Свещ. Иван Карагеоргиев: Бог често преобръща плановете ни, за да ни даде нещо по-добро

„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“, казва свети Йоан Кръстител за Спасителя. „Тези думи на св. Йоан ни удивляват като ябълка, която напук на закона на гравитацията, вместо да падне от дървото на земята, се издига към небето“, отбелязва преди десетилетия румънският монах Николае Щайнхарт. Макар и днес с цинична прозорливост да ни е ясно, че е невъзможно да се вместим в ангелските стъпки на Предтечата, сред нас има хора, които държат образа му в ума си, опитвайки се да противостоят на напора на онази гравитация, която все ни тегли към тленното.

И когато чуваме и отправяме критики към съвременното духовенство, нека не се съмняваме, че има и свещеници, които пристъпват към служението с готовността да „снишат“ Аз-а си, за да се открие в пълнота пред погледа ни мащабът на Христовия подвиг, за да проправят път на Истината към човешкото сърце. Един от тях е отец Иван Карагеоргиев, свещеник на българската църковна община „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в Париж. Той е само на 29 години, носи името на Кръстителя, а негов небесен покровител е друг пустинник – Рилският чудотворец свети Йоан. Отец Иван е син на старозагорския свещеник Йордан Карагеоргиев, който е един от малцината православни свещеници, които работят за духовното изцеление на лишените от свобода в България.

Дали е възможно един млад човек да вдишва от бохемския въздух на митичния Париж, да пресича бляскавите му площади, образът му да се отразява във витрините на модните бутици, и едновременно с това да се вълнува от мистичните тайни и вечни истини на Христовото учение?!… Разговаряме с отец Иван за духовните търсения на младите европейци и за изпитанията на един български свещеник в странство…

Отче, стояла ли е пред Вас някога дилемата дали да изберете пътя на свещеника или някакъв съвсем друг път?

След като завърших Пловдивската семинария и продължих да изучавам богословие във Франция, в Православния богословски институт „Св. Сергий“, имах намерението да се върна в България и да стана преподавател. Посещавах нашата църковна община в Париж като студент по богословие, но не съм си мислел нито за миг, че бих могъл да бъда неин свещеник, до момента, в който нейният предстоятел – архимандрит Емилиян, а и самата църковна община в лицето на църковното настоятелство, не ми предложиха това.

Дилемата, пред която се изправих тогава, не се състоеше в това кой от двата пътя да избера, а дали въобще бих могъл да вървя по втория. Не дадох отговор веднага, понеже се страхувах от тази голяма отговорност пред Бога. Близо две години изминаха от тяхното предложение и моето ръкоположение. Какво се случи през това време? Не съм се питал дали съм достоен или не, понеже отговорът на въпроса бе ясен. По-скоро се опитах да се оставя в Божиите ръце. Един от моите преподаватели по патрология Жан-Франсоа Колосимо казваше, че най-лошият възможен въпрос, който може да бъде зададен на студент по богословие, е дали иска да стане свещеник, защото веднъж прочел словата на свети Йоан Златоуст „За свещенството“, човек няма как да даде еднозначен отговор.

Въпреки това има моменти в живота, когато изборът се налага от само себе си. Светите отци и в частност свети Максим Изповедник ни учат, че изборът като феномен е плод на нашето грехопадение, преди което човек не е избирал така, както избираме ние днес, понеже се е насочвал към доброто без колебание. Това не е ограничавало неговата свободна воля, а напротив, било е най-възвишеното нейно осъществяване. Струва ми се, че в живота на всеки от нас има мигове, колкото и малко да са те, в които обстоятелствата показват еднозначно Божията воля. Тя често пъти преобръща нашите планове и очаквания, понеже Бог иска да ни даде нещо по-добро от онова, към което сме се стремили.

Наистина Божиите пътища са неведоми! Последният ми изпит при настоящия ни митрополит Антоний, тогава йеромонах и ефимерий на Пловдивската семинария, се изразяваше в подготовката и извършването на светата проскомидия. В онзи ден не ми е минало през ума, че Бог ще направи така, щото отново нашите пътища да се пресекат, и че той ще е архиереят, който ще ме възведе в свещенически сан и при когото отново ще извършвам същата проскомидията, само че този път не с учебна цел.

