негова гледна точка може да се каже, че помита света. Действието му е по-лошо (символично казано) от акт на изнасилване или взривяване на цяла сграда, защото то унищожава всички сгради и обижда всички жени. Крадецът се задоволява с диаманти, а самоубиецът – не. Именно в това е престъплението му. Той не може да бъде подкупен дори с бляскавите камъни на Небесния град. Крадецът прави комплимент на откраднатото. За разлика от него, самоубиецът обижда всичко на тази земя, като не го открадва. Той осквернява всяко цвете, като отказва да живее заради него. В космоса няма нито едно създание, срещу което такава смърт да не е подигравка. Когато самоубиецът увисне под дървото, листата могат да окапят от яд, а птиците да отлетят разярени. Обидата е еднакво голяма за всички.

Е, може, разбира се, да има патетични, прочувствени оправдания за случилото се. Такива се намират и за изнасилванията, и за взривяванията на сгради. Стигне ли се до чистия разум и смисъл на нещата, ще открием много повече рационалност в погребението на кръстопът или изгарянето на клада, отколкото в автоматите за самоубийство на г-н Арчър. В това, че мъртъвците-самоубийци са погребвани отделно, е имало дълбок смисъл. Престъплението на такива хора е уникално по рода си, защото прави невъзможни дори престъпленията.

Неотдавна прочетох дълбокоумните брътвежи на някакъв свободомислещ философ, който твърди, че самоубиецът не се различава от светеца. Очевидната погрешност на изявлението му всъщност внася яснота. Самоубиецът е пълна противоположност на светеца. Светец е този, който е така загрижен за нещо извън себе си, че забравя мисълта за собствения живот. Самоубиец е този, който се интересува толкова малко от всичко извън себе си, че не иска повече да го види. Първият търси началото, вторият търси края. С други думи, мъченикът е благороден (колкото и да отрича света и да кълне човечеството), защото в края на краищата признава основната връзка с живота – той поставя сърцето си извън себе си, умира, за да живее другият. Самоубиецът е жалък. Той е най-обикновен съсипник, защото съсипва духовно вселената.

Сега се сещам за кръстопътя, за кладата и за странния факт, че християнството е проявило такава безмилостност към самоубийството, макар и така силно да е окуражавало мъченичеството. Към християнството са били предявявани обвинения (не съвсем безпочвени), че е довело аскетизма и мъченичеството до отчайващи крайности. Ранните християни мъченици говорят за смъртта със зловеща радост. Те оскверняват красотата на тялото и предвкусват с наслада мириса на гроба. На мнозина това се е струвало възхвала на песимизма. Кладата на кръстопътя обаче е показвала отношението на християнството към песимистите.

Ето така, в поредицата от загадки, привлякохме към спора и християнството. Стигнахме и до една особеност, на която исках да отделя повече внимание. Християнското отношение към мъченика и самоубиеца се различава от ученията на съвременния морал. То не може да бъде подложено на степенуване. Не е като да сложиш една черта и самоубиецът от екзалтация да падне връз нея, а този от отчаяние – да остане извън нея. Християнството със сигурност не вижда в самоубийството мъченичество, стигнало твърде далеч. Християнството е за мъченичеството и против самоубийството: тези две неща са толкова раздалечени, колкото адът и раят. Мъченикът се отказва от живота си, но дори сухите му кости носят изцеление на цели градове, нападнати от чума. Самоубиецът се отказва от живота си, но дори прахът му осквернява света на неговите събратя.

Не казвам, че ожесточението на християнството срещу самоубийството е оправдано, но се чудя защо това ожесточение е толкова голямо. Ето тук нещата започнаха да си идват на местата. Християнството също е почувствало, че да се самоубиеш и да се откажеш от живота си са две коренно различни неща. Каква е била причината? Възможно ли е християните да са усетили като мене, но да не са могли (и да не могат) да изразят тази необходимост първом да си предан на нещата, а после да пристъпваш към разрушителни реформи? Сега се сещам, че християнството бива обвинявано точно за това, че е съчетало двете труднопостижими неща – то е прекалено оптимистично по отношение на вселената и прекалено песимистично по отношение на света. Такова съвпадение не може да бъде случайно.

