Отец Добромир Димитров: „Нека не се съблазняваме, че идва краят на Църквата“
На 11 октомври Св. Синод на Вселенската патриаршия потвърди готовността си да даде автокефалия на Украинската църква, както и възстанови каноничния статут на двамата предстоятели на църквите, които са в разкол. В отговор пет дни по-късно Св. Синод на Руската православна църква взе решение да преустанови евхаристийното общение с Константинополската църква. Това са фактите от последните седмици, а техните интерпретации отново ни разделят на две – всички нас, вярващите в едни и същи духовни истини… или по-точно в Истината, Пътя и Живота.
Като че ли обаче, споровете и дрязгите ни за това на страната на кой „отбор“ е правдата не са чак толкова страшни, по-съществено е очертаването на една друга разделителна линия – на онези, които все по-натрапчиво придобиват апокалиптичното усещане, че “по-надолу няма накъде да се затъва“, и онези другите – които, въпреки реалностите, запазват своята надежда, че някой ден християните ще спрем да постъпваме по „суетата на ума си“, а „с истинска любов ще растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов“ (вж. Еф. 4:15-16).
За да потърсим погледа на един канонист към ситуацията и едновременно с това – и на пастир, разговаряме с протойерей д-р Добромир Димитров, свещеник на Българската църковна община в Кент, Великобритания, и преподавател по църковно право в Православния богословски факултет на Великотърновския университет…
Отче, как ще коментирате решението на Московската патриаршия за прекъсване на евхаристийно общение с Вселенската патриаршия? И има ли почва за аналогиите, които направиха вече някои, със схизмата между Рим и Константинопол от 1054 г.? Или практиката за прекъсване на евхаристийно общение е така да се каже „редова“ в православния свят не само за последните столетия?
Определено прекъсване на отношенията между две поместни църкви е притеснителна новина за цялата Църква, но в никакъв случай не можем да кажем, че явлението е нещо ново или няма изход от тази неприятна ситуация.
Разглеждайки внимателно коментарите в медиите, ще видим, че те определят решението на Московската патриаршия като разкол или схизма. Но според църковното право, за да има разкол или схизма, трябва и двете страни да прекъснат евхаристийното си общение, нещо което засега Константинополската църква не възнамерява да прави. За разкол е нужно много повече от прекъсване на евхаристийното общение. А дали има аналогия със схизмата между Рим и Константинопол, то от църковната история знаем, че в динамичния XI-и век анатемите между Римския папа и Константинополския патриарх са възприемани повече като локален конфликт, отколкото като глобален, засягащ цялото Православие. Такива прекъсвания между общението и анатеми е имало и през VII-и век, има и днес през XXI-и, какъвто е случаят с Антиохийската патриаршия и Йерусалим по повод спора им за юрисдикцията на Катар (2013–2014).
Трябва обаче да се подчертае, че истинската причина за схизмата между Изтока и Запада не е конфликтът от 1054 г. Причината всъщност е случилото се през трагичната 1204 г., когато Константинопол е превзет по време на Четвъртия кръстоносен поход. Извършени са много жестокости и грабежи, столицата е опустошена, населението е насилвано и прогонвано, империята се разпада. Ненавистта на Изтока към Запада вече е факт, като това повлиява всички източни църкви да прекъснат общението си с Рим. Такъв развой в конфликта между Константинопол и Москва днес е невъзможен.
Ако все пак обаче става въпрос за аналогия, тя е по-скоро в конфликта между Украйна и Москва. Започнатата през 2014 г. война и анексирането на Крим доведе до 10 000 жертви, от които 2800 цивилно население. Това породи в украинците ненавист към режима в Москва, а следователно и към Московската патриаршия. Тази война изигра ролята на катализатор, активизирайки украинското автокефално движение, което има своята история повече от столетие. Трябва да припомним и факта, че през 2009 г. от страна на Москва е категорично отказано инициирането на диалог за автокефалия. Със самата война обаче Московската патриаршия окончателно се самоотлъчи от инициирането на такъв диалог, който всъщност вече е нежелан и от украинската държава. При всяка война национализмът се увеличава, което винаги е свързано с омраза на другия. Поради това украинският президент се обърна към Константинопол за решение на проблема, тъй като трябва да подчертаем, че автокефалията е най-вече църковно-политически въпрос.
