Опасен път

На 19 юли в портала Православие.БГ беше публикувана статията на г-жа Лизбет Любенова «Провокиран отговор», която се яви като реакция на моята статия «Провокация или недобросъвестност?». В статията на г-жа Л. Любенова отново прозвучаха нападки срещу подвижника на благочестието архиепископ Серафим (Соболев), които не могат да останат без отговор.  

Да напомним, че на 23 май 2013 г. г-жа Л. Любенова и нейни колеги в предаването «Вяра и общество» обвиниха архиепископ Серафим, че той бил агент на КГБ. Твърдението им не беше обосновано с документи. Напротив, както посочих в статията си «Провокация или недобросъвестност?», документите, с които разполагаме, не дават основания за подобни обвинения.

Както и следваше да се очаква, в своя «Провокиран отговор» г-жа Л. Любенова така и не можа да посочи документ, който да потвърждава сътрудничеството на архиепископ Серафим с КГБ. Тази липса на документи г-жа Л. Любенова се опитва да компенсира с косвени доказателства, сред които са обвиненията срещу протойерей Всеволод Шпилер, че е бил доносник, а също и твърдението, че всички несъгласни да сътрудничат с КГБ са били пращани по концлагери. Тези аргументи едва ли могат да се смятат за убедителни. Това, че протойерей В. Шпилер е бил «акуратен доставчик за Московската патриаршия» [1], или че преписката на Патриарх Алексий е била преглеждана от КГБ, е изцяло на тяхната съвест и няма отношение към архиепископ Серафим.

По въпроса за това дали свещенослужителите емигранти са били принуждавани да сътрудничат с КГБ. Да, такова принуждаване в следвоенните години е имало, но то се е прокарвало постепенно и без масови арести. В условията на започналата «студена война» съветската държава се е стараела да се покаже търпима към вярващите и да създаде видимост, че Руската църква не е преследвана. Ето защо на престарелите руски свещенослужители от емиграцията често е било позволявано да прекарат остатъка от живота си сравнително спокойно. Арестът на архиепископ Серафим в тази ситуация би бил политически неизгоден за СССР. И както вече имах възможността да посоча, била му e подготвяна друга съдба – уволнение [2].

Да се върнем към писмата на архиепископ Серафим до Патриарх Алексий и преди всичко към писмото от 26 април 1949 г. Както се вижда от преписката между тях, архиепископ Серафим е бил изключително ревностен привърженик на неповредената православна вяра и, виждайки явното отстъпничество на някои йерарси и преподаватели от Богословския факултет, е изказал мнението си за тях. Архипастирят се е възмущавал от проповедта на модернизма, протестантизма, а също и от крайните икуменически симпатии на тези свещенослужители, за което е и писал на първойерарха на своята Църква.

По-нататък, в писмото си до Патриарх Алексий от 26 април 1949 г. архиепископът се изказва преди всичко за отстраняване на онези български архиереи, които са били назначени от комунистическото ръководство на България. Самата г-жа Л. Любенова не жали черни краски за тях. Това, че архиепископ Серафим се е възмущавал тъкмо от тази категория български архиереи, показва за сетен път, че той не е имал отношение към интригите на съветските и българските спецслужби и че е изказвал единствено личното си мнение на своя Патриарх. Нещо повече, ревнителите на православието, които архиепископ Серафим е искал да види начело на Българската църква, такива като епископ Партений, архимандрит Серафим и архимандрит Методий, така и не са били допуснати от комунистическите власти до ръководни постове в Българската църква [3].

Разбирайки невъзможността да докаже сътрудничеството на архиепископа с КГБ, г-жа Л. Любенова се опитва да отклони вниманието на читателя от тази тема и да го насочи към «омерзителния дух» на архиерейското писмо. Но това си е само една лична и твърде емоционална нейна оценка. Можем да се отнасяме по различен начин към характеристиките, които архиепископът дава на някои български митрополити, може да се спори и за каноничността на неговите призиви. Но все пак в историята е имало случаи, когато светите отци са се обръщали за помощ към други поместни Църкви. Например, преп. Теодор Студит в годините на иконоборството е писал от Константинопол до „Патриарсите на Йерусалим, Александрия, Антиохия и Рим, описвайки ставащото в Цариград и молейки ги да помогнат на православието с молитви и с дела“ (Добротолюбие. Москва. 1901. Т. 4. С. 15). Всичко това може и и трябва да се обсъжда от гледна точка на каноничното право и църковната история, но поне едно може да се каже със сигурност – то няма отношение към «сътрудничеството» на архиепископа с КГБ.

Мисля, че въпросът за мнимото сътрудничество на архиепископа със спецслужбите може да се смята за приключен.