Съвременните спорове все по-често се опират на безсмисления довод, че определено верую може да е подходящо за една епоха и неподходящо за друга. Често ни напомнят, че някои догми, будещи доверие през дванадесети век, са за изхвърляне през двадесети век. То е все едно да кажеш, че една философия може да се изповядва в понеделник, но не бива да ѝ се вярва във вторник, или пък че схващането ни за вселената в три и половина не отговаря на истината в четири и половина. Веруюто на човека зависи от неговата философия, а не от часа или века. Този, който вярва в неизменни, природо-естествени закони, няма да повярва в чудесата на която и да било епоха. Който вярва във волята отвъд тези закони, ще вярва и в чудеса – независимо през кое време живее.

Да предположим, че става въпрос за чудотворно изцеление. Материалистът от дванадесети век ще вярва в него толкова, колкото и материалистът от двадесетия. А ученият с християнска нагласа от двадесети век ще повярва така, както и християнинът от дванадесетия. Всичко е въпрос на лична философия. Затова, когато разглеждаме един отговор, трябва да ни интересува не това дали той е даден в наше време, а дали отговаря на въпроса ни. Колкото повече мисля за това кога и как е възникнало християнството, толкова повече ми се струва, че то се е зародило, за да отговори на нашия въпрос. Безкритичните възхвали на християнството обикновено са дело на повърхностните християни. Те говорят така, като че ли преди настъпването на християнството не е съществувало никакво милосърдие и състрадание – нещо, с което никой средновековен човек не би се съгласил. Но те твърдят, че християнството е започнало първо да проповядва простота, въздържание, самовглъбяване и честност. Сигурно бих им се сторил много ограничен (каквото и да означава това), ако кажа, че забележителното на християнството е в това, че то за първи път проповядва християнство. Особеността му е в самата особеност, докато простотата и честността са очевидно идеали на цялото човечество и в тях няма нищо особено. Християнството е отговор на една загадка, а не банална истина, завършваща дългото слово.

Онзи ден прочетох в един известен вестник с пуритански уклон, че ако смъкнем от християнството бронята на неговите догми (все едно да измъкнеш от жив човек костите му), от него ще остане само квакерската доктрина за Вътрешната светлина. Би било преувеличение да твърдя, че християнството е възникнало, за да унищожи доктрината за Вътрешната светлина, но подобно твърдение не е и далеч от истината. Последните стоици от рода на Марк Аврелий бяха точно хората, които вярваха във Вътрешната светлина. Достойнството им, изтощението им, тъжната им формална грижа за другите и скритото желание да се грижат за себе си се дължаха все на това мрачно осветление. Забележете, че Марк Аврелий, подобно на всички интровертни моралисти, говори само за дребните неща. Не му е стигала нито обич, нито омраза, за да извърши една морална революция. Ставал е рано сутринта точно както и нашите аристократи, които изповядват скромен начин на живот. Този вид алтруизъм е по-лесен от това да спреш игрите в амфитеатъра или да върнеш земята на обикновените англичани. Марк Аврелий представлява най-отблъскващият човешки тип – той е неегоистичен егоист. Неегоистичният егоист е личност горда, но лишена от страст. А Вътрешната светлина е най-лошото възможно просветление. Няма по-ужасяваща религия от тази да обожаваш бога вътре в теб. Който познава хората, знае какъв би бил резултатът от това. Който познава Духовния център, знае какъв е на практика този резултат. Ако Джон започне да обожава бога в себе си, той ще започне да боготвори всички Джоновци. Оставете Джон да служи на луната, слънцето или каквото и да е друго, но не на Вътрешната светлина. По-добре е той да боготвори котки или крокодили, само не бога вътре в себе си.

Християнството дойде на този свят, за да утвърди войнствено принципа, че човек не бива да се вглъбява единствено в себе си, че той трябва да се огледа и да забележи с почуда и възторг чудесната компания, сред която се намира, а така също и великолепния капитан начело. Единственото хубаво нещо на християнството е именно фактът, че човекът не се ограничава до Вътрешната светлина, а започва да разпознава светлината отвъд – светлина, красива като слънцето, ясна като луната и страшна като армия в атака. Така или иначе, по-добре ще е Джон да не боготвори слънцето и луната. Направи ли го, у него ще се появи желание да им подражава. Ще започне да разсъждава по следния начин: щом слънцето изгаря буболечките с лъчите си, значи и той може да ги гори живи; щом слънцето наказва някои хора със слънчев удар, той може да ги накаже с шарка например; щом луната подлудява хората, той може да подлуди жена си.

