В търсене на безгрешния свещеник

За всичко онова, което е способно да отвърне от Църквата новодошлия християнин или неукрепналия във вярата човек. За безчестието в храмовете, позорната слава на някои свещенослужители, за някои смущаващи факти от историята на Църквата и житията на светиите… Как да се отнасяме към всички тези негативни страни, как да не допускаме съмнение в душите си и да не губим вярата – това е темата на разговора с игумен Атанасий (Селичев), настоятел на Архангело-Михайловския манастир в гр. Юриев-Полски (Александровска епархия).

Когато четем историята на Църквата, виждаме, че в нея през столетията са се появявали различни противоречия, понякога дори между светци. Как е било възможно да се стига дотам?

Ние постоянно забравяме, че врагът на нашето спасение никога не спи и главната му цел е да лиши християните от мира и любовта помежду им. Главното е да си даваме сметка, ще това се случва по допущение на Бога, за да се постига реално изясняване на нашето духовно състояние. Св. апостол Павел пише: „Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (1Кор.11:19). И ако тези разногласия се използват от Църквата и от нас като нейни членове не за възбуждане на озлобление и ненавист, а за реално изясняване на истината, тогава пререканията между светителите могат да бъдат даже полезни за Църквата. Да си спомним пререканията между апостолите Петър и Павел. И апостол Яков изглежда, че пише нещо против апостол Павел в своите послания, но едновременно с това те всички си остават апостоли. И такива конфликти намират решение от Църквата в духа на Христовата любов.

Съществували са и други разногласия, които са прераствали в същински стълкновения. Подобна е знаменитата полемика между архиепископите на Константинопол и Александрия. Ако почетем, да речем, от полемиката между Кирил Александрийски и Златоуст, тя ще ни се стори грубовата.

В живота на Златоуст се е случила една невероятна история. Когато архиепископ Епифаний Кипърски пристигнал по покана на Александрийския патриарх да се включи в дискусиите по проблемите на Константинополската катедра, той получил от страна на Златоуст много сериозно противодействие и бил принуден да си замине. Ето защо, когато двамата свети старци се сбогували, Златоуст прозорливо казал на Епифаний, че той няма да доплува жив до своята катедра, в отговор на което Епифаний предсказал,, че Златоуст няма да стигне до мястото на своето изгнаничество. Сбъднали се и двете пророчества на светците: Епифаний не доплувал жив до Кипър, издъхнал по време на пътуването, а Златоуст, както знаем, загинал в мъчения преди да стигне до мястото на своето заточение. Но Църквата прославя и двамата като велики светци.

Известно е как преподобният Сергий се оказал принуден да се раздели със собствения си брат, тъй като помежду им липсвал всякакъв мир. Но макар че този съюз на любовта между двамата светците бил разбит още приживе, смятам, че след смъртта Господ ги е съединил в Царството Небесно. Ето защо аз възприемам всичко това със спокойна нагласа.

Не бива да забравяме, че членовете на Църквата са също такива хора като всички останали, с всичките им страсти. С Божия помощ ние трябва да се борим с тези страсти, но понякога страстите, за съжаление, ни побеждават.

Споменахте за споровете между апостолите Петър и Павел. В тяхното противоречие Църквата в крайна сметка приема гледната точка на Павел. Следва ли от това изводът, че в даден момент Св. Дух отстъпва от Петър, но пребивава с Павел?

Именно за това говоря. Пълнотата на Църквата не намира израз в отделен човек – бил той апостол или пък свят отец. Пълнотата на Църквата е в Самия Христос. И се проявява чрез онова, което наричаме придържане към светоотеческата традиция – именно тогава се открива пълнотата на Духа. Но колкото и да е странно, тя се проявява и чрез някой конкретен отец, който застава против всички членове на Църквата. Да вземем например Максим Изповедник.

Колкото и странно да звучи, можем да кажем, че пълнотата на Църквата е била просто и единствено Максим. Това не означава, че всички останали завинаги отпаднали – когато впоследствие се възсъединили с Максим, те се възсъединили и с Църквата. Не смятам, че трябва да говорим, че Максим е противостоял на цялата Църква – той бил изразител на стремленията на онези православни в Църквата, които нямали такава писателска дарба и такъв полемичен талант. И те мълчешком са споделяли същото онова, което Максим е изразявал гласно, разбирате ли? Много пъти се случва един отделен човек да казва онова, което е в ума на мнозина. Навярно е имало и презвитери, и епископи, споделящи неговата гледна точка. Само че ние за тях не знаем, защото в някое от своите малоазийски или асирийски градчета те скромно са прославяли Бога според правилата на своето Православие и така редом с Максим са съхранили Църквата.