Има ли според Вас нарушение на каноните от страна на Вселенската патриаршия, както заявява Руската църква? И като преподавател по църковно право можете ли да дадете отговор на въпроса – каноните ли са направени за човека, или човекът – за каноните?
В църковното право каноните са били формулирани винаги по конкретни казуси, като изработените правови норми се прилагат след това по аналогия. Разбира се, всеки казус е различен и не може чрез каноните да бъде обхванато всичко, което се случва в живота на Църквата, още повече че различните канонични решения са изработени в различни исторически периоди. Поради това можем да кажем, че каноните не са мъртва буква, те са граници на Църквата, живо предание, правила, изработвани съобразно конкретни обстоятелства, като се следват принципите на акривия (точност) или икономѝя (домостроителство). Поради това те не могат да се използват като канонада срещу другите, те трябва да целят спасението на личността и църковната общност.
Що се отнася до Украйна обаче, каноническият казус е сложен, тъй като в църковния живот, от една страна, имаме разколническата Украинска църква, която не е призната от никоя поместна църква, а от друга, присъствието на Московската патриаршия. Неканоничната църква несъмнено е проблематична, а Руската църква в Украйна е отъждествявана с руското влияние и губи доверието на огромна част от украинския народ, тъй като си затваря очите за конфликта, в който продължават да загиват хора. Сами разбирате, че прилагането на каноните при едно такова неадекватно възприемане на реалиите [1] от страна на Московската патриаршия само задълбочава конфликтите. Поради това създаването на екзархат под омофора на Вселенския патриарх беше изборът на по-малкото зло. Константинополската патриаршия отчете реалността в Украйна и нейните действия бяха напълно адекватни. Тя основа своето решение и на каноничен документ – синодално писмо от 1686 г., даващо по икономѝя право на патриарха на Москва да ръкополага митрополита на Киев, който обаче трябва да продължи да поменава Константинополския патриарх. Отмяната на това синодално писмо даде правото на Вселенския патриарх да се намеси, имайки подкрепата и на независимата украинска държава. С това, разбира се, присъствието на Московската патриаршия в Украйна не се прекратява. Предвид тези факти, да се твърди, че Вселенският патриарх е нарушил каноните на Църквата, е пресилено. Проблематично обаче е признаването от страна на Вселенската патриаршия на компрометирани духовници като Филарет (Денисенко), но вероятно той няма да има такова влияние в новата ситуация. Оттук нататък обаче все още остават много предизвикателства – какво ще стане с уважавания митрополит Онуфрий и неговото паство, как ще бъдат предотвратени конфликти и репресии, как ще бъде продължен диалогът и ще бъде възстановено общението с Московската патриаршия, как ще бъдат запазени имотите ѝ, как ще бъде гарантирано и защитено правото на религиозно определение и свободата на изповедание от страна на държавата. Това ще са и най-големите трудности пред украинската държава в бъдеще.
Руската църква излезе с призив другите поместни църкви да вземат отношение по казуса – възможно ли е някои от църквите да приемат позицията на мълчанието, да запазят в този случай неутралитет? И какви са очакванията Ви за позицията на българските архиереи?
Най-лошият сценарий би бил случилото се да ескалира до глобален разкол, в смисъл всяка поместна църква да вземе решение да подкрепи или Константинопол, или Москва. Доколкото виждаме обаче от изказванията на отделни патриарси и решенията на синодите, въпреки особените мнения, надделява становището, че поместните църкви желаят да съхранят отношенията си и с двете спорещи страни. Що се отнася до Св. Синод на Българската православна църква, то архиереите ни не се съгласиха с молбата на Московската патриаршия Синодът да вземе страна в спора, макар и косвено, т.е. да подкрепи писмото на патриарх Кирил за свикване на Всеправославен събор по повод Украйна. Тази трезвост на архиереите ни е похвална.