Какво е да израснеш в семейство на свещеник? Това карало ли Ви е да се чувствате някак по-различен в очите на Вашите връстници в Стара Загора?

Не съм се чувствал по различен от връстниците си, а и родителите ми не са ме карали да се чувствам такъв. От баща ми разбрах, че да си свещеник не е привилегия, а служение. Ако в Стария Завет свещенството е било привилегия за един род – Аароновия, в Новия Завет Спасителят лично обезличава тази представа, умирайки за всички ни и превръщайки привилегията в жертва, при това непризната, поне от неговите съвременници.

Да израснеш в семейството на свещеник е трудно да се опише, но бих го определил като Божия милост. Спомням си още за времето, когато баща ми служеше в Казанлъшкия манастир „Въведение Богородично“. Бях около 10-годишен и винаги се радвах, когато можех да го придружа. Ставахме събота сутрин много рано, за да отпътуваме от Стара Загора за Казанлък, внимавайки да не събудим майка ми и новородената ми сестричка. След дългата служба, която започваше преди изгрев слънце, обядвахме в манастирската трапезария. Имаше монахини, които дори и извън постите не ядяха месо, а само риба, и ми даваха от техните порции… Благодарение на свещеническото служение на баща ми имах възможност да се докосна до нещо много красиво и истинско, което не парадираше по никакъв начин със своята изключителност и именно заради това за мен то бе толкова привлекателно.

А какво Ви отведе към Франция?

След като завърших Семинарията, отидох да взема благословение от Старозагорския митрополит Галактион, за да продължа богословското си образование в Гърция. Той е този, благодарение на когото съм във Франция. След като ме изслуша, ми каза, че ще ми даде препоръката, за която бях дошъл, но – ако искам неговото мнение, ми препоръчва да продължа своето образование на Запад. Помоли ме да помисля и скоро да кажа какво съм решил. Излизайки от неговата канцелария, си мислех само как по-скоро да се върна, за да взема препоръката си за Гърция. Но поговорих с баща си, който ми каза, че трябва да се вслушаме във волята на митрополита. Имахме познати във Франция, благодарение на които разбрах, че в Париж има Православен богословски институт – „Свети Сергий“. Голяма бе в мен борбата преди да взема окончателното решение. И в двата случая не знаех езика на съответната страна. В първия – имах стипендия, която щеше да ми даде възможност да не мисля за нищо друго, освен за богословието, във втория имах архиерейския благослов. Близо десет години изминаха оттогава и не съжалявам за избора си.

Как изглежда днес животът на семейството Ви в Париж? Известно е, че българските свещеници в странство не взимат пълна заплата от църквата и се захващат и с други занимания, за да изкарват прехраната си?

Българските свещеници в Западна Европа са длъжни да работят извън храма, въпреки помощта, която Дирекцията по вероизповеданията отделя ежегодно и за която сме благодарни. Факт е, че без нея нашето служение би било още по-трудно. На места, където такава възможност има, свещениците са настанявани в жилища, принадлежащи на българските посолства, което също е огромна помощ, особено ако те са семейни.

За съжаление обаче, разликата в стандарта на живот между България и страните в Западна Европа е толкова голяма, че дори е трудно да се прави сравнение. Така например във Франция финансовата помощ, която получаваме, не покрива годишните осигуровки за един свещеник, които при все това са преференциални. Сиреч, ако един български свещеник желае да служи в Западна Европа, той трябва не само да владее съответния чужд език, но и да работи пет, дори шест дни в седмицата работа, която често няма нищо общо с богословското му образование, за да може в неделния ден да е пред Божия престол. Затова може да се каже, че служението не е леко, но това не означава, че не е благодатно.

Не ми беше много ясно защо за свещеническото ми ръкоположение се изискваше писменото съгласие на съпругата ми, за да приема този сан. Днес, близо три години по-късно, ми се струва, че се изисква по-голяма жертвена готовност от семейството на свещеника, отколкото от самия него. Но нищо не убягва от всевиждащото Божие око и Той помага, често пъти оттам, откъдето най-малко сме очаквали да дойде помощта.