Но нали в крайна сметка Максим Изповедник сам по себе си е бил измъчван от своите свещеноначалници?

Да. В наши дни това изкушава ли ни да се вглеждаме по-внимателно в нашето свещеноначалие? Може да се каже, че Максим е взел правилната позиция, а неговият епископ – не.

Когато става дума за ерес, и то отявлена ерес, каквато е имало през времето на Максим Изповедник, нещата са съвършено ясни. Днес всички претенции към нашите архиереи се отнасят най-вече към етическата страна на живота им. Това е грешка на обвинителите, тъй като – съгласно известното правило на Цариградския (двукратен) събор i, единствената причина, поради която някой може да се отдели от общение със своя епископ или свещеник, това е явното проповядване на осъждана от отците ерес. Или пък в случай, че със своето непристойно поведение подобен епископ или свещеник явно и открито служи за съблазън на хората.

А какво лошо има в това да направиш публично достояние наличието на дадено зло?

Дяволът се нарича клеветник не защото лъже. Та нали и на Адам, и на Ева той по същество им е казал истината: че „ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“. Само дето тази истина се оказала по-лоша от всяка мерзка лъжа, защото била изказана не за да спаси, а за да погуби. Много често нашите съвременни изобличители постъпват именно така. Те подхождат с намерението да спасят Църквата, а погубват собствената си душа. По такъв начин стават също жертви и на грехопадението на Хам. Когато видиш голотата на баща си, как трябва да постъпиш? Така, както постъпили по-големите синове – Сим и Яфет. Те покрили с дреха голотата на своя баща и даже не гледали към него. И как приключило всичко това? С благословение за по-големите синове и проклятие за потомците на Хам. Това е нещо ужасно и да не дава Господ никому да попада в подобна преживелица.

Ние, християните, се отнасяме към духовниците като към наши бащи. Неслучайно миряните се обръщат към свещеника с „отче“. Това е принципно правило. Наричате ли го отче? Някой принуждава ли ви? Не ви принуждава. Но доколкото ти считаш човек за отец, без да лицемерничиш и да проявяваш лукавство, а ако си свещеник, имаш практиката да обявяваш епископа за „преосвещен наш владика и отец“, тогава не допускай да прониква лицемерие и лъжа! Щом си започнал да го наричаш отец, приемай го като баща, считай себе си за син на този човек. Ако ли пък го наричаш отец, но го имаш не за такъв, тогава ти си просто лъжец. А ако проявяваш лъжовно отношение към този човек, значи ти се явяваш лъжец и спрямо Бога.

Знаете ли какво ще ви отвърнат, отче Атанасий? Че на вас просто ви е провървяло с архиереите. А в някои епархии са случва да отиват архиереи, за които се говори какво ли не… Как да наречеш такъв човек отец и преосвещен владика, как да му целуваш ръката?

Трудно се получава, да. Но няма как другояче да се подходи, защото йерархическото устроение на Църквата е заложено още от апостолски времена. И ако ние не сме в числото на съвсем полудели обновленци, трябва чак до второто пришествие на Христа да живеем с това йерархическо църковно устроение.

А как да приемем в живота си всичко това? На Страшния съд Господ няма да пита колко хора си изобличил, а ще те пита какви дела си сътворил. Хранил ли си гладните, поил ли си жадните, обличал ли си голите, посещавал ли си болните? Голямата беда на нашите изобличители е в това, че те се впускат да спасяват Църквата, без преди това да са се заели да спасят собствената си душа.

Пък и в крайна сметка трябва да сме наясно, че всички ние, свещеници и архиереи, си оставаме човеци даже и след хиротонията. Хиротонията не ни осигурява получаването на обожение. Ние сме си просто човеци, грешници. Имаме си същите страсти като вас. И също като вас се стремим да се борим с тях. И по подобен начин обикновено не постигаме особен успех. Ние сме си обикновени грешници, нищо повече от това.

