Пътуване по скалните манастири в България
Пристигнах в Русе, с много багаж и голям ентусиазъм. На мястото на срещата вече се беше събрала цялата група. Скоро и нашия автобус дойде и ние потеглихме към първата ни спирка: китно хотелче скрито в русенския парк “Липник”. Настанихме се и зачакахме вечерята. Ето това беше момента в който се запознахме, мястото къде си казахме кой откъде е и защо е дошъл на това пътуване. Трапезата ни събра. Отец Добромир, нашия домакин в Русе, ни разказа за исихазма, за монашеството. Леко и неусетно навлязохме в темата за скалните манастири. Всички горяхме от нетърпение да започне същинската част на нашето пътуване. На другата сутрин рано потеглехме за Басарбовския манастир. Беше празника на св. мъченица София и нейните три дъщери св. Вяра, св. Надежда и св. Любов. Там вече ни очакваха и скоро след нашето пристигане започна светата Литургия. Усещането да си част от Литургията в скален храм, да присъстваш реално на това място е неописуемо. Не мога да намеря думи, но това беше, струва ми се, най-важният момент в нашето пътуване!
След края на литургията отец Емилиян, йеромонаха, който я отслужи ни разказа за манастира, както и за много други неща, седнахме и изпихме по кафе с него. Скоро пристигна отново отец Добромир със съпругата си, и заедно с тях тръгнахме за с. Иваново и Ивановските скални манастири. Отново стълби, отново изкачване към храма. Горе ни чакаше любезен екскурзовод, смаяхме се от гледките, от стенописите. Как ли са изглеждали хората подвизавали се по тези места, как са живеели, с какво са се хранели. Тези чудни въпроси започнаха да ни занимават, и ние се мъчихме да им намерим отговор.
Ето че дойде време да се разделим с отец Добромир и потеглихме за Шумен. По пътя минахме през Червен – този стар град. Отново любезен екскурзовод, и ето че скоро ние се разхождахме по “главната улица” на града. Представяхме си глъчката, която е кипяла в годините на разцвет на това място. Сега само гущерчетата, обитатели на този изоставен камънак, пробягваха изплашено от загретите камъни към леговищата си. И около този град има скални манастири, но сега, те не бяха наша цел.
За съжаление повечето скални манастири в България са недостъпни. Ерозията на скалите е изиграла своята роля и пътеките към тях са се изгубили. Сега те са достъпни само за екипирани посетители.
Разгледахме и една интересна забележителност на града – тунел, със стълби, водещ от крепостта горе на хълма, до извор долу – при реката. Тунелът в миналото бил покрит и по този начин града бил запасен с вода, дори и при обсада. Скоро продължихме пътя си към Шумен. Нямаше как да не забележим, че в съвременното с. Червен доста широко са използвани дялани камъни очевидно взети от крепостта, дори за оборите, явно ние хората винаги успяваме да открием нови приложения на “материала”, независимо, че той е много по-ценен не като градивен материал, а като история!
След не много време ние пътувахме по черния път към хижа “Букаците” разположена в Шуменското плато. Пътя беше в изключително лошо състояние и сред нас налегна тишина. Шофьорът напрегнат управляваше по лакътушещия път, а ние се надявахме по-скоро това изпитание да приключи. Когато пристигнахме на хижата всички бяхме омърлушени, но скоро настроението се подобри, започнахме да си приготвяме вечерята и не след дълго всички седяхме край трапезата и се забавлявахме.
