Д-р Николай Михайлов: Висшият клир се превръща в поносима битова подробност



Д-р Николай Михайлов е роден през 1946 година. Лекар-психиатър и магистър по теология. Работил е като преподавател по психиатрия от 1996 до 1998 година. Бил е преподавател по психилогия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и в Нов български университет.Женен, с две деца. Съпругата му Теодора Думанова е психиатър-нарколог. Понастоящем е народен представител от ДСБ в 40-то Народно събрание, избран от Старозагорския избирателен район. Член на Комисията по правата на човека и вероизповеданията и на Комисията по култура.

Преди седмица бе оповестена първата официална информация за съпричастност на един висш клирик на БПЦ към комунистическата Държавна сигурност. Макар в публичното пространство мнения за агентурно минало на епископи да бяха в обръщение през всичките години на прехода, оповестената от „Комисията по досиетата” справка за бившите и настоящи депутати – агенти и други сътрудници на службите – поставя църковните хора у нас в коренно различна ситуация. Конкретиката задължава ли? И кого?

Ако ме питате дали тази смешна и тъжна история за агент „Мишо“ (агентурен псевдоним на митрополит Галактион) ще има някакво значение за „църковните хора“, отговорям веднага: няма да има никакво значение. Църковните хора, по мое скромно мнение, се делят на две групи: „смирени“ и „отчаяни“. Има и трета група на – „инсайдърите“, т.е. на служителите на църковното ведомство, на „клиентелистите“ в БПЦ. Това са наемници, които вадят хляба си в църковното ведомство. Те не са интересни, защото са житейски обвързани, макар между тях да има истински страдалци, разярени и безпомощни страстотерпци от църковната „кухня“. Интересни са „смирените“ и „отчаяните“. Архиереите са психолози и знаят, че паството понася всичко. От вяра или суеверие, все едно. Това им дава сигурност и в някои случаи, като коментирания – карт бланш за безобразия. Ако разкажете на един смирен и послушен човек, че носи отговорност за Църквата наравно с неговия архиерей и ако се погрижите да разбере, че не вашата гордост учи така, а православната догматика – имате всички шансове да го смутите и дори да го уплашите. Бедата е, че разликата между смирението и равнодушието е тънка и не винаги леснодостъпна, дори и за изкушените в интроспекцията.

Възклицанието „кой съм аз, че да съдя“ прилича на добродетел, но може и да не е. Може и да е неискрен реторичен жест, означаващ решение да се живее без главоболия, в укритието на престижната смирена норма. Преходът от смирението като аскетически подвиг към смирението като своеобразен мораториум на съвеста ми се струва лесен в патерналистична култура като нашата. Рационализацията на това инфантилно състояние като добродетелно не представлява особена трудност.

Страхът да упражниш съвестта си в сложен свят на отговорности и задължения е инфантилно състояние и верова патология. Ако съвестта на църковния народ спи, а безсъвестността на висшия клир будува – Църквата губи. Какъв авторитет може да има духовна институция, която в лицето на висшия си клир е зарязала не само моралната строгост, а и обикновеното благоприличие? Това е въпросът на широката българска общественост.

„Отчаяните“ са трайно скандализирани, без надежда за изход. Те считат, че гледката, която висшия клир ни предоставя, е пожизнена; че това изпитание трае колкото живота и че е повод за мъдро търпение, което понякога развива и вкус към това, което бих нарекъл “църковен анекдот”. Това тактическо отчаяние не се изненадва от нищо и е готово на всичко. Неговата логика е абсурдистка и затова – весело-парадоксална. Ако дядо Галактион е склонен да произвежда архонти и това е лоша новина за някои, то за „отчаяния“ новината е добра, защото все още не означава готовност на същия митрополит да ръкоположи своята икономка, например, или пък намерение да продаде на търг църковната утвар.

Висшият клир се превръща – поне такава е идеята на на тази „отчаяна“ тактика – в поносима битова подробност, нещо подобно на белите, които сервира всяко развалено дете, защото е дете и защото е развалено.

Между „отчаяните“ има и хора с апокалиптично умонастроение, които, ако чуят думата „архонт“, споменават приглушено думата „апостасия“. Те казват, че ужасеността от състоянието на висшия клир е от духовна гледна точка наивно състояние, доколкото става дума за обикновена предапокалиптична „мерзост на запустението“, която въобще не се лекува с човешки средства, а с „будност“ като тази на „благоразумните девици“ от евангелската притча. Тази позиция звучи „старостилно“, но има дълбочина и е напълно духовно законна, освен ако не е допълнително обогатена с ексцесите на фанатизма и с характерната мрачност на онова, което бих нарекъл религиозна хипохондрия.

