Джон Милбанк: Секуларността има тоталитарни наклонности
Проф. Джон Милбанк е роден в Лондон през 1952 г. Учил в „Оксфорд” и в „Кембридж”, днес той преподава религия, политика и етика в университета в Нотингам. Милбанк е уникална за западния интелектуален контекст фигура: не само признат влиятелен социален теоретик, но и активен анализатор на постсекуларния свят. Той е и основател и лидер на все по-популярното теологично движение „радикална ортодоксия”. Същността на „радикалната ортодоксия” се съдържа в призива към християните да се опират не на чужди за тях светски философии, а на собственото си вероучение и на произтичащата от него традиция на мислене.
– Съгласни ли сте с тезата, че съвременна Европа е единственото изключение от световната тенденция за десекуларизация? Какво става с религиозността на Запад?
– Ако Европа е изключение, съвсем не е единственото. Показателите за посещаемост на църквите продължават бавно, но сигурно, да падат и в САЩ. В същите тези американски щати законите за абортите са далеч по-либерални от европейските. Обаче, що се отнася до политическата активност на религиите, напоследък се наблюдава чувствително оживление. С идването на Обама се очакваше политическата религиозност да се измести от десния фланг към левия център. В Европа тенденцията към оттегляне от религиозните практики е изразена много по-отчетливо, обаче и там присъствието на религията в публичния сектор става повсеместно. Великобритания, например, ако съдим по това какво знаят хората за религията, е във висша степен светска страна, обаче религията непрекъснато се споменава в новините, а на обсъждането й в основните средства за масова информация се отделя много повече внимание, отколкото в САЩ. Отчасти това е свързано с наличието у нас на официална църква и с липсата на формално отделяне на църквата от държавата. Ситуацията е парадоксална – все повече присъствие на религията в общественото пространство и все повече войнстващ атеизъм. Ако вземем Европа като цяло, там религията отново придобива актуалност. Отчасти това се дължи на глобализацията и на наплива на имигранти, особено, разбира се, от ислямските страни. Другата причина за засиленото внимание към религиите е отслабването на секуларните идеологии. Без тези идеологии ни остава или атеистичен сциентизъм, или проекти, свързани с налагането на идеята за все по-голямата обществена значимост на религиите.Нерядко или, по-точно казано, много често религиите се превръщат в подобие на идеологии, освен това те се разцепват на борещи се една срещу друга фракции. Така че, за християнството тук се крият както опасности, така и нови възможности.
– Възможно ли е неутрално обществено пространство? Имаме ли днес теории, способни да проектират такова обществено пространство? Как въобще трябва да е уредено общественото пространство?
– Хора като Хабермас започнаха да говорят зачисто „процедурна неутралност”. Това е голям напредък! Сега те намират за възможно религиозни хора да се изявяват в публичното пространство, без да извършват мимикрия, като си останат именно религиозни хора. Обаче азсъм убеден, че чисто формалната рационалност е мит. В реалността всичко винаги определя нещо субстанциално.Най-доброто,което може да се измисли в дадения момент, е постигането на прагматичен консенсус между основните доминиращи групи. Разбира се, при това трябва да се осигури определена степен на толерантност спрямо по-малките групи. Необходимо е договаряне по онези въпроси, по които то по принцип е възможно. Например, трите монотеистични религии имат потенциала по взаимно съгласие да установят икономически принципи, които биха се различавали от сегашните ни секуларни принципи. Освен това, на различните религиозни общности трябва да им бъдепредоставено собствено социално пространство, в чиито рамки те биха могли да съществуват. Но тук трябва да има ограничения. Можем ли, например, да разрешим полигамията? Бих казал „не”, но ще трябва честно да си призная, че за мен християнството продължава да определя това, което ние на Запад продължаваме да смятаме за автентичната човешка универсалност. Аз не съм либерал, или съм, но отчасти – в степента, в която „истинските” либерални, тоест, благородните и изграждащи личността ценности се обуславят от библейската традиция. За мен тези ценности имат непреходно значение, тъй като разкриват истинската същност на човека.
– Доколко е актуален за Европа проблемът за исляма? До какво може да доведе това?
