Кой трябва да ни научи на вяра
На прага сме на поредната дискусия за въвеждането на религиозно обучение в държавните училища. Вече се създаде и фейсбук група, която набира поддръжници, за да се подготви поредният митинг-шествие в подкрепа на религиозното образование. По този начин се цели да се окаже уличен натиск над властимащите, които, според мен, имат своята изградена концепция по въпроса. В този контекст искам да изразя и някои свои виждания по темата, която, смятам, касае не малко българи, богослови и православни християни.
Каква да бъде формата? Този въпрос е „препъни камъкът” на цялата дискусия за въвеждането на часове по религия в държавните училища. От една страна, държавните органи ясно съзнават, че в България освен православни християни има католици, мюсюлмани, протестанти, атеисти, представители на юдаизма и други религии. Това в определена степен изключва възможността за въвеждане на предмет Православие, Православно вероучение или Закон Божий, като задължителен. Затова и единствената форма, която днес е приложима, е именно задължително избираемата, т. е. на децата и техните родители се дава възможността да избират часове по съответното религиозно направление, към което принадлежат – християнство (православие, католицизъм, протестантство), мюсюлманство, юдаизъм и т. н. или часове по етика или история на религиите, за онези, които не желаят да изучават нито едно от посочените направления.
По различни причини обаче, задължителната избираемост все още не е получила своето приложение. Днес предметът Религия се изучава единствена като свободно избираема дисциплина, което означава, че най-често тя не се включва учебните планове преди началото на учебната година, конкурира се с предмети като информатика и западни езици и е зависима от делегираните бюджети – „има пари – има религия, няма пари – няма религия”. В този контекст назначаването на щатна бройка за учител по религия в дадено училище се явява невъзможно, поради факта, че никой директор няма да отпусне и не отпуска средства за няколко маломерни паралелки, затова и такива липсват.
От друга страна, позицията на Църквата е някак си неразбираема. Тя се стреми на всяка цена да навлезе в държавните училища и да наложи изучаването не просто на религия, а на Православие и то по начина, по който това може да стане в едно религиозно училище, пряко подчинено на Св. Синод (например семинариите). За тази цел се търси не контакт с родителите и със самите деца, а с образователните и с други държавни институции и ведомства, върху които да се окаже въздействие. Политиката на Църквата за налагане на Православие в държавните училища цели (според мен) заобикаляне на целевата група. Изразяването на мнение от страна на родителите може да не бъде в подкрепа на подобна образователна реформа. Тоталитарният подход на Църквата едва ли ще даде положителен резултат. В дискусиите по въпроса висшите йерарси не позволяват никакъв компромис по отношение на тяхната политика.
Така религиозното образование се озовава в омагьосан кръг, от който вече 23 години не може да излезе. Часовете по религия в държавните училища постоянно се редуцират, а възможностите пред учителите-богослови се ограничават. Това влияе и над висшето богословско образование. Непрекъснато намалява броят на студентите, а тези, които желаят да придобият педагогическа правоспособност, трудно осъществяват както педагогическите практики, така и професионалната си реализация.
В този контекст възниква въпросът: Кой трябва да ни учи на вяра? Явно това не може да се осъществи в държавните училища. Но там ли му е мястото? Къде свършва предметът религия и къде започва религиозната вяра? И от тази гледна точка прав ли е министърът на образованието, според който трябва първо да се види опитът на Църквата и едва тогава да се пристъпи към интегрирането на религиозното образование, ако това е обществено значимо и необходимо.
Ако въпросът е същностен за Църквата, то най-доброто място, от което можем да почерпим информация, необходима в тази дискусия, е именно двухилядолетният ѝ опит и традиции в образованието. Трябва ясно да разграничим, че Църквата не възприема въвеждането в истините на вярата като образователен клон, даващ предимно теоретични знания и съпътстван от текущ контрол и екзаминиране. Религиозното образование (доколкото можем да го наречем образование) всъщност е въвеждане във вярата, за да бъде тя правилно изповядвана. По този начин се цели нравствено преобразяване на личността, богоуподобяване, духовно изграждане и израстване. Най-силният елемент в това е свободата. Вярата не може да се преподава насила, като теория, като философско учение. Тя се преподава, за да се живее. „Преподаването” ѝ е придружено с активно участие в литургичния (богослужебния) живот на Църквата.