Да изискваш покаяние едно и също ли е като да изискваш честност или поне някаква базова почтеност, ако става въпрос за епископ?

Нека ми бъде позволено едно уточнение. Аз принадлежа към групата на „отчаяните“, към категорията на тези, които биха преживели евентулна добра новина от Светия Синод като Божие чудо. Дръзвам да кажа, че от моя гледна точка поведението на висшия клир на БПЦ непосредствено след 89 г.беше крайно разочароващо, да не казвам скандално. Не можаха да произнесат една смислена дума по повод на историческата криза. Излезе им произвище „Църква на мълчанието“. Стана ясно, че не са преживели нищо от всеобщата болка, че не могат да споделят радостта от „продишването“ и че в последна сметка ги владее страх за собствената им съдба.

Историческата криза трябваше да бъде изтълкувана в светлината на християнската съвест. Трябваше да бъде чут моралния урок. И думите на християнската надежда. Такова беше очакването. Но пътят към храма беше затворен от гузните чиновници на вярата, от самодоволните и бездарни князе на Църквата. Църквата пропусна историческия шанс да говори. И да се кае в лицето на висшия клир. Разколът дойде като някаква зла неизбежност, която ги консервира в неразкаяното им самомнение на каноничен клир, какъвто те безспорно са, и фактически ги снабди с индулгенция за историческите им грехове и за цялата им текуща бездарност.

После дойде убийството на отец Камберов. Тогава на журналистически въпрос дали чувства вина във връзка с трагичното събитие, един от архиереите отговори:“не“. Някои застанаха зад това „не“, други останаха с болката, че това „не“ е произнесено. Без да мога да разбера докрай защо, но това „не“ ме потресе. За да избегна недоразумение, ще кажа, че никога не съм бил привърженик на разколническата група, за да бъда по някакъв начин пристрастен. Чисто и просто „хора от Църквата“ убиха „човек от разкола“, без да им мигне окото, в садистичен колективен унес, вдъхновени от натрупаната злост, за която всички носят отговорност. Тази демонична кулминация предполагаше от моя гледна точка реакцията на друга чувствителност – по-малко самоуверена, по-наранена, по-човечна.

После дойде абсурда на този архонт и щадящата колегиална реакция на архиереите. Прикриха го, строго погледнато.

Ако трябва да се обърнете с няколко изречения към епископ Галактион по този повод, какво бихте му казали?

Щади черния дроб, владико.

А какво бихте казали на епископския събор, на Светия Синод?

Православието не е йерократична система, архиереите не са ангелски чин. И не бива да бъдат демонски чин. Църквата е единство на клир и вярващ народ. Миряните носят отговорност за чистотата на вярата и за състоянието на Църквата. От името на тази отговорност ви призоваваме да имате милост към своя народ, като пазите известно благоприличие.

Как да тълкуваме, според Вас, неразговорливостта на висшия клир по този въпрос – като проява на исихия отвъд нашата способност за разбиране на Божествените неща, като осмислено стратегическо изчакване да отмине бурята с минимални поражения върху моралния капитал на църковното ръководство, или като нещо друго?

Исихията е в Атон, при учениците на Йосиф Исихаст. Тук е тактическата глухонемота на стария живковистки клир.

В оскъдното ни православно медийно пространство (две-три списания и още толкова интернет-сайтове) след оповестяването на първия доклад на комисията се възцари мълчание. Дали миряните помагат на църквата с желанието си да опазят остатъците от църковния „имидж” и дали за епископата важи правилото за говорене за мъртвите – или добро, или нищо? Какво е според Вас адекватното поведение за нас миряните в този случай? Има ли златна среда между навярно високодуховното, но пасивно „Господ да ги съди” и хвърлянето на камъни?

Нямам отговор на този въпрос. Каквото и да правим, ще трябва да се каем, това е моето чувство – защото и в правотата ни ще се намери грях – особено в „правотата“ ни. Нямаме дръзновение за безпроблемна реакция. Откъде сили за бунт?

Виждате ли опасност премълчаването на проблема с досиетата от страна на Синода да доведе до логичния резултат хората да престанат да възприемат Църквата като авторитет, дори и когато казва верни неща?