– По този въпрос трябва да избягваме както истерията, така и самоуспокоението. Ситуацията е крайно противоречива. Младите хора във Великобритания се присъединяват към екстремистки групи, без да знаят нищо за ислямската вяра. Донякъде тук има и социални причини. Но е наивно да се смята, че проблемът се свежда до липсата на очакваните социални блага. Това е вярно може би само за Франция. Нерядко ислямизмът се заражда от реалното чувство на отчужденост от хедонистичната култура, която презират и на която същевременно завиждат. Тук я има и истерията, свойствена на самия ислям. Но същата тази истерия не дава покой и на англосаксонския протестантизъм, люшкащ се между хедонизма и пуританизма или дори допускащ едновременното им съществуване. Съвременността, в известен смисъл, е рожба на протестантизма, тя подразбира иконоборство, отричане на посредничеството, защото е дуалистична. Като казвам дуалистична, имам предвид следното: ако материята не се разглежда като нещо, свързано с тайнство, тя неизбежно се превръща в нещо безсмислено, нещо чисто инструментално. Това може да доведе до материалистичен хедонизъм, пример за това са САЩ. Ислямът е ултрасъвременен, той е настроен още по-иконоборчески, но същевременно непрекъснато му се налага да възпира хедонизма, който може да разцъфти в резултат на дуализма. Днес той все повече се доближава до пуританизма. Тъкмо заради това реагира толкова истерично на съвременността, тъкмо това обуславя неговата противоречивост.
В далечна перспектива войнственият пророк ще отстъпи първенството на миролюбивия Богочовек, отделящ религията от закона. Вече са известни случаи на масово приемане на християнството от ислямски жени. Макар че в Бангладеш, например, ги преследват за четене на Евангелието. От друга страна, ислямът е повече по сърце на младежите, защото можеш едновременно да бъдеш и мачо, и религиозен. А свързаното със секса отношение на религията не е никак маловажно. Но пак ще повторя: уверен съм, че в бъдеще ислямът ще отбележи спад. Но дотогава ще минат векове. В Европа вече се забелязват признаци на християнизиран ислям, приемащ западното разделение на светско и сакрално. Обаче много „либерални” мюсюлмани се надяват да се появят „коранистки” разновидности на светския естествен закон. Някои християни проявяват прекалена наивност по този въпрос. Във Великобритания това още не представлява голяма опасност, макар че вече си имаме ислямски гета, в Холандия, обаче, е възможно да се образува мюсюлманско мнозинство. Подобна възможност ще плаши хората, а страхът им, на свой ред, ще подхранва ислямския екстремизъм. И пак ще кажа – по този въпрос не съм либерал. Холандците са длъжни да бранят християнската си идентичност, те не трябва да допускат подобно развитие на събитията. Всякакви други варианти са културно самоубийство, още един пример за иконоборчество и неспособност да се осъзнае важността на културното посредничество, което изпълнява религията.
– Много ли са привържениците на „радикалната ортодоксия” във Великобритания? Може ли „радикалната ортодоксия” да помогне за решаването на проблема за плурализма (например религиозния) на съвременното общество?
– Трудно ми е да дам еднозначни оценки. Сред теолозите ние – привържениците на „радикалната ортодоксия”, сме популярни и много други вървят в същата посока. Радикалната ортодоксия се оказа много по-сполучлива от всички останали теологични движения във Великобритания, що се отнася до навлизане в общественото пространство. Днес ние все по-често попадаме в средствата за масова информация, в културата, църквата и политиката. Що се отнася до плурализма, то едва ли имаме някакво универсално решение. За да не се изроди културата в атомизъм и конфликт, тя се нуждае от цялостност и осмисленост. Като ортодоксален и християнин католик (макар че конфесионално принадлежа към англиканската църква), смятам, че истина, макар и частична, има във всички религии, но само Христос дава цялата истина. Обаче, ако някой суфит приеме християнството и започне да чете Евангелието, той ще привнесе нови мотиви във възприемането му. Християните не са монополизирали истината дори въпреки това, че именно на тях са им били поверени ключовете към нея.