Кои са специфичните проблеми от живота на една българска енория в чужбина?

Проблемите ни в сравнение с една енория в България в голяма степен са различни, понеже и самият живот тук е различен. Например някои енориаши пътуват близо два часа, за да дойдат в храма. Децата на други пък говорят по-добре френски, отколкото български, и е необходимо да се търси пастирски подход на разбираемия от тях език, ако искаме да им преподадем нашата вяра. Има български емигранти, които идват в храма, търсейки единствено подслон и работа. Понякога им е трудно да разберат, че храмовата сграда не е собственост на нашата църковна община, а само е предоставена за ползване, и няма как да останат и да пренощуват в нея, а да се намери работа на човек, който не владее езика на съответната страна, не е никак лесно. И при все това, срещайки се с други българи, които са минали по сходен път, те намират решение, ако не на всички, то поне на част от проблемите си. Това, което най-много ме радва, е, че някои от тях отново се връщат в храма и стават част от тази общност.

След светата Литургия имаме братска трапеза. Време, през което всеки може да сподели своите радости и трудности, и да потърси съвет. Емигрантският живот не е лек и често именно трудностите, които го съпровождат, водят хората до храма. Общността е движещото ядро в живота на един храм в Западна Европа. Общност, в която всички хора не само се познават помежду си, но се стремят да споделят всичко, през което преминават. Така например, когато извършваме панихида по молба на някой член на общността, по-голямата част от хората, дошли в храма, остават и молитвено участват, независимо от това, че поменът не е за техен близък. Самата Литургия всъщност е дело на народа, а не само за народа.

Имайки предвид ангажираността на свещеника извън храма, ако самата общност не застане зад една инициатива, тя трудно би могла да се реализира. Например ние от няколко години организираме изложби на православни икони, които се осъществяват благодарение на работата в сътрудничество между Църквата, българското посолство и нашия Културен институт. Миналата година успяхме да представим изложба на групата „Икона“ в присъствието на почти всички нейни членове – университетски преподаватели, дошли от България, Гърция, Русия, Сърбия, Румъния и Македония, които без съмнение са едни от най-добрите православни иконографи в Европа. Православен сръбски хор, ръководен от българка, пък дойде от Щутгарт, за да направи всеправославния празник пълен. Хубавото на общото дело е именно това, че то е общо. Всеки се припознава в него, понеже под една или друга форма е част от него.

Мнозина млади хора днес приемат християнството единствено като сбор от нравствени правила, някои от които са си „изживели времето“, за други пък езикът, с който Православието предава своите послания, звучи неразбираемо и архаично. Като един от младите духовници според Вас какъв е пътят към тези млади хора, за да усетят, че не става въпрос за някакъв празен морал, а за вяра, която води от смърт към живот?

Няма един път, а има пътища, всеки от които приема облика на личността, към която той е насочен. Не става въпрос за лицемерие или компромиси с вярата, или пък с моралните устои на християнството, а за пастирски подход.

Няма как да говорим по един и същи начин на всички и да бъдем разбрани от всички. Всеки млад човек е една вселена, която понякога игнорира това, стараейки се да живее „като всички“. Преди той да прояви интерес към Църквата, Църквата, в случая духовникът, трябва да го забележи и да прояви интерес към тази вселена, към нейните копнежи, търсения, разочарования… Веднъж направил това, духовникът е направил стъпка към въцърковяването на този човек. Може би ви се струва много абстрактно, но става въпрос за нещо съвсем конкретно, което се случва в един непринуден диалог между младия човек и духовника. Диалог, който, ако е успешен, всъщност се оказва, че не е воден от нито един от двамата, а от Някой Друг. Разговор, който може да се осъществи в храма или извън него, стига той да е желан и от двете страни.