Съществува ли някаква пределна граница в грехопадението на свещеника или архиерея, която прави невъзможно по-нататъшното съвместно богослужение с него и при която от самосебе си се налага изводът, че неговите тайнства стават лишени от благодат?

За единствената непреодолима граница ни говори правилото на Константинополския (Двукратен) събор – относно проповядването на ереси, това е всичко. Трябва да съзнаваме, че не свещеникът и не архиереят са извършителите на тайнствата, а Светият Дух по молитвите на Църквата. Ето защо в Църквата всички тайнства винаги получават своята реална сила, независимо от морала и добродетелността на свещеника. Даже греховете на свещеника да достигат до пределите на небесата, тук пак си действат утвърдени канонически подходи.

Значи даже и да служиш в енория, в която със сигурност знаеш, че твоят настоятел е блудник или обвързан със злоупотреби човек, пак не се измъчвай – тайнствата остават в сила – и целувай ръката му като на Христос, така ли?

Лично за мен е така… Когато грехът засяга лично теб, постъпвай така, както съветва Христос: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат.18:15-17). В наше време нещата се свеждат просто до църковен съд, а не до някакви общи крясъци по време на литургия: „Вижте го, той е блудник, не извършва истински тайнствата!“ Разбира се, че не това е подходът. У нас е прието в медиите да се крещи за греховете на нашите събратя и архиереи. Колко леко се оказва човек да напише, че има доказателства, че епископът има хомосексуални наклонности. Ако е така, отиди в съда. Ако ли пък нямаш доказателства, тогава, съгласно каноните, теб те очаква канонично наказание, което ще те изобличи като грешник и като нищо друго освен това. Ето защо хората се боят да потърсят правдата в съда.

А нима тези, които в публичното пространство изнасят шокиращи факти, не информират Църквата за греха? Или обезателно трябва първо да има официално заявление, което да получи подпис и входящ номер в конкретната инстанция? Не е ли достатъчно самото това изобличение, което чрез интернет ще стане достояние на обществеността? Защо съдът, т.е. Църквата, сами не проявява по-голямо внимание към подобни изобличения?

Смятам, че човек може да си крещи на площада каквото му хрумне, а на електронния площад, или площадка, може да върши това с още по-голяма лекота и спокойствие. Но да ти наложат да застанеш лице в лице с този, когото изобличаваш, трябва да знаеш, че това вече е много болезнено. Само че ако ви липсва желание да подходите правилно и ви тежи, и ви е трудно, тогава не бива да крещите. Защото трябва и достойнството си да съхраните, и да спечелите. А вашият подход няма да е нито евангелски, нито християнски, нито братски.

Съвременен монашески живот – можем ли да кажем, че изобщо го има? Или оскъдняха преподобните?

Преподобните са били нещо оскъдно още в древни времена. Но аз също ще ви задам един въпрос: а християнството – него има ли го? Неслучайно Господ се пита дали когато дойде отново, ще може да намери вяра на земята.

Вие казвате: „Оскъдняха преподобните“. На практика това е точно така. Има една притча за монаси, които отишли при своя старец и му обяснили: „Как се получава така? Вие, отците, стоите по-високо от нас. Ние пък водим по-добър живот от нашите собствени ученици. А какво ще стане по-нататък с всички след нас?“ Старецът им отговорил: „Да, идва време, когато монасите ще станат като миряни, а миряните – като бесове. Но безропотното търпение на скърбите ще се вмени за подвиг на всички тях.“

Ние, навярно, вече живеем в подобно време. Но вече две хиляди години всяко следващо поколение счита, че живее в такова време. Да си спомним за Игнатий Брянчанинов – какво пише той за монашеството през XIX век? „Всичко западна, няма никакво монашество, никакво старчество, пък и няма как да ги има, защото коренът е отрязан.“. И това са думи от времето, когато в Оптина процъфтявало старчеството, когато и на Валаам процъфтявало старчеството, когато и по други манастири то било в разцвет, черпейки сили от корените, положени от Паисий Величковски.

