Подвигът на общуването

Тази липса на достойнство и предварителното чувство за непълноценност, с което сме заредени отслабват волятя ни за действие – защото ние не сме малки и слаби, щом на всеки от нас Бог е поверил мисия. Нали всеки човек на света има свое назначение, явява се Божий посланик на земята? На Господ е нужна всяка душа и всеки е отговорен за своя живот и не е освободен от отговорността си за другите.

Работата не е в нашата незначителност, а в нежеланието да поемаме и носим отговорност. Много често говорим: “Това не е моя работа, аз не се занимавам с толкова важни неща, ще помогна накрая”. С такива думи прехвърляме своята отговорност на другите, а с това и вината за неуспеха пада върху тях. Така си спечелваме осъждане, а осъждането между християни донася разделение.

Външният ни живот много зависи от самите нас. По силата на своето посланичество на земята, всеки има влияние над заобикалящия го живот, а по този начин, със своето малко усилие влияе и на световния живот. Недоловимо за самия него, но забелязано от Бога. Ако недобрата воля някак неутрализира силата на доброто, колко повече волята, освободена от греха има значение за нас и нашия живот.

Всеки ден общуваме с различни хора и при това общуване можем да разкрием себе си в лоша или в добра светлина. За съжаление, обикновено не разкриваме светлината и доброто, които се крият във всеки един от нас. Нашите дарования се неутрализират от сивотата на нашия живот. Ние често не познаваме ценностите на душата си и от това в нея цари някакво помрачение. Но нали за изпълнение на своето назначение трябва да се отворят вътрешните ни очи и само тогава ще видим в душата тези ценности, които са скрити за нас и зарити в ежедневния ни живот.

Необходимо е сами да намираме в себе си съкровището, което Бог ни е дал и да помагаме и на другите да го открият в себе си. И когато им помагаме, сами ще познаем себе си и собствената си дълбочина. С това е полезно общуването с другите хора: то е за нас школа на нашето спасение, нашето духовно напрежение. Да избягва общуването с хората за християнина не винаги е полезно.

В самотата човек остава почти винаги беден. И колкото повече се отдалечава от хората, толкова повече ще обеднява от това. Живеейки самотно отрязваме себе си от общия живот, от живота на целия организъм и в тази самодостатъчност засъхваме, тъй като в нея не се храним със сока на общия живот. Чрез общуването с другите хора се извличат неразкритите сили на човека, тези сили се задвижват от човешкия взаимообмен.

Общуването с хората обогатява нашата душа – тя разцъфва в зависимост от нашето сближаване с хората. Всеки човек е индивидуален, но той може да допълни недостигащото в себе си чрез общуване с целия огромен организъм на човечеството. Хората са Божии цветя; трябва да умеем като пчели да събираме мед от тези цветя, да обогатяваме себе си с индивидуалността на другите и да разкриваме себе си за другите.

Но понякога общуването ни е трудно, общият живот ни призовава, а ни се струва, че може би не сме готови за него… Нека винаги си казваме, че нашето общуване е наш християнски дълг. Всяка среща може да ни даде наистина много. Ако сме внимателни към хората, които ни заобикалят, непременно ще открием в тях ценности: светлина и добро. Във всеки човек има нещо прекрасно и само нашата греховност не ни позволява да го видим. Ние се срещаме с хората и в по-голямата част от случаите ги преценяваме неправилно, като гледаме към тях само отвън. Казваме: “Този е симпатичен, а този – не е..”

Често, виждайки някакви недостатъци у някого, започваме да страним от него, като решаваме, че това, което сме видели на повърхността в неговото поведение е определящо за същността на този човек. И много бъркаме, като не искаме да преодолеем това, което ни разделя с този човек. Обичаме да общуваме само с хората, които са ни приятни и към които имаме естествено разположение. А когато срещнем малко препятствие в общуването, употребяваме воля, за да го преодолеем. Трудно се говори с човек, към когото имаш предубеждение, но тъкмо това затруднение се налага да преодолеем.

Бог иска да ни събере заедно, а лукавият се старае да ни отделя един от друг. Такава е простата истина. С преодоляването на разделението ние опознаваме един друг в това единствено, което ни е дадено то Бога, това, което е нашата сила и ни дава благобитие. Грехът е разделил човешкия род. При победата над греха в себе си, хората взаимно се приближават, тъй като се връщат в своето първоначално състояние, случва се общността на човешката природа, сплотява се човешкото общество. Грехът ограбва човека. Като не преодоляваме това, което ни разделя, забелязваме не истинския живот на другия, а само външната му маска, която неправилно вземаме за действителност. Нашата разделеност и самост обезобразява живота ни, разваля началата и основите на битието, което би трябвало да имаме. Битие според Божието назначение на човека.