В Париж има асоциация на православната младеж, в която участват християни от всички православни църкви. Те се събират веднъж месечно, за да се помолят по време на вечерното богослужение и да си поговорят след това. Идвали са и в нашия храм и се надявам скоро пак да дойдат. Тяхното присъствие е истинска радост и утеха за всеки духовник. Тези млади хора, въпреки тежкия си работен или учебен ден, въпреки стреса, който за съжаление е станал синоним на мегаполисите, намират сили не само да дойдат в дома Господен, но да го сторят с усмивка и радост. Вечерното богослужение е подготвено от самите тях, тропарите и стихирите са разпечатани на хартия и всеки, който има желание, може да участва в богослужението, четейки и пеейки основно на френски език, но също и на румънски, старогръцки, църковнославянски, арабски… Тези млади християни не само се интересуват от живота на Църквата, но и живеят с него. Например по тяхна инициатива на 11 януари в Париж ще се състои конференция-дебат за Всеправославния събор, насрочен за 2016 година.

Младият човек има амбиции, желание за напредване. Възможно ли е според Вас християнинът да се стреми към някакво материално и социално преуспяване, без да изгуби от чистотата на сърцето си, без да измени на вярата си?

Зависи единствено от самия него и от йерархията на целите, която е изградил. Ако материалното и социалното преуспяване са над всичко, тогава няма как човек да не загуби не само чистотата на вярата си, но и самия себе си като личност и Божи образ, понеже за един православен християнин двете са тясно свързани.

Ако това преуспяване не е самоцел, а плод на Божия промисъл, на труда, усърдието и грижите на определен човек например за неговото семейство, то не само че това не е осъдително, а е похвално. Ние можем да загубим чистотата на вярата си и без да преуспеем материално и социално – например завиждайки на онези, които са успели. Все пак в този процес не трябва да забравяме Онзи, Който никога не ни забравя, понеже и материалното и социалното преуспяване са много условни величини. Всички имат нужда от средства, едни, за да си купят хляб, други – самолет. Ако забравим за Бога в удовлетворяването на нашите нужди, ние ще станем техни пленници и никога няма да можем да ги удовлетворим, все нещо няма да ни достига…

Какво е Вашето обяснение за нарастващия интерес на западноевропейците към Православието?

Православието на Запад не е нов феномен, то вече (ако се абстрахираме от първото хилядолетие, в което Православната вяра е обединявала Изтока и Запада) е част от неговата история. Преди няколко месеца на български език излезе една книга, посветена именно на историята на Православната църква в Западна Европа през XX век, под редакцията на Кристин Шайо и с благословението на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний. Книга, която недвусмислено показва, че православната вяра не е някакво екзотично явление, а част от новото лице на Западна Европа, благодарение не само на новите емигранти, но и на онези православни християни, които са се установили в съответните страни от няколко поколения, преподавайки на децата си най-скъпото, което имат – своята вяра.

Православието не е географско обусловено понятие, а дух и истина в Христа, в които всеки е призван да живее, независимо от това дали се намира на Изток или на Запад – граници, които стават все по-условни и размити.

В православната общност се чуват гласове, които определят емблематични духовници и християнски автори (като отец Александър Шмеман, отец Александър Мен и други) като „модернисти“ и „икуменисти“, разбира се, в отрицателен аспект. Какво мислите за подобни нагласи?

Имената, които цитирате, тук, на Запад са тясно свързани с православната вяра и свидетелството за нея. Трудовете на тези богослови и до ден днешен са цитирани от православни и неправославни християни, които са научили, и част от които са приели Православието благодарение на тях. Безгрешни хора, освен Богочовека, няма. Тези автори са част от тези не-безгрешни хора. Всеки автор би могъл да бъде критикуван, но е хубаво, когато се прави критика, тя да е градивна. Сиреч, необходимо е тя да се базира на това, което самият автор е написал, имайки предвид цялото негово творчество и контекста, в който то се е родило. Градивната критика предполага и възможността за промяна, на онзи към когото тя е насочена. Лично на мен ми е трудно да критикувам православни християни, в случая духовници, които са починали в евхаристийно общение с Православната църква.

 

 

Снимки: www.paroissebg.fr