Лъчезар Тошев: Свобода в порядъка – Единство в разнообразието
Изказване на Лъчезар Тошев (Съюз на Демократичните Сили, България) по време на IX диалог на групата на Европейската народна партия и европейските демократи с Православната църква – 20. Х. 2005 г., Истанбул
Изключително щастлив съм от продължаването на диалога между Групата на ЕНП-ЕД и Православната църква, както и възможността да участвам в този диалог като представител на Съюза на Демократичните Сили – България.
Позволете ми преди всичко да изразя моето удовлетворение от тази продължаваща инициатива и поканата, отправена от Негово Всесветейшество Вселенския Патриарх Вартоломей І, както и да изразя своята благодарност на Негово Високопреосвещенство Митрополитът на Франция Емануел за неговите забележителни усилия, и тези на Евродепутата Алойз Петерле, както и истинското ангажиране на Стефен Билер, без които това значимо събитие не би било възможно.
Бих желал най напред да ви информирам, че след избора на Рене ван дер Линден за Президент на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа, едно от първите решения на Бюрото на Асамблеята под негово ръководство беше Вселенският Патриарх да бъде поканен да говори пред ПАСЕ – една Асамблея, която представлява 800 милиона европейци. Новоизбраният папа Бенедикт ХVІ ще бъде поканен също.
Както вие си спомняте, във финалната декларация на VІ диалог, състоял се в Букурещ пред 2002 г., Православната църква изрази своята готовност да се включи в програмата на Съвета на Европа за образование в демократично гражданство основана на правата и отговорностите на гражданите. За съжаление, независимо че 2005 г. е обявена за Европейска година на демократичното гражданство, основано на образование, нищо не беше направено, за да се поеме протегнатата ръка. В този смисъл посещението на Вселенския Патриарх в Страсбург е една възможност, която може да се използва, за да се обърне внимание на този въпрос и да се постигнат конкретни резултати чрез дела, а не чрез думи.
Първоначалната цел на образованието е било познанието. Поради грамадния "океан" от информация, до който се достигна, образованието получи нови цели – да създаде познание и умения как да се постъпва с информацията, когато тя е необходима. Днес изглежда, че този модел е също недостатъчен. Основна цел на образованието днес е създаването на познание как да живеем заедно в мултикултурно и мултирелигиозно общество.
В този случай опитът на Православната църква би могъл да бъде много полезен. Свободата, като дар от нашия Бог и Създател, е един от основните принципи на Православието. Щом Бог зачита свободата, която ни е дал, ние следва също да уважаваме свободата на другите, тяхната свободна вола и техният свободен избор, защитавайки, разбира се, и своята собствена свободна воля и свободен избор.
Това може да обясним защо в историята на Православието няма насилие. При едно от моите посещения на Атон, видях икона, на която Христос е назован "Поганократор", което означава, че той е Спасител и Изкупител не само на християните и евреите, но и на цялото човечество в т.ч. и на езичниците, ако те приемат по своя воля Божията светлина, както Св. Симеон Пророк казва, виждайки представянето на Иисус Христос в Храма (Лука 2:32). Втората заповед на нашия Господ Иисус Христос е да обичаме ближните си и даже враговете си като себе си. Можем да мразим някои деяния, но не и човешки същества, които са Божии създания като нас. Това е изключително важно за Православието.
Авва Доротей – един от православните светци и църковни писатели от VІ век сл. Хр. – пише в своето шесто слово, че ако хората се приближават до Бога, те стават по-близки един към друг.Ако те се приближават повече един към друг, те стават по-близо до Бога. В този пример той представя нещата като окръжност, при която хората са точките на окръжността, а Бог е центърът. Всъщност Авва Доротей пише за по-голямо сплотяване на общността, основана на християнските ценности.
Последно, но не по важност, бих искал да припомня девиза на Българската Православна Църква, създаден точно преди 135 години тук в Истанбул, който гласи "Свобода в порядъка – Единство в разнообразието". Това е един девиз, който за времето си може да е звучал наивно, но днес е напълно съвременен и в съзвучие с принципите на Европейския Съюз. Но той има своите корени в християнството. Това може да обясни, защо Българската Православна Църква се включи активно в спасяването на 50 000 български евреи през Холокоста, независимо от религиозните, различия и защо тя е осъждала, но никога не е преследвала еретическите общности през Средновековието.
Като вземам предвид тези примери, бих искал да аргументирам защо включването на Православната църква в образователните програми за демократично гражданство може да е от полза. И нейното взаимодействие с другите участници в гражданското общество би довело до добри резултати.
Както знаете, в стратегията на Европейския Съюз за "Новото Съседство" са включени страни, в които православните църкви са много влиятелни и те биха могли да са партньори на групата на ЕНП-ЕД при въвеждането на християнските ценности в обществото и за да създадем по-добър свят с по-голяма обществена сплотеност, с по-голяма човечност, по-справедлив и честен, отколкото е сега.
Някои критици смятат, че религиозното образование би нарушило светския характер на образованието, което е страх далеч от реалността. Религиозното образование би дало познание за вярата, а не вяра, която се практикува не в училищата, а в религиозните институции. В периода на дълбока морална криза и криза на ценностите, с които нашето общество се сблъсква днес, ние можем да предложим нашите ценности, срещу концепцията на утилитаризма, който според мен е най-голямата опасност за обществото. Тези ценности са нещо невидимо, но те са нашето всичко.