Още от първите векове катехизационните курсове са съпътствани с присъствие по време на първата част на Литургията (Литургия на оглашените), а самите курсове са били подготовка за влизане в Църквата и пълноценно участие в нейния Евхаристиен живот. Църковната иконография и химнография имат своите нравствени и догматиковъзпитателни цели. Така в съзнанието на християните формирането на истините на вярата е минавало през участие в култовия живот на Църквата. Чрез него се постига духовно израстване, опознаване на Божествената същност, съзнаването за греха и неговото отбягване, опознаването на доброто и неговото реализиране в дела.
Следователно най-доброто място за „изучаването” на Православие, Православно вероучение или Закон Божий е именно храмът и църковно-енорийското, епархийското или манастирското училище. Изучаването на вярата е неразривно свързано с нейното практикуване и най-добрата атмосфера за това е църковната. Това не е мое виждане, а опитът, който Църквата е съхранила и предала в продължение на 2000 години. В това отношение Българската православна църква трябва да активизира своята мисионерска функция. Приоритетно трябва да бъдат разгледани въпросите с финансирането изграждането и пълноценното функциониране на църковните училища към енорийските храмове, архиерейските наместничества, митрополиите и манастирите (особено тези, които се намират в градска част).
Оправданието, че няма място, атмосфера и ресурси, е несъстоятелно. Църквата ни разполага с около 1500 богослови – свещенослужители, голям брой богослови – учители и възпитатели, много от които не работят по своята специалност. Хилядите храмове са отличната материална база. Нека не забравяме, че образоването на новопокръстените християни в първите векове е ставало в катакомби и по гробища, чрез рисуване на образи-символи и тайни кодове, поради страх от гонение. Тогава не е имало мултимедийни проектори, интернет и социални мрежи, но и тогава епископите не са носили ролекси, златни корони и енголпия, копринени раса и не са поддържали архиерейски автопаркове.
Българската православна църква има всичкия ресурс да изгради мрежа от църковни училища към храмове, манастири и обществени сгради, да осигури допълнителни възнаграждения за учители (дори на граждански договор) към храмовете, да осигури отпечатването на учебни пособия и програми за енорийските училища. (Румънската православна църква разполага със своя печатница, а Българската православна църква – със Синодално издателство, което годишно отпечатва 2-3 книги.) Трябва ясно да се съзнава и същността на църковното училище. Група от 5 деца на различна възраст все още не може да се нарече училище. Трябва да има възрастово разграничаване – малки деца, ученици в начален етап на образованието, в основен етап, гимназисти, студенти, младежи, родители, хора на средна възраст, пенсионери и т. н. Времето за провеждане на занятията трябва да е съобразено с възможностите на всяка една група. Съобразно интересите и познанията им. Не може на деца в предучилищна възраст да се говори за сотирологичните измерения на Евхаристията, нито на възрастни хора – защо е лошо да се лъже.
Отговорност на Църквата е да изгражда поколения вярващи хора. Това не е отговорност на посткомунистическата ни светска държава, нито тя би могла пълноценно да се справи с подобно начинание. Това е задължение на Църквата и е редно тя да престане да прехвърля отговорността си към други органи и институции, а своевременно да започне да изпълнява катехизационните си функции. В училище не може децата да се научат да вярват. Там те могат да получат някакви общи теоретични познания, но не и да формират църковно съзнание и нравственост. Православието не е просто традиция, а преди всичко практика. Да си православен не означава просто да припознаваш родствената си религиозна принадлежност, а да живееш пълноценно чрез нея.
Много точна и правилна позиция! Колкото повече навлизаме в „задължителността“ на темата, толкова повече се отдалечаваме от същността и. Самото понятие „задължително изучаване“ по мое мнение се разминава с духа на църквата. Ако не „отворим вратата на душите си“ и не научим и другите как това се прави, нито училище, нито министерство, нито правителство ще го сторят вместо нас! Носталгията по отминалото време на бабите и дядовците ни е неуместна. Представям си /пази Боже!/ да „пиша тройка“ по Религия. На кого? На себе си!
Защо да не се говори на възрастни хора, че не трябва да се лъже? Ясно е, че те не знаят това. Дори и да им е казвано от бабите и дядовците някога – те сега не си спомнят! Погледнете политиците ни. Те не знаят че не е редно да се лъже, или са забравили, ако някой изобщо ги е учил на това. Със сигурност този, който обича да лъже предпочита да не се говори, а възпитано и смирено да се мълчи по въпроси относно нравствеността.