Обикновено ни се струва, че срещите ни с хората са случайни. Разбира се, не е така! Господ ни поставя един до друг в семейството, в обществото, за да се учим и обогатяваме един от друг, нали съприкосновението с другия човек трябва да създава светлина… Господ говори: “Ето, поставям ти задача. – Аз съм те поставил с този човек. Ти имаш в сърцето си талант, с който Аз съм те дарил. Разкрий го.” Бог, който дава живот на всяка душа й дарява някакви таланти, дава й и арена за действие и за разцвет на нейния духовен живот. А всеки човек е духовно неповторим. Ако неговото духовно богатство не бъде проявено, за него ще настъпи духовна смърт, ще изчезне Божията светлина в тази точка и в това човешко битие. Необходимо е всеки да се погрижи за своя духовен свят и да даде възможност Божията светлина да засияе в него. Защо не искаме, бавим се и протакаме момента, в който трябва да използваме тези сили, които се намират в нас? Чрез борбата с греха, живеещ вътре в душата ни ще освободим доброто в себе си, ще намалим злото и така ще намалее злото в света. И най-малкото усилие от наша страна ще прекрати нашата инертност и ще събуди нашето дремещо добро, ще го изяви.

На всеки са дадени различни таланти. И Бог ще попита всеки: Защо ти не направи това, което беше длъжен да направиш? Задачата, която стои пред всеки е да умножи таланта, даден му от Бога. Хората обикновено казват: “Аз нямам никакви таланти”, защото си мислят за талантите на учените, художниците, обществените деятели… но много по-важни са талантите на сърцето, с които Бог е надарил всеки човек. Талант е приветливостта, отзивчивостта, състрадателността. Разкриването на тези таланти като природни свойства на душата ни е в нашите ръце.

А тези наши таланти, разбира се, се разкриват само в живо общуване с хората. Ние сме свързани с различни нишки един с друг и трябва с тези нишки да създаваме общност и единство в нашия живот. Болезнено е да осъзнаваме, че много хора страдат от самота. Обособяването и отделянето на хората един от друг угнетява човека, а единението, обратно, дава бодрост, тъй като човек чувства, че не е изгубен в света. Единението между хората е нишката, прехвърлена от земята към небето, към Бога, към Центъра, в Който е нашето единение. Единството, което идва от сърцето на един към сърцето на друг има една посока – към Бога, защото единението в човешка общност е живот, а разделението е смърт. Нашият живот идва от Бога, натам сме се упътили.

Единението между хората е благо, което ни носи радост. Радост от това, че живеем. Близостта и приятелският дух е житейски закон и този, който го погази страда. Ние всички сме създадени по Божий образ. Това означава, че Божият образ е това, което ни съединява. В днешния сив живот дори не считаме за нужно да разкрием това, което ни е дадено от Бога, а то на практика би могло да ни сближи. Приемаме разделеността за истинско битие и не полагаме усилия да я преодолеем. Състоянието на разделеност ни лишава от радост във всекидневния живот и не ни позволява да разкрием своите ценности.

Постоянно слушаме: “Няма вече добри хора”. Как да няма добри хора? Сред нас и около нас има хора и с образование, и с душевни качества, със сърце, и само заради външната, сива обвивка ние не ги забелязваме и с това зариваме и своите, и чуждите таланти. Ние сме лениви и лукави раби. Казваме, че не можем да умножим своите таланти, макар че е казано: “Хлопайте и ще ви се отвори”.

Във всяко сърце трябва да се търси съкровище. Съкровища се търсят толкова често, но не душевни. Могат да ни попитат: “Защо да ги търсим?” – Ще отговорим: “За да се обогатите истински”. Виждаме само външното у хората и не забелязваме нищо съществено, не намираме съкровището, което всеки има в себе си. Трябва да се търси талантът в сърцето; това съкровище е източник на блага. Но как да се постигне това? – Необходимо е напрежение и труд. Без труд, казват, няма да извадиш риба дори от рибарника. Ако великите таланти, които са получили от Бога големи дарования е трябвало да се трудят, за да има плодове тяхната дарба, колко повече трудът е нужен за обикновените хора?!