Безспорен е и фактът, че тъкмо владика Серафим е успял да извоюва евхаристийно общение между Руската задгранична църква и Българската православна църква. Г-жа Л. Любенова не оспорва този факт, но казва, че владиката е планирал да създаде неканонична руска епархия в България. Всъщност действията на владика Серафим могат да се разберат. Българската църква формално е била отлъчена от Вселенската патриаршия, тоест не е била признавана от световното православие като Църква. В тази тежка канонична ситуация владика Серафим е можел да търси една или друга форма за съществуването на руските енории. Но дори и да е имал мисли във връзка със създаването на руска епархия, той не ги е осъществил и не може да бъде обвиняван за това. Важно е друго. Пристигайки в България през май 1921 г., владика Серафим вече към края на годината е постигнал важен успех – Руската задгранична църква е разрешила официално съслужението между руското и българското свещенство [4]. Това е било сериозна кръчка към признаването на Българската православна църква от православния свят. По мнение на г-жа Л. Любенова последвалото сваляне на схизмата от Българската православна църква и връщането й в семейството на Православните църкви е било вредно за нея. Е, изследователката, има, разбира се, право на своя оценка. И все пак свещенството на Българската православна църква, нейните йерарси като един митрополит Паисий, например, са били на друго мнение, смятайки за голямо благо излизането на БПЦ от изолацията [5]. За мен тяхното мнение тежи повече.

Г-жа Л. Любенова повдига обвинение и срещу моралния облик на архиепископ Серафим. Опитва се да го обоснове с контактите му със съпругата на руския емигрант проф. М. В. Зизикин – Варвара Ивановна Зизикина (с моминско име Ряполова). Разбира се, г-жа Л. Любенова изобщо не споменава, че Зизикина е била омъжена, че е имала деца от своя мъж и че е напуснала България през 1929 г., след като съпругът й е получил място във Варшавския университет. Впоследствие Зизикини се преместили в Буенос-Айрес. Там през 1958 г. Варвара Ивановна е завършила земния си път [6].

За да докаже аморалността на владика Серафим, г-жа Л. Любенова цитира думите на Варненския митрополит Симеон, според когото владиката е наел за себе си и за Зизикина къщичка във Варна. Но можем ли да правим извод, че архиепископът е нарушавал монашеските си обети, само въз основа на едно писмо на митрополит Симеон? Все пак би трябвало да се проучи първо въпросът откъде митрополит Симеон е получил  тази информация, не е ли било това клевета, и най-после как самият митрополит се е отнасял към архиепископ Серафим. Още повече, че основания за конфликт между тях наистина е имало. Знае се, например, че архиепископ Серафим не е криел възмущението си от нарушенията на богослужебната практика във Варненска епархия (в един от храмовете свещеникът не е чел тайните молитви от евхаристийния канон) [7]. Забележките, които е правел архиепископът, са могли да се възприемат като намеса в чужди работи, и да предизвикат недоволство у местните свещеници и епархийския архиерей.

Колкото за В. Зизикина, тя се е отнасяла към категорията църковни жени, които архимандрит Киприян (Керн) иронично нарича «мироносици» [8]. Такива жени се срещат често в обкръжението на архиереите, пък и на монасите изобщо. Те искрено и благоговейно служат на своя старец, но не забравят при това и собствения си джоб. Възможно е Зизикина да е била от същата категория. «Набожна, умна и хитра, ловка и настойчива, лукава и угодлива», – така я характериза протопрезвитер Г. Шавелски [9]. Важно е да се има предвид, че протопрезвитерът, който е събирал компромат за владиката Серафим, непременно би посочил и недостойното му поведение, ако то беше факт. Но Шавелски не казва нищо такова. Напротив, отбелязвайки влиянието на Зизикина върху владиката, протопрезвитерът не намира основания да го обвини в безнравственост. Нещо повече, по думите на Шавелски архипастирят е бил във Варна не само със Зизикина, но и с нейното семейство [10].

Духовната дъщеря на архиепископ Серафим игумения Серафима (Ливен), която също е познавала много добре Варвара Зизикина, й дава, впрочем, съвсем друга характеристика. «Варвара Ивановна самоотвержено и съвършено безкористно служеше на архиепископ Теофан [Бистров] и владика Серафим. Тя се натовари с този подвиг, защото и двамата архиереи бяха болни от туберкулоза. През 1925-1926 гг. във Варна тя сама готвеше храна за болните, както и за о. Сергий [Соболев], и вършеше всички медицински предписания. Живеейки във Варна заедно със семейството си и със семейство Ливен на отделна вила, Варвара Ивановна всяка сутрин отиваше да върши своето служение. По милост Божия и владика Теофан, и владика Серафим се излекуваха от туберкулозата, и то по време, когато тази болест трудно се поддаваше на лечение» [11].

Няма нищо чудно и в това, че Зизикина, която се е занимавала с финансовите и стопанските дела на енорията, е могла да посещава архиерея в софийския му апартамент. Но можем ли въз основа на това да правим извод за нечисти отношения между тях? Обвинението, което г-жа Л. Любенова отправя срещу владика Серафим, може при желание да се отправи срещу всеки предстоятел на енория, посещаван от жена-касиер, секретарка, домашна прислужница и т.н.

