Богослови, а сега накъде?



Две интересни и в същото време противопоставящи се тенденции се наблюдават в богословските среди в България. Едната е постепенно заменяне на едно поколение професори и доценти с ново – и това е процес, продиктуван от естествените жизнени закони.

Така за 20 години четирите центъра на академичната богословска мисъл изградиха новото лице на теологическата наука в България. По същите причини и сходен, макар и по-бавен начин, семинариите в София и Пловдив дадоха шанс на нови лица. На тази тенденция се противопоставя друга, доста смущаваща и тревожна – липсата на кандидати за обучение, както в средното, така и във висшето богословско образование. Макар причините за тази оскъдност да са от различен характер, бихме могли да ги обединим в една – липса на добра реализация.

Наистина парадоксът е сериозен. В едно развиващо се общество, което в своето близко минало е било част от соцлагера, бариерите пред богословите в действителност са паднали. Възможностите, които днес се предлагат от членството на България в редица международни организации (най-вече в ЕС), са големи. Свободата да избираш своите университети, възможността да използваш стипендии и допълнително финансиране за изследователска дейност и обучение в чужбина, свободното преминаване на границите и оттам – възможност за достъп до учебни центрове, библиотеки, за специализации и прочее, дават истинска широта на действие, от която новите академични кадри се възползват успешно и плодовете на тази дейност са явни. Богословите от София, В. Търново, Шумен и Пловдив в своите академични квартири отдавна развиват нови неизследвани ниши на богословската наука, комуникират с широк кръг чуждестранни специалисти и бавно, но славно градят стойностна теологическа наука у нас. Градят я „за собствена сметка“, а помощта от Църквата, в чието име работят, където я има, е символична.

От другата страна са техните възпитаници – студентите. Тези, които гребат с пълни шепи от достиженията на своите ръководители в академичното поприще. За тях обаче възможностите след завършване са силно ограничени. Възможността за професионална реализация на един нов богословски кадър са основно две – системата на БПЦ и системата на българското образование. (Съществуват разбира се и други, но за тях се изисква допълнителна квалификация – напр. журналист, културолог и т. н. Преди една година към богословския факултет на Великотърновския университет стартира и нова специалност „Богословие и социално служение”, която дава допълнителна квалификация – социален работник).

При първата възможност имаме 2 опции – поемане пътя на духовник или цивилна служба в администрацията като секретар, счетоводител, ревизор, клисар, учител в църковно училище, шофьор и т. н. Тези длъжности в повечето случаи са пожизнено заети от определени лица, следователно тази възможност се ограничава. При възможността за приемане на духовен сан трябва да се съблюдават редица моменти: лична мотивираност и възможност за поемане на отговорност като пастир; семеен статут – наличие на съпруга (!), която да е съгласна във всеки един момент да напусне работа си и да смени социалната си среда, училището на децата и прочее, ако съпругът ѝ бъде преместен от единия край на епархията в другия. Трябва да се отчита също и неуреденото финансово положение на някои от митрополиите, което може да доведе до продължителна липса на възнаграждение, то да се изплаща в натура или със закъснение. Личните качества и характерът на архиерея също са от определящо значение. На тези проблеми трудно би могло да се намери рационално решение, без това да доведе след себе си до сериозни сътресения в личен или обществен план.

Втората възможност пред богословите е да заемат учителски пост. Тук обаче проблемите отново се сипят като пролетен дъждец, особено като се има предвид реформирането на образователната система, довела до делегиране на училищните бюджети. Така, ако един богослов с придобита педагогическа правоспособност желае да работи като учител, той трябва да е наясно, че е почти невъзможно училище да разкрие щатна бройка за преподавател по религия и по този начин: 1) да намали своя собствен бюджет; 2) да натовари допълнително програмата на учениците, при която не винаги са предвидени часове по СИП, а там, където са включени, алтернативите са информатика или западен език. По-лесно е за един директор да допълни недостигащия хорариум часове на вече назначен преподавател (информатик, филолог и т.н.), отколкото да ги предостави на външен преподавател, на хоноруван или на такъв, за когото да се разкрива тепърва специална щатна бройка.

Другата възможност пред богословите е да придобият друга учителска правоспособност (друго висше), да успеят с него да си намерят работа и чак след това да си допълнят хорариума с часове по религия (ако изобщо имат нужда да го допълват). Утопична възможност.

Предвид тези съображения много от директорите не желаят да въвеждат часове по религия, а където ги има, те са плод на неимоверни усилия на родители, училищни настоятели, видни градски общественици или политици. Така например в градове като Бургас, Варна и др. общинските власти възприемат приоритетно религиозното образование и чрез своите бюджети го финансират. Това обаче са изолирани случаи, а паралелките съставляват малък процент от общи брои класове.

Така накратко можем да характеризираме перспективите пред един завършил богослов. Всъщност нашата изходна точка беше защо при качествено висше и средно богословско образование, кадрите, които постъпват в учебните заведения, с всяка изминала година намаляват. Макар да дадохме кратки отговори, проблемът остава нерешен. Така при социологическите проучвания богословите водят класацията за най-трудно реализиращи се кадри. Отговорността за решаването на тези проблеми е двустранен – Църквата и държавата трябва да поемат своята отговорност, както заедно, така и поотделно. Защото въпросът не е само да се освещават магистралите и новите пътни възли, да се ръси армията, министрите, кметовете, кабинетите им, предизборните им щабове с осветена вода, а да се изиска от тях поемането на лична отговорност за постигане на – както е модерно да се казва – „стратегическите цели” на тази Църква, от която политиците желаят благословение за постигане на националните и лични задачи.