За да се доближим до човека, трябва да се вгледаме в неговото сърце, което възприемаме като негов, наш център. Христос е казал, че всичко излиза от човешкото сърце: “Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо” (Лука 6:45). Добротата е Божий дар, нея можеш да я умножиш десетократно. Върху вродената доброта е лесно да се въздигне добродетелта. Свети Йоан Златоуст казва: “Чудесата не са в това да правиш велики дела. Чудо е, ако злият стане добър”, защото тогава се побеждава естествената нагласа, “съблича се вехтия човек и се игражда новата твар в борбата с греха”. Когато се бори с греха, човек се усъвършенства и това го сродява с Бога. Човекът, който побеждава греховете в себе си, намира най-добрите страни от своята душа и в същото време започва да вижда скритите съкровища в човека до себе си, за които не е подозирал преди. Когато носиш грехове в себе си, това те прави предубеден и излишно предпазлив – сякаш се боиш от другия човек и не се радваш на новите срещи, на новите случки през своите дни. Дори обмисляш как да не се срещнеш с този или онзи човек. А когато побеждаваш греховете в себе си, е някак лесно и просто да се доближиш до другия и да го заразиш с добро. Ако имаше начин да видим хората отвътре, щяхме да разбираме по-лесно тяхната същност. Но, нека започнем със себе си – задачата не е лесна и трябва да се принуждаваме.

Ако сме в добри отношения с хората, сме сякаш озарени с искрите на някаква чиста светлина, носим със себе си нещо невидимо, от което и живеем. Бог изпраща мир чрез нас, за да разкрием своите богатства. И ако парче по парче съберем откритото от нас добро и светлина ще се събере толкова много! Ако събираме частици светлина, в тази светла атмосфера и сами ще се изпълним със светлина и тогава ще се разгори нашето окаменяло сърце. Процесът на търсене на светлина се превръща неусетно в момент на духовно просветление: красотата на това, което търсим неусетно изпълва с красота нашата душа, защото търсим нещо безсмъртно и Божие.

Докато търсим съкровището в нашата душа неминуемо ще отскубнем плевелите, които са намерили място в сърцето ни. Очистването им ще бъде истинско благо, което ще ни върне радостта от живота. Това благо е стъпка към възможността да видим Бога, момент от нашия духовен растеж, защото е казано, че “чистите по сърце …ще видят Бога”. Добрите моменти, частиците добро ни обновяват, водят ни към вечната светлина.

Божествената светлина, която ще намерим в себе си и в другите ще ни направи зрящи, а когато зрението ни е отворено за цялата красота на хората и света, то ние няма да влагаме всичките си сили в незначителни неща. С Божествената светлина като с фенер, човек ще осветява своя път и тогава ще вижда и в другите хора същата светлина – отблясък на Божествената светлина. Сега не може да я види, заради тъмнината, която ни обгръща. Но ако можехме да почувстваме светлината, която идва заедно с Божията благодат, ще разберем, че всичко се е променило наоколо и вражеските нападения ще изгубят своята сила. Когато дойде Божията светлина ще обърнем към Бога разпилените лъчи от светлината си, която Той ни е заповядал да умножаваме в един фокус. Само с тази светлина и само в нея ще можем да видим красотата на другите.

Ако в общуването с другите възникват затруднения, ако лукавият създава бури в нашето сърце и там става тъмно, трябва да се обърнем към Бога за помощ, призовавайки мислено Неговото име. Този момент е духовен. Човекът, обхванат от страст се намира в тъмнина и може да направи и наговори много глупости. Трябва възможно най-бързо да се обърне към Бога в минутите на слабост. Господ ще внесе светлина в тъмнината. В творческия акт на своето обръщане към Бога, човекът призовава светлината и светлината от Бога идва в неговото сърце, а това означава, че Самият Господ слиза в сърцето, освещава го и остава там.

Когато Бог се възцари в нашето сърце, тогава тъмнината е преодоляна и ще навлезем в друго място на битието: в нов и радостен живот. В сърцето настъпва време на радостта и мира, усещаме това единение, за което така жадува душата. Самостта ни ограбва, самотата е преди всичко тъга. А християнската вяра е любов и братска грижа, живот, в който трябва да бъдеш близо до другия, да вникнеш в неговите нужди и да преживееш с него паденията и радостите. И когато се стремим да се доближаваме до другите, за да им помагаме и за да потърсим в тях доброто, Сам Бог заживява сред нас: “Защото дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20).

Превод от руски: Дария Захариева

Коментари

коментара