При системно пренебрежение към моралните очевидности от страна на църковния елит, твърдението, че Църквата съществува „отвъд доброто и злото“ и че предназначението й се изчерпва с чисто ритуално-магически функции по обслужване на суеверния човек, придобива също характера на очевидност, и то за мнозина.

Всички сме наясно, че Църквата е общество от спасяващи се грешници и едва ли някой очаква сериозно там да срещне безгрешни хора. Но не е ли проблем, че отказът на висшия клир да поеме отговорност публично всъщност въвежда един друг порочен етос – от висшите представители на църковното ръководство вече дори не се очаква да понасят каквито и да било последици от анти-църковното си поведение? Бихме преглътнали някак си един покаял се агент-епископ, но имаме ли право да преглъщаме самодоволен такъв?

Знаете ли каква е разликата между католицизма и православието? Католицизмът има един папа, а православието има толкова, колкото са епископите. Има истина в тази закачка. Един архиерей е собственик на власт, защитена от благоговейния трепет на „тези малките“; той е пожизнен на поста, неотмирно гарантиран, почти трансцендентен. Него може да го съди само „Бог“, което, преведено на езика на делничното самовъзприятие, не означава нищо друго освен: „няма кой да ме съди, даже и да иска“. Подвластността на „църковен съд“ е уставна утопия, при тази взаимна обвързаност и колегиална сплотеност на архиерейското братство. Остава съвестта – но тя е Божия тайна и личен секрет. Толкова голям секрет, че не е сигурно дали съществува.

Има ли огласяването на цялата истина около досиетата на висшия клир християнски приемлива алтернатива?

Това е отговор, който само духовната разсъдителност може да даде. Това, което знам аз е, че тази разсъдителност няма нищо общо с дребнодушния компромис и с тактиката по замитане на следите.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

18 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Блестящо интервю. Д-р Михайлов е един от най-интелигентните и най-недооценените люде в България.

  2. gaitan vejdu каза:

    ВЪЗХИЩЕНИЕ! Честно!!!

  3. dbachev каза:

    Поклон, с малко думи е казано много!

  4. Ангел Небесен каза:

    Ахххх, как се повиши нивото на интелектуално напрежение, заболя ме куфелницата! Трудно е да се коментират произведенията на безцелно насочената интелектуална мисъл. Я аз да опростача нещата като кажа, че освен елементарни констатации разбъркани в миш-маша на академичното говорене това интервю нищо друго не казва; залъгалка за естетите-интелектуалци. КЪДЕ са решенията? Или всичко пак ще си остане на ниво празни приказки.

    Много искам да знам мнението на този д-р Михайлов относно това, как ще определи от гледна точка на практиката си като психиатър, френетичните викове на симпатизантите на ДСБ към Иван Костов: „Вие сте нашият Христос!“ Той нали е от същата партия, намя начин да не ги е чул.

  5. atila каза:

    Честен и откровен анализ. Това определено е нещо различно и хубаво случващо се на този сайт. Поздравления за интервюто.

  6. miglena каза:

    ДВ бр.37 / 05.05.2000 – обнародван е Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен.
    Прочетете го. Това са 4 чл.от типа „ти си лош, ти си лош, ти си много лош“ и …. до там. Даже няма пожелание към лошите да се оттеглят….
    Ако вместо есе, бяха създали закон, може би щяха да се променят малко нещата за тези 7 години.
    Припомням : 2000 г. бяха на власт Костов, Петър Стоянов , СДС

  7. ATILA каза:

    Едва ли е необходимо да се напомня, че БКП се трансформира не само в БСП, но и в СДС, БЗНС и т.н политически формации. Ето защо този закон няма как да се приложи. И до ден днешен България и политически и икономически се ръководи от ДС комунистите и техните марионетки. но това едва ли е тайна за някого.

  8. Dasein каза:

    Пази черния дроб, владико…

  9. kkk каза:

    Интересна и точна статия но много са слаби критичните коментари ……

  10. Дон Кихот каза:

    Както е слаб и твоят правопис. Пред „но“ винаги се пише запетая!

  11. saluti каза:

    „И до ден днешен България и политически и икономически се ръководи от ДС комунистите и техните марионетки. но това едва ли е тайна за някого.“

    За мен е тайна, атила. Пояснете, прего, как точно се ръководи държавата от ДС комунистите в настоящия момент?

  12. Idiot каза:

    Айде сега…
    Упражнения по ентелегентност. Който харесва овчите мисли на интелигентния човек от снимката по-горе, му харесва статията, а който не я харесва – плюе. Най ме е яд, че за църквата се мисли по мирянски тертип.