На сутринта с нови сили и настроение за ходене пеша потеглихме към Костадиновия манастир. Той внесе удивление и възхищение сред групата. Дългата разходка сред красивата природа на Шуменското плато допринесе за доброто настроение. След този манастир се прибрахме в хижата, където се появи и нашия водач. Потеглихме към Ханкрумовския и Дивдядовския манастири. Времето беше хубаво, слънчево, идеално за нашия ден отреден на поход. Тези манастири не са много известни, не са много посещавани и това ги е запазило, природата на Шуменското плато е невероятно красива и манастирите сгушени по скалните венци на платото са недокоснати, почти, от човешка ръка още от времето, когато постоянните има обитатели, монасите отшелници ги напуснали – незнайно кога. Дори хората които срещахме по пътя си нямаха представа, че Дивдядовския манастир е манастир. Наистина прекрасно, странно, тези забравени манастири те трогват дълбоко. Прекрачваш в пещерите оформени като жилищни сгради и църкви, виждаш издълбаните ниши, запалваш свещица в някоя ниша на скалната църква и запяваш тропар – сякаш манастира оживява отново (Където са двама или трима събрани в Мое Име и Аз съм между тях…)
Следващия ден беше посветен на първите български столици. Отпътувахме за Варна, с нас дойде отец Николай и заедно направихме “отклоненията” от пътя за Варна до Плиска и Преслав, които иначе човек рядко би направил. Видяхме и Мадарския конник, но тук скалния манастир беше недостъпен за съжаление. Всички тези места, бяха наистина важни за нашето пътуване, защото нали те, столиците са били притегателния център на всяка наука, на всяко знание по онова време. Нали благодарение на управниците живели в тези столици България е вървяла по историческия си път. Плиска впечатлява много – с белите си стени, с големия си Ханкрумов дворец, с Голямата базилика. Там е и гроба на археолога, допринесъл толкова много за българската история – Шкорпил. Преслав, с неговта Златна църква, с преславската керамична икона не отстъпва – това е мястото, където е царувал Симеон Велики.
Привечер пристигнахме във Варна, там ни очакваше отец Василий Шаган. На другия ден пътувахме до гр. Каварна и нос Калиакра, където ни посрещна отец Василий Селемет. Ето и тук, по каменистите брегове на морето са се заселвали монаси, ето и тук е кипял духовен живот, в пещерите с поглед към безбрежното море! На нос Калиакра времето беше от чудно, по-чудно – хем дъжд валеше, хем слънце изгряваше, хем небето беше покрито с облаци, а морето беше като от стомана – течна, наистина не мога да забравя тази картина, а в един прекрасен момент започнаха делфини да скачат над водата! Наистина незабравимо! В Каварна посетихме църквата в която служи отец Васлий и след това и новоизписания гробищен параклис – усещаш живата вяра на хората, които създават, които работят на църковната нива!
Следобеда щастливо се раходихме из Балчишката бутаническа градина и след това се прибрахме отново във Варна. Следващия ден беше посления от нашето съвместно пътуване.
На сутринта стегнахме багажа си и се упътихме към Аладжа манастир. Последния скален манастир в нашата програма. Тук цивилизацията беше навлязла с пълна сила. Укрепени железни стълбища, железни парапети, метални табелки поясняващи всеки един отделен “експонат”. Въпреки дъждовния ден, скоро край нас се впуснаха чуждестранните туристи от една дузина автобуси с камери и учудени погледи – катереха се, въртяха се насам – натам. На мен някак си ми стана мъчно, спомних си спокойствието в предишните посетени манастири, тишината, забравените стълби към храма – да, това усещане на откривателя на забравеното Съкровище ми хареса много. Защото ние хората сме способни да опорочим всичко хубаво, да превърнем всяка светиня в търговски обект, от който да “падат пари”. И така нашето пътуване завърши Отидохме до автогарата във Варна и от там всеки пое в своята посока.
Аз останах още няколко часа във Варна. Времето беше мрачно, преваляваше, духаше вятър. Отидох на плажа. Сега там беше пусто, нямаше хора, нямаше чайки, големи вълни заливаха морския бряг и изхвърляха човешки отпадъци. За пръв път от доста време имах възможност да остана сама – не, не сама, имах възможност да се помоля – на този “забравен” бряг! Заваля, тръгнах обратно и след не много време бях в нощтния влак за София. Пътуването завърши, но аз знам, че то пак ще се случи – догодина – с други хора, отново!