Смятам, че светското правителство, ако продължи да не признава, макар и отчасти, надчовешкото благо, в края на краищата ще разкрие демоничната си природа. Религията не е нещо аморфно, затова утвърждаването в страната на една религиозна традиция е благо. Мисля, че Русия трябва да продължи политиката си на подпомагане на православието. Но в същото време православието не трябва да предполага гонения на другите религии. Във Великобритания, например, другите вероизповедания приветстват официалния статут на англиканството, тъй като той гарантира публичното присъствие на религиите като такива, прави възможно съществуването на финансирани от държавата конфесионални и религиозни училища. Но аз съм убеден, че, в края на краищата, секуларната държава няма да търпи религията. Мит е, че религията е въпрос само на личен избор. Поради това религиозните форми на отношение към света много скоро ще бъдат обявени извън закона. Ричард Докинс (авторът на книгата "Делюзията Бог" – бел. ред.), в по-голяма или в по-малка степен, призовава тъкмо към това. Що се отнася до секуларната „етика”, и привържениците й вече смятат, че тя е религиозна отживелица и скоро ще изчезне.
– Има ли във Великобритания политически или други влиятелни кръгове, издигащи идеите на „радикалната ортодоксия”? Или това засега е само творчески проект?
– Що се отнася до църковното, културното и политическото влияние, засега има само отделни случаи, още сме в самото начало. Но аз съм убеден – с течение на времето влиянието ще се засилва. Ние имаме много млади поддръжници интелектуалци, а и вече започнахме преговори с ключови политици и културни дейци.
– Какви други сили, освен „радикалната ортодоксия”, противостоят днес на светската съвременност? Или съвременността е все още толкова силна, че не може да се говори за някаква съпротива срещу нея?
– Съвременността действително е силна, но това не означава, че аз съм фаталист. Само „радикалната ортодоксия” едва ли ще може да направи нещо, но има още много подобни движения. Например, различни католически обединения. Те не са идентични помежду си, но имат нещо общо, което ги обединява. Докато православното и католическо християнство не възвърне доминиращото си положение, съвременността ще продължи да приема все по-зловещи черти. Бюрократичните и пазарните сили окончателно ще се преплетат и така ще породят най-жестоката олигархия, смазваща всякакви местни общности. Повечето хора ще се превърнат в прости изпълнители, като това се отнася и за интелигенцията. След краха на комунизма ние постепенно осъзнахме: секуларният либерализъм също е идеология, той е готов да изтезава и унижава човешкото достойнство, освен това той е напълно безразличен към проблема за материалната нищета. Секуларността, сама по себе си, има тоталитарни наклонности.
– Как възприемате радикалния ислям? Ако за секунда забравим за тероризма, можем ли да го съпоставим с „радикалната ортодоксия” (въставане срещу секуларната съвременност и на исляма, и на християнството) или сравнението е неуместно?
– Паралели има, но те са минимални. Действително, те могат да бъдат съпоставени – в смисъл, че са пример за въставане срещу секуларно устроения свят, но различията са съществени. Първо, радикалният ислям е много парадоксална религия. Възникването му е свързано с краха на светските идеологии. Следователно, той често пъти е хибрид, в който се усеща влиянието на фашизма, ленинизма, нихилизма и т.н. Уклонът в тази посока е основната опасност за „радикалната ортодоксия”. Обаче досега успявахме да го избягваме, на това се надявам и за в бъдеще. Второ, радикалният ислям симпатизира на сунизма или на максимално отдалечената от мистиката разновидност на шиизма. Това, че ислямизмът е подвластен на волунтаристката теология, радикално го противопоставя на моето движение. Ако все пак говорим за някакви паралели между исляма и „радикалната ортодоксия”, те трябва да се търсят в коранистко-неоплатонично-гностичния синтез на големите ислямски мистици. Само че нищо подобно засега не виждам. Трето, „радикалната ортодоксия” и радикалният ислям се различават също толкова, колкото се различават християнството и ислямът. Дори и да се обявяваме за създаване на нова християнска цивилизация, ще трябва да уважаваме делението на сакрално и секуларно (по примера на Августин и Йоан Дамаскин), произтичащо от самата същност на християнството, което гласи, че най-висшето откровение е човекът, а не кодексът. А това означава, че ние с ислямистите имаме различни вектори на критиката на съвременността: нашата критика е по-нюансирана, защото секуларността е незаконороден плод на самото християнство. Плод изроден, но сам по себе си не фалшив – дори във всичките си постхристиянски вариации.
– Какво се случва сега с левите (социалистическите) политически идеологии и партии? Кои са „червените тори”?