А в още по-древни времена св. Василий Велики пише в едно свое писмо до свой събрат: „Питаш ме как се развиват нещата с Църквата? Ще ти отговоря: както и с моето тяло – всичко боли и няма никаква надежда за изцеление.“ Това е началото на IV век. Още по-дълбоки са думите на св. Йоан Богослов, който казва: „„Братя, вие сте слушали, че иде антихристът, па и отсега е още в света“. Това е краят на I – началото на II век. Разбирате ли, християните живеят винаги в апокалиптични времена. Вероотстъпничеството не е някакъв внезапно възникнал процес – то е добило своето начало непосредствено след Петдесетница. Знаете какво казва Аверинцев: „Когато отивате в храма, доближавате олтара и се замисляте, че навярно не сте попаднали на желаното място – успокойте се, тъкмо на това място сте.“

Въпросът относно духовния живот на всеки отделен християнин, това е въпрос, засягащ личното му отношение с Христа, личното му спасение. Тук не става дума какво отношение с Христос има съседът, началникът или свещеникът, а става дума за това доколко човек сам изпълнява заповедите Христови и дали лично живее според Евангелието.

Пък и в Църквата винаги „всичко е лошо“. Това трябва да го разберем и добре да го запомним. Църквата е човешки организъм, богочовешки организъм. А ние сме прогнилите членове на този организъм. Прогнилите членове – именно в смисъла на тези думи трябва внимателно да вникнем. Дошли сме, присадили сме себе си към този църковен организъм, пуснали сме свои корени и нашата цел е да можем с помощта на малко Христова благодат да унищожим тази наша прогнилост, а в най-добрия вариант – да я заменим с Божествена благодат чрез силата на покаянието или чрез някакъв подвиг, който е в границите на нашите сили, но по-различна цел ние по никакъв начин нямаме. Тук сме не за осъждане на другите, нито за спасение на другите. Дошли сме в Църквата да спасим лично себе си и да се съсредоточим в това с любов. А фактът, че виждаме чуждите грехове, по никакъв начин не ни освобождава от нашите собствени грехове, нито пък от последствията от тях.

Понастоящем в покрайнините на Москва и Петербург монасите стават все по-малко? А преди навярно не е било така?

Някъде четох едно много интересно заключение, че редом с наближаването на свършека на света, християнството ще се превърне в такава религия, каквато е била още в самото си начало – регилия на общности, съсредоточени в градовете. Неслучайно всички послания на апостол Павел са написани като обръщения към членовете на градски общности: коринтяни, колосяни, филипяни, римляни. Колкото по-голям е градът, толкова по-изобилен е броят на вярващите. В по-отдалечените от Москва райони броят на населението е по-малък, а оттам и самият брой на християните. Ето защо и желаещите да приемат монашество са по-малко. Който е пожелал да го направи през 90-те, той го е направил. Сега трябва да възпитаваме нови членове, които да придобиват това желание.

Такава тенденция се наблюдава не само у нас – вижте в Гърция например: манастир, а в него – само един архимандрит и някое семейство, което получава от държавата заплата за поддържане на сградата и земите на манастира. Вземете католиците – положението е същото. Намалява не само броят на приелите монашество, но и на кандидатите за свещеници. Сами разбирате, че монашеският живот, даже и да не е добър, даже и да не е в своята активност, той така или иначе на фона на съвременното човечество си остава подвиг, колкото и високопарно да звучи това. Да живееш без семейство, да живееш в послушание на някой тираничен игумен (тук говоря за себе си), това действително е кръст, и то тежък кръст.

Какви хора постъпват в манастирите? Млади, стари? Обидени от живота, неудачници или тъкмо обратното?

Аз съм ръководител на малък манастир, така че не мога да правя цялостна характеристика за образа на съвременното монашество. Някак не ми допада да наричам обидени от живота идващите в манастира хора. При мен има двама монаси – единият е бивш предприемач, а другият още от малък е в манастира, московско момче.

Аз дори и за себе си не мога да кажа защо реших да стана монах. Просто идва момент, в който си даваш сметка, че не бива да живееш по друг начин. Правилото на апостол Павел, че жененият мъж търси начини да угоди на жена си, а нежененият – да угоди на Бога, си остава в сила. Макар че ние, съвременните монаси, не сме особено преуспели в делото да угодим на Бога, все пак сме дошли тук с желанието да изпълним именно тази цел.

Разполагате ли с някаква по-особена светиня? Четох някъде спомени за един известен женски манастир. Сестрите, доколкото си спомням, описваха технологията така: отначало осъзнахме, че щом разполагаме с манастир, значи ни е потребна чудотворна икона. И се сдобили с чудотворна икона. Чудотворна икона имаме, сега ни е нужен източник на вдъхновение. Придобили и източник на вдъхновение.

