За помненето на смъртта
Светите отци ни уверяват, че да държим постоянно в ума си мисълта за смъртта е мъдро. Така се подготвяме за деня, в който ще преминем през вратата, която ни отвежда от земния живот. И колкото повече се подготвяме, толкова повече страхът ни от тази врата намалява.
Някои тук ще възрази: „Какво е това нещо? Ежедневно да се сещаш за смъртта, да мислиш за нея. Защо да не мислиш за възкресението?“. Разбира се, че ще мислим и за възкресението, но смъртта ни следва на всяка крачка, черпейки сили от греховете, които сме извършили, или както казва псалмопевецът: „…моят грях е винаги пред мене“ (50:5). Ето защо не трябва да отслабваме в борбата си срещу нашите грехове и тогава вече няма да треперим пред лицето на смъртта.
Смъртта на близък човек, погребението му, е събитие, което всеки свързва с най-мрачния аспект на живота си, на реалността. Но след като Христос ни е разкрил Своя празен гроб като най-сияйното място на тази земя, то и ние трябва да се опитваме да претворяваме скръбта в духовна радост, или поне да търсим небесна утеха за болката. Как можем да направим това? Да преобразим скръбта в радост? Като християни се радваме тогава, когато усещаме Божията благодат в живота си, в себе си, тя идва с молитвата и с усилията, които полагаме в добродетелите, с подвига да благотворим. От това има нужда и отишлият си от този свят наш близък – от нашите молитви и от нашата милостиня към света, към бедните и нуждаещите се. Единствено от това.
Когато държим смъртта в ума си с идеята за преминаване от този временен живот и отиването ни при Бога, тогава ще мислим за това с радост. Със сигурност няма да почувстваме, че сме напълно готови за този ден и все ще искаме от Господа отсрочка, още малко време. Но нека си представим какво е да мислим, че всяко нещо, което вършим, може би го вършим за последен път… Всъщност тази мисъл е голямо предимство. Защото всяко нещо, което може би правя за последно, ще се постарая да го направя по-добре – независимо дали готвя за близките си хора или съм се посветил на молитвата. Ако си представям, че може и да се моля за последен път, молитвата ми ще е по-силна и сърдечна; ако си представям, че срещата ми с някого може и да е последната ми среща, тогава в думите ми и делата ми към този човек ще са вложени повече любов и внимание да не го обидя с нещо. Каквото и да правя, ако си представя, че то е за последно, ще вложа в него повече старание.
Някой би казал, че постоянната мисъл за смъртта, за това, че този ден може да ни е последен – това би ни поставило под голямо напрежение. Би било добре да сме напълно постоянни в нещо, например в молитвата, но за човека това се оказва невъзможно, защото той е динамично същество. Не можем да бъдем абсолютно постоянни в нито една сфера на живота си, но ако се опитваме да бъдем по-постоянни, това ще е добре.
Свети Силуан Атонски казва, че човекът не може да издържи да пребивава постоянно в състоянието, в което интензивно усеща Божията благодат, но този, който има богат духовен опит по-лесно ще премине през периодите на трудности, на духовна немощ, на усещането за богооставеност, знаейки, че и тези периоди са необходими за наше смирение. Така е и с мислите над смъртта: не можем да бъдем напълно постоянни в тях, но да се опитваме да ги държим в ума си, помирявайки се с всички и смирявайки се пред всичко, но най- вече пред Бога. I www.cuvantul-ortodox.ro
Текстът е публикуван със съкращения
Превод: Сандра Керелезова