А по въпроса с вероучението – от момента в който този проблем премина в ръцете на кариеристи, който го ползват да устройват приятелите и семейството си тук-там, вдигайки шум около себе си – той се превърна в не съвсем чисто дело, както всяко дело обслужващо лични интереси. Спомням си колко спорове имах с хора, които бяха ПРОТИВ вероучението, а сега са най-големите активисти. Може пък и да съм ги убедила!
Разбира се казвам това с най-искрен смях и самоирония!
Изпуснахме всичко и сега БОГ ЩЕ НИ УЧИ НА ВЕРОУЧЕНИЕ. Както малките, така и големите.
Прекрасен текст! Поздравления за автора!
Много правилен въпрос! БРАВО!
Ако Иисус Христос е наш Бог, то по силата на неговото завещание това е дълг на апостолските приемници. Свещен дълг на епископата е да помисли преди всичко и най-вече за ограмотяване на поверения им от Бога народ. Затова е казана и притчата за „добрия пастир“, който днес става вълк в овча кожа. Историята с вероучението става позор за нехайния епископат на Б.П.Ц., който чака от безбожната държава да му изфабрикува християни. Ако семейните огнища не са малки църкви, ако децата нямат християнски пример от родителите си, ще станат знаещи езичници и България ще беднее все повече откъм осъзнатото християнство.
Църквата се оказва неспособна да предложи дори учебник по вероучение и ако повери на държавата религиозното образование, няма да има право да следи какво се преподава на децата, доосакатявайки нацията след масовостта на неправилните кръщения с поръсвания и обливания.
Хубаво послание, но определено мисля, че религиозното обучение не трябва да се затваря в манастирските училища. Много по-добре ще е да се последва примерът на Гърция или Румъния, и то да стане задължително и в редовните училища, каквото и е желанието на Светия Синод. Насажданият атеизъм през дългия период на комунизма пречи на българина да асимилира необходимостта от православната религия, затова и толкова години невъвеждане. Моето мнение е, че трябва да се продължат действията на Светият синод в тази посока и често да се събират подписки от миряните по този въпрос. Времената са променливи в този период на криза е много вероятно обстоятелствата да се обърнат в положителна посока за богословите, а съответно и за техните бъдещи възпитаници.
Здравейте братя в Христа!
Православен християнин съм, а по народност грък.
Презв. Георги е влязал в същостта на проблема. Ако пише тройка значи, че е вредил на детето. Защото полуграмотният религиозно не е равно на полу-Христос, а е равно на полу- изопачен Христос! А и спасението в край на крайщата не е въпрос на рационално знание, а на отваряне на сърцето за да се всели в него Божията благодат.
От броя на коментарите се разбира интересът на родителите и обшо на възпитателите относно темата.
Тях питам направо: за тялото и ума им се жертвате и сте готови на всякакви лишения, да не им липсва нищо; за душичката им защо не се интересувате? Кой мислите че ще даде дума за всеки един от тези малки? Горките, не познавайки Бога се отклоняват от Пътя Му и приемат като естествена среда на човека пропадналото общество, което създадохме. Кой ще им каже, че естествената среда на трисъставения човек е Царството Небесно? Бог да се смили над нас!
Поздравления за автора!
Периодичните напъни на владиците за въвеждане на задължително вероучение издават тяхната лична неспособност и некомпетентност да катехизират нацията! Понеже те не могат, не знаят, не искат, просто прехвърлят собствените си задължения на безбожната държава. На това аз му викам измиване на ръцете! Лично съм ужасен и от самата Концепция за вероучение, който е я е чел и има поне мъничко акъл в главата ще разбере защо. Освен това, ако си представим, че вероучението е панацеята, която ще реши проблемите на атеизирания и суеверния ни народ, то това се отнася до ходещите на училище, които днес са една много малка част от нашия народ. Какво правим с всички останали, които са завършили средното си образование? И тях ли ще ги пращаме на училище? Как ще бъдат катехизирани студентите, работещите, пенсионерите или тях кучета ги яли? Истината е, че възпитанието в християнство е функция на християнските семейства, а създаването на такива семейства е грижа на пастирите!