Искаш ли нещо, ще го получиш. Господ дава според силата на молитвите ни. Знаете ли, спомням си думите на моя първи игумен, когато го попитах: „Отче, имате ли мироточива икона?“. Той отвърна: „Слава Богу, нямаме!“

Но ние имаме светиня в древния Георгиевски белокаменен катедрален храм от XIII век., построен през 1234 г. от св. княз Светослав Всеволодович. Той сам по себе си е светиня – той е последният белокаменен храм в Русия отпреди монголския период и е богато украсен с бяла каменна резба, един много известен паметник. А в него се съхранява и е изложено за поклонение чудотворното белокаменно, гравирано разпятие, или т.нар. Светославов кръст. Според летописите той е бил собственоръчно изработен от самия Светослав Всеволодович в знак на благодарност за спасението, получено по време на бурите край Волга в близост до Городец. Мога да кажа, че на мен лично са ми известни поне четири случая с даруване на деца на бездетни семейства след молитви пред този кръст.

А когато православните се тълпят за поклонения по манастирите, не са ли те същите, за които е казано: „лукав и прелюбодеен род иска личби“ (Мат. 12:39)?

Не мога да отговарям от името на други. Да, навярно има и такива, които отиват само за да видят чудеса. И навярно това дори са по-голямата част от тях. Сърцето на всеки човек е в Божията ръка. И тези пътувания до манастири в търсене на чудеса съвсем естествено могат да завършат с обръщане към Христа. Надявам се най-вече да водят поне до това.

Какво бихте казали за това, че в манастира, там, където монахът търси тихото безмълвно битие, прииждат твърде много поклонници…

Ако живеех в голяма обител, сигурно и аз щях да мисля така. Но моите монаси прекарват по-голямата част от времето си в килиите, а с туристи се срещат само по време на богослужения. Само че даже и в най-големите манастири не съм виждал чак толкова монаси, които да се чудят къде да се скрият от тълпите поклонници.

Вие сигурно си имате своите постоянни поклонници, които предпочитат да идват именно тук?

Хората отиват там, където е техният старец, техният духовник. Какво всъщност се иска от нас? Спомни си какво казва Брянчанинов за своето монашество от XIX век, което не е толкова далеч от нас, а ние сме и още по-зле… Даже не ни хрумва да помислим за някакво старчество, духовничество, отеческо наставничество и други подобни.

Ето, идва в Църквата някой човек, преливащ от въодушевление, който прави първите си стъпки във вярата. Пристъпва в храма с необикновена радост в душата поради обръщането си към Господа. А в Църквата го нагрубяват , продавачката на свещи няма любезно отношение, свещеникът говори някак вяло… Какво да кажем на такъв човек?

Като им даваме някои обяснения, разбира се. На мен лично ми провървя с моя първи духовник, моя първи игумен, който веднага ми каза, че трябва да се науча да правя разлика между Църквата като един божествен организъм и човешкото в Църквата. Спомнете си знаменития израз на свещеномъченик Валентин Свеницки: „Греховете в Църквата – това не са грехове на Църквата, а грехове против нея!“. Всички новопосветени е добре да запомнят тези думи.

Хората се разочароват от нас. Ние няма какво да се мъчим да ги очароваме, да се стараем да им се харесаме, да ги привличаме против волята им. Естествено, много е приятно да те възприемат като светец, да те обичат от сърце, да получаваш почитание, да тичат подире ти… Трябва да обясняваме на хората, че ние сме хора като тях. Защото иначе, знаете ли, настъпва разочарование, както у онова момиченце от приказката: „Пък аз си мислех, че на принцесите не им е нужна тоалетна.“.

Чувствате ли понастоящем някакво интелектуално разделение в Църквата: либерално, от една страна, а от друга – национал-патриотическо?

Във фейсбук и в столичните градове това навярно съществува, но у нас няма подобно нещо. И едните, и другите забравят, че Господ е оставил на хората не научна корпорация, нито политическа партия, а светата Църква, в която могат да се спасяват всички – и либерали, и консерватори. А приватизирането на тази Църква от когото и да било е едно крайно безсмислено и духовно смъртоносно дело. Пък и Господ няма да допусне подобно нещо. I www.pravmir.ru

 

Превод: Анжела Петрова