  13. atila каза:

    Моля редакторите на сайта да извинят своеволието ми да пиша не по темата. Малцина сигурно знаят, че до 1986г. външният дълг на България възлиза на 400 милиона долара. България е с изключително добър кредитен рейтинг и всеки е готов и желае да и даде заем. Сред няколко срещи на върха, в които М. Горбачов открито заявява на соц. лидерите, че СССР грубо казано, няма да е това, което е, останалите соц. лидери решиха да се „приземят“, „наведат“, изчакат да премине бурята. Но докато едни се навеждаха, други работеха. От 1987 започва изнасянето на капитали от България с откриването от др. А. Луканов „външнотърговски дружества“. България взимаше заеми, но не ги вкарваше в икономиката, а ги разпределяше по партийни сметки в чужбина. Така осъмнахме с 13 милиарда дълг на 10.10.1989, от който само 1-2 милиарда реално налети в бъдещия „гигант“ Промет – Бургас. След 10 партията си създаде партийки, които си направиха СДС, но така и никой „не потърси“ сметка на парите. Те се върнаха чрез поставени лица, мнозина вече покойници, като Илия Павлов, Емил Кюлев, В.Молов и т.н. Марионетките загинаха, инициатора и двигателя на далаверата беше убит…Следите се заличиха. Това достатъчно ли е?

  14. saluti каза:

    че е точно така. Но със сигурност доста хора забогатяха като честно ограбваха съотечествениците си през последните години. И едните и другите нямат нужда от комунизъм за парите си. Но дори ако приемем, че едните и другите така са припокриват с комунистическите капиталисти от времето на Горбачов и са враснали навсякъде в политическия живот, почтените политици би трябвало да се възрадват на царя като на цар освободител и да се възползват от временното политическо маргинализиране на вредните политически субекти, за които говорите. Ето ти благовремие да се обърне този процес; ето ти и лостове. Обаче не би – тъкмо личности като горния автор подскочиха люто ранени от интервенцията на външна фигура в политическата ни антиутопия… С комунистите зле, ама без тях по-зле- така ли излезе. Или пък по-скоро дапитам пак – какво общо има ДС с тая политическа математика на тъмносините радетели за почтеност?

  15. atila каза:

    Аз не твърдя, че мнозина забогатяха и без да са под крилото на партията. Това е нормално за страна на кръстопът, без правила и закони. Дори и организираната престъпност в България беше и е дело на службите (с изключение донякъде на ВИС). Но тук ставаше въпрос за огромни пари, осигуряващи влияние и контрол. Все пак едно са милионите на В. Божков и И. Павлов, макар и не техни, а съвсем друго парите на П.Тимнев-просто като пример. Това, което е богатство за едните, са джобни пари за другите. Царят за съжаление стана жертва на собствените си принципи и морал. Много години преди „демокрацията“ той беше „атакуван“ в Испания от емисари – „антикомунисти”, е резултата всички го видяхме. Големият политик, винаги трябва да си дава сметка, че обкръжението му няма как да бъде на същата вълна, на която е и той.
    Авторът на настоящата статия не познавам и името му ми е почти неизвестно. Анализът му обаче и точен и правдив. Нима не допускате възможността, дори и на пиратски кораб да има хора с морал? Или ако не, то поне такива, които да могат свободно да назоват нещата с истинските им имена?

  16. Християнче каза:

    Правите се на интересни, че не знаете тайната за ДС комунистите и техните марионетки. Засрамете се !

  17. Тони каза:

    Трябва ли да говорим за ДС или за това което става в БПЦърква?Има проблеми,които едва ли висшият клир желае да разреши.Къде е ролята на църквата в изграждането на болници за бедни,сиропиталища,въвеждането на часове по религия в училище.Тук там има „бели лястовици“-духовници милеещи за паството/Валентина Друмева -игуменка на манастира в гр.Калофер/.Кой не знае,че митрополит Галактион не щади черния си дроб,че в Рилския манастир има монаси хомосексуалисти/попитайте хората в гр.Рила те ще ви запознаят тях дори , ако някой се интересува/,че част от висшият клир са изключително богати мъже.Все се питам къде е смирението,личният пример на духовният пастир,кога БПЦ ще заеме мястото което трябва да има в живота на българите?Май въпроси без отговор!

  18. atila каза:

    че ролята на църквата не е да изгражда болници и приюти. Поне не основната и роля. Благотворителността не е църковен приоритет, но ако може някой да ме поправи.