В страните от Централна и Източна Европа религиозните общности пострадаха много по време на тоталитарните комунистически режими, които бяха не само жестоки и престъпни, но и атеистически. Атеистически не означава религиозно неутрални, напротив, те искаха да унищожат не само Църквата, но и самата религия и вярата на хората в нещо, което е над комунистическата доктрина. Те наистина желаеха да унищожат вярата на хората, че Бог ги закриля, както е казано в Псалм 13.
По онова време църквите нямаха право на социална и образователна дейност. Те бяха инфилтрирани от тайни агенти на политическата полиция. Изповедите бяха записвани, за да се създаде недоверие в хората спрямо тайнствата на Църквата и да се дистанцират от тях. Най-жестокото беше, когато тези режими упражняваха натиск над свещенослужителите, за да ги накарат да служат на атеистичния режим. Много от тези, които не се съгласяваха да предадат вярата си, бяха убити и станаха новомъченици на Църквата. Само тези, които са страдали от такива репресии, могат да знаят истински значението на думата свобода, която е толкова важна за християните.
В същото време имаше други епископи и свещенослужители, които не бяха способни да се противопоставят, техният дух беше наистина смазан. Те се съгласяваха да сътрудничат с комунистическите режими. Техните деяния биха могли да се смятат за формално нарушение на 6 и 81 апостолско правило и донякъде, в някои случаи и на 30 правило на Светите Апостоли. Но трябва да имаме предвид, че в много случаи това е постигано след невероятен натиск и репресии.
Ключовата дума на ІХ диалог е "Истина". Истината е, която прави хората свободни, както е казал нашият Господ Иисус Христос (Йоан 8:32). Ето как отново стигаме до свободата. Истината чрез изповед и след това чрез прошка може да доведе до създаване на истинска общност – Общност в Бога, т.е. общност, основана на много по-голяма социална сплотеност и духовни ценности и оттук до помирение вътре в общността.
Църквата, като духовен водач на обществото, трябва да е начело на този процес. Тези клирици, които са сътрудничели с комунистическата репресивна система, трябва да изповядат този факт публично и да са свободни от всякаква по-нататъшна зависимост от представители на бившата политическа полиция.
За да се извърши, това се изисква истинска духовна сила. Не е лесно такава стъпка да бъде направена. Примерът с Румънската Православна църква по този въпрос е много добър и може да бъде използван при решаването на тези проблеми веднъж завинаги, след такъв публичен катарзис.
Не е само мое мнение, че без такъв обществен катарзис Православните църкви в страните, пострадали от комунистическите режими, не биха били способни на истинско сътрудничество със своите най-близки съюзници – партиите от семейството на ЕНП, с които споделят еднакви християнски ценности. Дори в някои случаи има свещенослужители, които преди са сътрудничели на комунистическия режим и които и днес са все още по-близки с бившите комунистически партии, което е доста странно.
На 14 декември 2004 г. в Париж се състоя слушане, организирано от Комисията по политически въпроси на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа. Един от официалните руски експерти информира и предупреди комисията, че в Русия понастоящем някои кръгове сред бившите комунисти, търсейки нова идентичност, се опитват да комбинират доктрината на комунизма с ксенофобия, агресивен (антизападен) национализъм и православно християнство. Православното християнство е несъвместимо с каквато и да е доктрина на омраза и насилие, етноцентризъм или етнофилетизъм. Религията не трябва да се използва за политически цели! По мое мнение Православната църква трябва да реагира и да застане срещу създаването на такъв "хибрид". Не се нуждаем от създаването на ново "чудовище" от такъв вид. Трябва да застанем срещу злоупотребата с религията от бившите атеисти.
Партиите от ЕНП и християндемократите, бидейки неклерикални, светски партии, бяха тези, които застанаха срещу всяка форма на диктатура – срещу фашизма, нацизма, и срещу тоталитарния комунизъм, защитавайки ценности като свободата, солидарността, човечността, човешкото достойнство на индивида, справедливостта в обществото и върховенството на закона и равни права за всички. По този начин семейството на ЕНП е най-близо до християнството като цяло. ЕНП се бори за създаването на Европейския Съюз като Съюз на ценностите. Корените на тези ценности са християнски и Европа като цяло е базирана на тях.
Истината се отнася също и за разделението на Църквата преди почти 1000 години, когато мистичното Тяло Христово беше "разпнато" отново от някои от нашите предци в тогава все още единната Християнска Църква.
Диалогът между Православната Църква и Католическата Църква започна през понтификата на покойния папа Йоан Павел ІІ. Той предприе две много важни стъпки, които ние оценяваме високо и аз бих желал да му отдам дължимата почит за това. Преди всичко той произнесе няколко пъти "Верую"-то, без оспорената добавка "filioque" (и от Сина) в текста за произхода на Светия Дух. На второ място – той беше първият папа, който декларира готовността си да се обсъжда въпросът относно "върховенството на папата", което се случи за първи път от разцеплението насам.
В своята енциклика "Ut Unum Sint" – чл. 95, той призова за дискусия с Православната църква по спорните въпроси. Подчертавам – дискусия, а не общо Богослужение, преди да бъде постигнато съгласие. Да се надяваме, че това ще стане.
По мое мнение, много желателно е тази дискусия да продължи и през понтификата на новоизбрания папа Бенедикт ХVІ. Диалогът, основан на Истината и взаимното разбиране, е от най-голямо значение и би трябвало да продължи. Да се надяваме!
Благодаря за вашето мило внимание и търпение.