Макар обвиненията от този род срещу владика Серафим да са крайно ненадеждни и изсмукани от пръстите, г-жа Любенова бърза да направи извод за аморалното му поведение. А по повод голямата пълнота на Зизикина г-жа Любенова веднага се шегува, че това уж било за архипастиря «идеал за женска красота». Извинявайте, но това вече не само че е ненаучно, но и направо непочтено.

Интересна особеност на изявленията на г-жа Л. Любенова е липсата на посочки към документални източници и литература по въпроса, въпреки че, както знае всеки студент, без това тезите на автора нямат никаква стойност. Самият факт, че г-жа Л. Любенова не дава посочки, говори или за неуважението й към нейните колеги, или за ненаучността на нейния подход към темата. От «Провокирания отговор» може да се направи извод за някакви опасения, които не позволяват на г-жа Л. Любенова да публикува съответните документи. Странни са тези опасения, които не й позволяват да дава посочки в статиите си, но съвсем не й пречат да се изказва публично по телевизията.

Изобщо големи са подозренията, че г-жа Л. Любенова не владее в достатъчна степен темата, по която разсъждава. В противен случай тя щеше да знае, че още преди две и половина години в книгата си «Архиепископ Серафим (Соболев): живот, служение, идеология» аз дадох оценка на отношенията между архиепископ Серафим и В. Зизикина, както и на конфликтите между владиката и неговите опоненти. Не съм криел и някои грешки, направени от архипастиря [12]. Изследователят, който е запознат с историографията на въпроса, щеше да знае, че аз отдавна проучвам и живота на архиепископ Дамиан (Говоров), организирал Пастирско училище в манастира «Св. св. Кирик и Юлита» (г-жа Л. Любенова погрешно нарича този манастир «Кирил и Юлита»). Нещо повече, неведнъж съм посочвал, че архиепископ Дамиан е незаслужено забравен и че името му трябва да възстанови мястото си сред имената на големите православни мисионери [13].

В заключение нека да кажем нещо и за светостта на архиепископ Серафим. Ако г-жа Л. Любенова не харесва изказванията на хората, които го смятат за подвижник, то тя трябваше да възрази срещу това по-рано, например през декември 2011 г., когато Българският Патриарх Максим излезе с обръщение по повод 130-годишнината от рождения ден на архиепископа. «Владика Серафим, – се казва в този документ, – е рядък пример за свят, благодатен архиерей с чиста пастирска съвест. Той смяташе духовния живот в Христа, добродетелите и благочестието за неотделими от твърдото изповядване на вечните истини на вярата и от нашия дълг да ги пазим неизменни» [14].

За съжаление г-жа Л. Любенова се опира в статията си не върху документи и изследвания, а върху непроверени данни и собствените си емоции. За един историк обаче това е опасен път, който никога не води до истината.

Бележки

[1] ГА РФ. Ф. 6991. Оп. 1. Д. 576. Л. 71.

[2] ГА РФ. Ф. 6991. Оп. 1. Д. 419. Л. 147; Д. 731. Л. 23.

[3] Вж.: Кострюков А. Партия консерваторов в Болгарской Церкви и коммунистическая власть // http://rusk.ru/st.php?idar=43818; См. также: Волокитина Т., Мурашко Г., Носкова А. Москва и Восточная Европа. Власть и Церковь в период общественных трансформаций 40 – 50-х годов ХХ века: Очерки истории. М.: РОССПЭН. Фонд Первого Президента России Б.Н. Ельцина. 2008. С. 180, 242.

[4] Църковен вестник. 1926. № 13. С. 130.

[5] Кострюков А. О восстановлении общения между Зарубежным Синодом и Болгарской Православной Церковью // http://www.sedmitza.ru/text/1058735.html

[6] Вж.: Наша страна. 1958. № 458. С. 1.

[7] ГА РФ. Ф. 6991. Оп. 1. Д. 132. Л. 30.

[8] Киприан (Керн), архим. Православное пастырское служение. СПб.: Сатис. 1996. С. 144

[9] ГА РФ. Ф. 1486. Оп. 1. Д. 8. С. 646.

[10] ГА РФ. Ф. 1486. Оп. 1. Д. 8. С. 646 – 647.

[11] Серафима, игум. О некоторых подробностях жизни преосвященного Серафима (Соболева) // Православная Русь. 1991. № 20.

[12] Кострюков А. Архиепископ Серафим (Соболев): жизнь, служение, идеология. М.: ФИВ. 2011. С. 135 – 153.

[13] См.: Кострюков А. Архиепископ Серафим (Соболев): жизнь, служение, идеология. М.: ФИВ. 2011. С. 133. – 134; Кострюков А. Архиепископ Царицынский Дамиан (Говоров) и его просветительская деятельность в эмиграции // http://history-mda.ru/publ/arhiepiskop_tsaritsyins_39.html

[14] http://podvorie-sofia.ru/privetstvie-svyateyshego-patriarha-bolgarskogo-maksima-nastoyatelyu-kliru-i-prihozhanam-podvorya/

Андрей Кострюков, доктор на историческите науки,
доцент в Православния хуманитарен университет ” Св. Тихон”
Снимка: Сайт на Българската патриаршия

Коментари

коментара