Тази отблъскваща страна на чисто външния оптимизъм също е била позната на древния свят. Горе-долу по времето, когато идеализмът на стоиците започва да прави явна слабостта на песимизма, древното преклонение пред природата свидетелства за очевидните недостатъци на оптимизма. Обожествяването на природата е нещо естествено за младите общества. С други думи, в пантеизма няма нищо лошо, докато има бог Пан. Но природата има и друга страна, позната от опита и греховете ни. Бог Пан лесно започва да мята дяволска опашка. Единственото ми възражение срещу боготворенето на естествения свят е, че то бързо се превръща в противоестествено. Сутрин човек обича природата заради нейната невинност и приветливост, а привечер – заради тъмнината и жестокостта ѝ. На зазоряване се мие в бистра вода, както е правил мъдрецът на стоиците, а по здрач – в гореща кръв, подобно на Юлиан Отстъпник. Преследването на здравето заради самото здраве винаги се оказва нездравословно. Природата не бива да се превръща в господар – на нея трябва да се радваме, а не да ѝ се кланяме. На звездите и планините не бива да се гледа сериозно. В противен случай ще се окажем в края на езическия период. Земята е кротка, което ни позволява да имитираме всичките ѝ жестокости. Сексуалността е разумна, а ние полудяваме от мания за секс. Оптимизмът е стигнал своето изчерпване. Теорията, че всичко е добро, е довела до оргия на злото. Идеалистите песимисти, от друга страна, водят потеклото си от стоиците. Марк Аврелий и неговите привърженици отхвърлят напълно мисълта за вселенски бог и го търсят в самите себе си. Те не очакват да намерят добродетел нито в природата, нито в обществото. Интересът им към околния свят е твърде слаб, за да се опитат да го разрушат или променят. Не обичат достатъчно града, за да го подпалят. Древният свят следователно е бил изправен именно пред нашата нерадостна дилема. Единствените хора, които са му се наслаждавали истински, са били заетите с неговото унищожение, а добродетелните не са се чувствали достатъчно заангажирани, за да им се противопоставят.

В тази ситуация (същата като нашата) изведнъж на сцената се появява християнството и предлага отговор, който светът възприема като отговорът – отговор и за тогава, и за сега. Този отговор е като разсичане със сабя – той разделя, а не носи някакво сантиментално обединение. Казано накратко, отговорът отсича Бога от космоса. Трансцендентността и отделеността на божеството са били единствената причина, заради която хората са искали да станат християни, макар и някои вярващи в наше време да се стремят да изчистят християнството от тях. В тях се съдържа християнският отговор и за нещастния песимист, и за още по-злочестия оптимист.

Тъй като тук се занимавам с конкретен проблем, ще поясня съвсем накратко. Описанието на всеки съзидателен или основополагащ принцип трябва да бъде метафорично, защото е словесно. Пантеистът говори за бог във всичко, като че ли Бог е в различни кутийки. Еволюционистът, както показва и името му, мисли за себе си като за разстилащ се килим. Всички термини – религиозни или не – подлежат на същото обвинение. Въпросът е дали всички те са ненужни, или дадена фраза наистина може да изрази определена идея за произхода на нещата. Мисля, че това е възможно. Еволюционистът явно смята същото, иначе няма да говори за еволюция. Ключовата фраза на християнството е, че Бог, подобно на един творец, е създател. Поетът е толкова далеч от поемата си, че говори за нея като за нещичко, което е „захвърлил“ някъде. Той се откъсва от нея, дори когато я предлага на другите. Принципът, че цялото съзидание е едно откършване, е не по-малко верен за вселената, отколкото еволюционната идея, че целият растеж е едно разклонение. Жената губи детето си, дори когато има дете. Раждането е раздяла, не по-малко сериозна от смъртта.

Първият философски принцип на християнството е, че отцеплението при божествения акт на съзидание (отделящ и поета от поемата му, и майката от детето ѝ) е истинското описание на действието, посредством което абсолютната енергия е сътворила света. Според повечето философи Бог, създавайки света, го поробва. Според християнството Той го освобождава. Бог е написал не точно поема, а пиеса – една перфектно замислена пиеса, оставена за изпълнение на човешки актьори и режисьори, които са я направили на нищо. По-късно ще обсъдя верността на това твърдение. Тук искам само да изтъкна удивителната гладкост, с която дилемата, разисквана в тази глава, е разрешена. Човек може да бъде едновременно и щастлив, и недоволен, без да пада толкова ниско, та да се определя като песимист или оптимист.