Ако скоро Украинската църква получи своята автокефалия, каквато е заявената готовност от страна на Вселенската патриаршия, да очакваме ли следващата наред да е Македонската църква? И изобщо не е ли естествено желание на всеки народ да има самостоятелна църква?
Не е изключено и това да стане реалност. Съдя за това и по днешното крайно изказване на Сръбския патриарх Ириней, който категорично осъди действията на Вселенския патриарх по повод даването на автономия в Украйна. Разбира се, това са само предположения. Що се отнася до втората част на въпроса, трябва ясно да си даваме сметка , че еклисиологичното съзнание за това какво е Църквата се е изменило през последните няколко века с раждането на националните държави. В древността Църквата е била поместна, т.е. нейната юрисдикция е била на определена територия, която е можело да включва много етноси. Днес обаче тя се възприема като национална – тя е свързана с родовия белег без оглед на територията [2], а това поражда редица проблеми. Борбите за църковна независимост от една страна, а от друга, проблемът на диаспората особено в големите градове на Западна Европа, където могат да пребивават дори шест епископи на отделни поместни църкви, противно на каноните на Църквата (8-мо правило, I ВС; 12-то, IV ВС).
Конкретният случай с указа за прекъсване на евхаристийното общение на Руската църква с Константинопол, забраната за приемане на свето Причастие в църкви на Вселенската патриаршия, отнасяща се не само до клириците, но и до миряните, в момента поражда голям смут в православните енории на Запад и в Америка. Представете си руско семейство, което не може да се причасти при духовният си отец от Вселенската патриаршия, или съпруг англичанин, кръстен в енория на Константинопол, който не може да се причасти в енорията на съпругата си рускиня, или дори цели енории, които празнуват и си помагат заедно, а вече не са в общение. Това са едни от най-драматичните измерения на прекъсването на общението и аз съжалявам, че решението на Синода на Московската патриаршия се отнася и до миряните – нещо което е безпрецедентно.
Какви са Вашите прогнози за развоя на ситуацията?
Реален разкол според мен няма да има, тъй като предполагам, че Московската патриаршия си дава сметка какво означава тази рана в тялото на Църквата. Терминът разкол ще се използва повече в областта на риториката и църковната политика. Надявам се да няма и провокации за ескалиране на напрежението. Най-вероятно казусът с Украйна ще бъде подобен на потвърждаването на църковната автономия в Естония през 1993 г., но процесът ще бъде по-дълъг и болезнен. Ще са нужни години да утихнат страстите и то най-вече след края на военния конфликт. Наред с това обаче съществува и една друга реална опасност: клирици и миряни с разколническо мислене от целия православен свят да се опитат да използват тази ситуация, за да разделят и съблазняват неукрепналите във вярата. Поради това ни е особено нужна църковна просвета и диалог.
Всички знаем Христовите слова, че на Неговата църква и портите адови няма да й надделеят. Какво бихте казали като пастир на онези хора, които, виждайки противоречията между архиереите и чисто човешките немощи, изпадат в отчаяние и се обезверяват…
Конфликти в Църквата винаги е имало и ще има, затова говори и св. ап. Павел: „Чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви, което донейде и вярвам. Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1 Кор. 11:18–19). Поради това нека не се съблазняваме, че идва краят на Църквата, тъй като знаем, че Христос, Който е истинският Кормчия, ще я води през бурите на мира сего. Бих завършил с това, че последната дума винаги има Господ Иисус Христос.
[1] Това определение по повод ситуацията в Украйна е формулирана от архим. Кирил Ховорун.
[2] Вж.в устава на Руската православна църква 1:3.
