(С)помен за църковните певци
И е пълно край мен с народ,
всички – преди мен живели,
пряко смърт и раздели
дълго са плели
и плели
всички брънки на моя живот.
Рилке [1]
Задушница е. Ден, в който Църквата е отредила да си спомним за нашите покойници, да се помолим за покой на душите им. Забързаното ни ежедневие сякаш ни откъсва от мисълта за нашите близки, починали преди нас; сякаш забравяме за тази „врата”… Именно затова в дни като тези Църквата ни призовава първо, да си спомним и, второ, да се помолим за починалите.
В този ден е хубаво да си спомним и за хората, отдали живота си на църковната музика – тези, които преди нас са положили фундамента на свещеното певческо изкуство, а именно църковните музиканти и певци. Да си спомним за тези, които превърнаха църковната музика в институция, чиито богат фонд и традиции са изграждани постепенно във времето.
Св. апостол Ерм, авторът на едно от най-забележителните свидетелства на раннохристиянската писменост „Пастир” (писан в края на първи–началото на втори век), описва Църквата като строяща се кула, изграждана от много камъни, които така се съчетават един в друг, че структурата на строежа не личи. Камъните, за които говори тук светецът и които изграждат монолитността на Църквата, са истински вярващите в Господа и изпълняващи заповедите Му [2].
По същия начин бихме могли да кажем, че делата на великите църковни музиканти, живели преди нас, са камъните, които изграждат единството и стройността на благословената институция на църковната музика. А тя, не бива да забравяме, непрекъснато се доизгражда [3], защото Този, Който е вдъхновявал трудовете на някогашните църковни музиканти „е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8).
Отец Александър Шмеман свидетелства, че „поменаване“, „памет“, „спомен“ са преводи на староеврейската дума zikkaron, памет. Но за разлика от това, което представлява за съвременния човек паметта, древноеврейският zikkaron не е пасивен акт, способността на човека да „помни“, т.е да възсъздава във въображението си това, което вече го няма; това, от което той е отделен от времето, разстоянието или смъртта. „Споменът“ е активен и преди всичко божествен дар. Всичко, което съществува […] съществува, защото Бог го държи в паметта Си, защото Той го помни” [4].
Ние имаме възможността не само да си спомним за починалите от земните си трудове църковни музиканти, но и да се поучим от любовта им към църковната музика, която е била основния двигател в трудовете им. Трудове, които те завещаха на нас. В една своя проповед митрополит Антоний Сурожки споделя: „През целия си живот човек сее семена. Тези семена израстват в душите на други хора, влияят на тяхната съдба и плодът, родил се от тези семена, в действителност принадлежи не само на този, който го е отгледал, но и на този, който е сял” [5]. Трябва да признаем, че без труда на църковните химнографи, певци и музиканти ние, които пеем на Бога, нямаше да имаме на какво „да стъпим”. Разтворим ли страниците на богослужебната литература, ще видим имената на безброй плодовити творци, живели и творили преди столетия. Тези имена не са само графично начертание, по което да „плъзнем” погледа си. Зад тях се крият уникални животи и много любов към богослужението и църковната музика. Завещали ни църковно-музикалното богатство, тези творци продължават своя живот не само във Вечността, но и в изпълнените от нас техни химни и „обличащото ги” мелодично богатство.
Според св. Паисий Светогорец „най-добрата панихида, която можем да направим за починалите, това е внимателният ни живот […] Починалите чувстват радост, когато някой техен потомък е близо до Бога.” Бихме могли да кажем, че нашите музикални предци са щастливи, когато изпълняваме завещаното ни от тях песенно богатство, но също така не по-малко биха се радвали и на това да имаме тяхното сериозно и последователно отношение към църковно-певческото изкуство. Много е жалко, когато по една или друга причина хора с изразени певчески данни; хора, посветили години от живота си на църковната музика, се отдалечават от това поприще. Църквата се нуждае от тези хора; от устремени и вдъхновени личности, притежаващи музикално чувство, които да славословят Твореца на всичко видимо и невидимо. Защото, ако ти се отдава да се занимаваш с църковното пеене; ако от това занимание гори сърцето ти (срв. Лука 24:32), то бъди сигурен, че ти притежаваш църковно-певчески талант, даден от Бога. Талант, за който Дарителят ще потърси сметка от обдарения (срв. Матей 25:14-30). А отношението на обдарения към дареното е отношение и към Дарителя.
В Своята проповед на планината Господ Иисус Христос завеща на всички Свои последователи златното правило: „Което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям”(Матей 7:12). Молитвеният (с)помен, положителната мисъл за някого, е проява от наша страна на добро отношение и уважение към личността му. Ако ние си спомняме с възхита и благодарност за отминалите преди нас църковни музиканти и певци, то и те няма да ни забравят – невидимо ще ни помагат в църковно-певческото ни дело. А какво по-хубаво от това – нашите патрони, виждайки от Небето (с)поменът ни за тях, да ни благославят и се молят за нас на Този, за Когото е писано, че „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи”(Лука 20:38).
Бележки
1.Из стихотворението на Райнер Мария Рилке „Като пулс в мен тупти…”
2. „Ерм и неговият „Пастир“.
3. „Променял ли се е във времето обликът на източното църковно пеене?“
4. Вж. https://ekzeget.ru/pda/glava_tolk.php?kn=lk&gl=22&marker_st=43%9645&tolk=%C0%EB%E5%EA%F1%E0%ED%E4%F0%20%D8%EC%E5%EC%E0%ED%20%EF%F0%EE%F2%EE%EF%F0.&diez=43.
5. Митрополит Антоний Сурожки, „Нашата молитва за починалите“.