Новата постановка на нещата дава възможност да воюваш със силите на съществуванието, без да предаваш знамето на това съществувание. Човек може да е в мир с вселената и във война със света. Свети Георги би убил змея, ако ще той да бе по-голям от огромните градове и вечните планини. Дори да бе колкото света, пак можеше да бъде убит в името на света. Свети Георги не е мислил за размерите и съотношенията на нещата, а за тайната, заложена в тяхното сътворение. Затова и би размахал меча си над змея, дори чудовището да бе по-внушително от всичко останало, дори небесата над нас да бяха само разстояние между зъбите му.

Невъзможно е да опиша това, което ми се е случвало. Чувството, че от рождение съм се бутал слепешката в две огромни, неуправляеми машини с различни размери и никаква очевидна връзка помежду им, ми даде нов поглед. Тези две машини са християнската традиция и светът. Аз обаче открих пролука в света. Разбрах, че човек трябва да намери начин да обича света, без да му се доверява, без да става светски човек. Идеята, че Бог е личностен и че е създал свят, отделен от Себе Си, ми заприлича на някакво острие, което пасва точно на пролуката в света, защото е било създадено за нея. Така двете машини се съединиха в тези свои части и в този момент всичко започна да идва на мястото си, започна да приляга с удивителна точност. Можех да чуя изщракването на болтовете и да почувствам облекчението от това. Пружинките и механизмите взеха да се наместват сами, пеейки като часовници по пладне. Предположенията намериха потвърждението си в доктрината.

Ако искам да разнообразя метафорите, бих се оприличил на войник, проникнал във вражеска страна, за да превземе едно укрепление и изведнъж разбрал, че с превземането на това укрепление поставя цялата страна в нозете си. Страната трепва и го посреща като полетата на детството му.

Всичките ми момчешки мечти, за които говорих в четвърта глава, добиха яснота и смисъл. Бил съм прав да мисля, че червеното на розите е нечий избор – то е избор на Бога. Бил съм прав да твърдя как по-скоро бих отрекъл, че зеленото е истинският цвят на тревата, отколкото да кажа, че тревата може да бъде само зелена – сега виждам, че е можела да бъде всякаква на цвят. Чувството ми, че щастието виси на тънката нишка на някакво условие, също е било оправдано – такава е цялата доктрина за грехопадението. Дори онези неясни, безформени чудовища, които не можех да опиша, а още по-малко да защитя, кротко заеха местата си като огромни кариатиди на вярата. Представата за космоса не като за празно и безкрайно пространство, а като за малко и уютно местенце доби истинското си значение, защото всяко произведение на изкуството е малко от гледна точка на своя създател. На Бога звездите могат да му се струват дребнички диамантчета.

Друго мое усещане бе, че доброто не е просто оръдие на живота, а останка, подобна на вещите, спасени от Робинзон, че е безценна реликва. Това ми усещане също се потвърди, защото според християнството ние наистина сме оцелелите от корабокрушение – екипаж на златен кораб, потънал преди началото на света. Най-важното е, че основанията за оптимизъм коренно се промениха. И облекчението от това бе огромно.

Често съм наричал себе си оптимист, за да се предпазя от светотатството на песимизма. Но оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка. Преди се опитвах да се успокоявам, казвайки си, че човек е животно като останалите животински видове, което прави Бог своя плячка. Сега обаче наистина се чувствам щастлив, защото разбрах, че човекът е всъщност едно чудовищно създание. Прав съм бил да намирам всички неща за странни, след като аз самият съм бил едновременно по-добър и по-лош от тях.

Удоволствието на оптимиста е прозаично – то се крие в естествеността на всичко. Християнското удоволствие е поетично, защото произхожда от странността на каквото и да било в светлината на свръхестественото. Съвременните философи постоянно ме убеждаваха, че съм си на мястото. Макар и да не възразявах, се потисках все повече. Сега ми казват, че не съм на мястото си и душата ми пее от радост като пролетна птица. Това знание намери и освети отдавна забравените стаи в тъмната къща на детството. Вече знам защо тревата ми е приличала на зелената брада на чудовището и защо съм тъгувал за вкъщи, когато съм бил у дома си.

Откъс от Ортодоксия на Г. К. Честъртън, Омофор, 2018, превод: Филипина Филипова

Бележки