– Днешните леви отдавна са се превърнали в либерали, те вече нямат никакво отношение към социализма. Що се отнася до десните, те станаха икономически либерали. Левите трябва да се запитат защо вече не са в състояние да противостоят на капитализма. Десните трябва да се запитат защо поддържат капитализма, след като той подкопава всички традиционни ценности. Днес няма нито леви, нито десни. Това е илюзия. Всичко е либерализъм – културен и икономически. За едни е важна първата му съставляваща, за други – втората; и до това се свежда цялото различие между „левите” и „десните”.Аз съм християнски социалист, но този социализъм винаги се е различавал от светския. Моят социализъм е не по-малко радикален, той просто е различен. Ако мога да обобщя, целта на християнството е всеобщо обожествяване, а не съвместно пребиваване, макар и справедливо, на ниско материално равнище. Следователно, християнският социализъм съчетава поддържане на демокрацията с просветителската мисия за въвеждане на хората в истината. Нуждаем се от култура и политика, основана на добродетелта. Единствено тя може да накара демокрацията да работи, в противен случай всичко се превръща в софистко манипулиране на хората, в липса на демокрация. Така, ако изхождаме от светските критерии, моят начин да бъда „ляв” е парадоксален: аз вярвам в икономическото равенство и демокрацията, но същевременно и в обективността на истината и добродетелта, във възнаграждаването и поощряването на добродетелните, а също така и че добродетелта трябва да почива върху традициите. Аз съм едновременно и радикален, и ортодоксален, но особено наблягам именно върху радикалността – на единството на цялото мистично тяло Христово. Ако говорим за политическата ми идентичност, бих се нарекъл по-скоро „син социалист”, отколкото „червен тори”. Макар че моят ученик Филип Блонд нарече себе си именно „червен тори”. Между нас рядко възникват разногласия. Струва ми се, че на левия фланг на Лейбъристката партия той би имал не по-малко поддръжници, отколкото има в момента в партията на торите. Ние с Филип бихме искали да прокарваме радикален комунитаризъм, съчетаващ политиката на добродетелта с икономически егалитаризъм, постиган с помощта не на държавата, а на кооперации, гилдии и корпорации, ориентирани към принципа на съборност. Освен това, ние смятаме за необходимо да бъдат въведени юридически рамки за регулиране на цените, работната заплата, финансите и т. н. на всички равнища – от местно до глобално. | www.kultura.bg
Превод от руски: Виржиния Томова
Следвайте ни
Буклеты схем для вышивки икон в смешанной технике (крестик+бисер). – http://depositfiles.com/en/files/q5zh1cydm
Арт.410 Образ Смоленской Пр.Богородицы
Арт.420 Георгий Победоносец
Арт.421 Образ Б.М.Умиление
Арт.428 Образ Пр.богородицы
Арт.436 Остробрамская Пр.богородица
Арт.442 Леушинская Пр.Богородица
Арт.447 Сикстинская Мадонна
Арт.448 Казанская Пр.Богородица
Арт.452 Образ Пр.Богородицы „Умягчение злых сердец“
Арт. 454 Образ Владимирской Пр.богородицы
Арт.461 Пр.Богородица „Неувядаемый цвет“
От встъплението се разбира, че господинът нищо ново не е открил, като се има предвид същността на православието да запазва своята автентичност вече 2000 години. Това понятие – радикална ортодоксия е много дразнещо, като се има предвид че назовава всъщност православието като такова.
Би било интересно да ми отговорят редакторите на сайта, дали чистотата на православието е радикализъм за тях – за протестанти и католици го разбирам, но за хора,които се идентифицират като православни е най-малко страннно!
Грамотната история е много страшна наука с големи възможности. Така например както на езика на комунистите може да се преведе религиозната лексика, така и на езика на религията може да се преведе комунистическата лексика, защото историческия материализъм на комунистите е форма на юдейското разбиране за земната материя като средство за връзка с Бога, от което произтичат Божии актове и намеса в рационален и мистичен характер за човека. Ако комунизмът беше потръсил съвпадение между неговите представи и представите на ортодоксията, но истинската ортодксия, не формата на византинизъм, която ни предлага вселенското православие, то той никога нямаше да рухне и да бъде оспорен, а Тодор Живков щеше да бъде канонизиран за светец на БПЦ. Защото комунизмът ни казва – трайте и работете за светлото бъдеще на хората на Земята, БПЦ ни казва трайте и се жертвайте за светлото отвъдно бъдеще, т.е. наградата на Небесата. А денги?
http://www.bg-history.info/5410/Za-viarata-i-idolite-na-istoriiata.html