Държавата трябва да намери своите способи за финансиране на богословите-учители, защото преди всичко те получават квалификация за училищни преподаватели. Така програмите на обучение – методиката и педагогическите практики, са съобразени преди всичко с класно-урочната система. По този начин те не са приложими в църковно-енорийските училища, където чисто технологически подходът, продължителността на учебното занятие, средствата и т.н. са различни. Не е логично държавата да субсидира обучението на учители по религия, а в същото време да ограничава възможността за тяхната реализация в образователната система.

Църквата трябва да намери воля за подобряване на кадровата си политика, не само при подбора на лица, които ще заемат духовен сан или място в църковната администрация, но и като осигуряват благоприятна атмосфера за тяхното развитие и успешно служение. Синдикалният подход в този случай е неприложим, не поради гражданската му мотивираност – отстояване на граждански права, а защото Църквата е имала успешна кадрова и управленска политика доста преди съществуването на идеята за синдикализиране. Ръководството на БПЦ трябва отново да задвижи онези вътрешни механизми, които водят до успешно служение на духовниците от трите йерархически степени. Тези механизми се основават преди всичко на отстояване и служение на Истината, основават се на любовта и разбирателството, честността и доверието; тези принципи са исконни за Църквата и би следвало безрезервно да се следват.

Ако днешните резултати показват постепенно намаляване на желаещите да се обучават в богословските средни и висши училища и тази тенденция продължи, неминуемо в един момент ще се стигне и до закриване на някои от тях. Това обаче не бива да се тълкува като индикатор за криза в богословското образование, а по-скоро знак за криза в Църквата и държавата, където всъщност трябва да се реализират тези кадри.

Тук трябва да се постави въпросът: искрена ли е държавата в желанието си да подпомага Православната църква в България чрез субсидии и дарения за храмостроителство, или това е евтин политически популизъм? Ако е искрена, то нека се погрижи чрез законови механизми да бъде намерена подходяща форма за субсидиране на учителите по религия – та дори и без да се въвежда задължително религиозно образование, те да могат да се реализират успешно. По този начин да могат да разчитат не на волята на определен директор, който разпределя своя бюджет, а на волята и желанието на учениците и техните родители.

Църковната власт от своя страна трябва да се замисли за политиката си спрямо учебните заведения, които обучават нейните бъдещи кадри, както и за тяхната реализация. В Гърция населението е 11 мил. а свещенослужителите ок. 25 000. В България православното население е ок. 6 млн., а свещенослужителите – ок. 1 000. Съотношенията 2:1 и 25:1 са показателни. Ако Българската православна църква възприема своята спасителна мисия в обществото, то тя трябва да се погрижи да увеличи броя на своите мисионери, а без богословските училища и стратегията за тяхното развитие това е невъзможно.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

18 Отговори

  1. bogoslov каза:

    За съжаление, тази е горчивата истина, дай Боже някой от политиците да попадне на тази статия.

  2. о. Павел каза:

    Много добра статия, но владиците сайтове не четат и от миряни акъл не вземат.

  3. Гошо каза:

    Направило ми е впечатление, че в БПЦ не се цени образованието… Ако си само със семинария – никакъв проблем на 23 години да си вече иеромонах и игумен. Ако обаче имаш бакалавърска степен закъсваш, а ако си магистър или пък доктор – край, никакъв шанс за работа в системата на ПБЦ, освен ако не си със силни връзки, с вуйчо владика и т.н.

  4. о. Павел каза:

    Плевнелиев бил окултист и врач:

    „Регистрират с приятеля си Иван Тодоров фирмата „Ирис интернешенъл“. В първите месеци на 1991 г. наемат 3 квадратни метра на първия етаж в ГУМ и хората започват да се тълпят на опашка, за да научат какви са били в миналия си живот.“ (http://www.monitor.bg/article?id=306496).

  5. Стефан Чурешки каза:

    Не съм съгласен, че Държавата следва да се ангажира с каквито и да било въпроси на религията. БПЦ следва да бъде принудена да бъде християнска, дори и ако трябва да има обществена присъда над клирици, които според мен, макар че съм писал за репресиите над тях през комунизма не показват необходимите морални, интелектуални и нравствени качества да бъдат Христови служители. БПЦ следва да е наясно, че ако не е на нивото на българските изисквания за религиозна общност ние нужда от Нея нямаме и е редно да си поискаме от Нея приносите, които сме дали за нейното утвърждаване. И аз съм чувал като автора на статията, че колкото си по-образован толкова по -малко имаш шанс в системата на БПЦ – факт, който показва, че това което наричаме Църква се ръководи от едни безчестни некадърни малоумни мързеливци, които лежат на международна подкрепа и връзки с политическата и икономическата власт в България Прав е автора , като казва че финансирането на материални обекти не помага на богословието и хората

  6. Иван Николов каза:

    Гошо,впечатлението ти за подхода на отговорните другари в БПЦ по въпроса е абсолютно вярно и такова то ще си остане и занапред! На сегашните митрополити вярващи и начетени глави да им се въртят наоколо, НЕ ИМ ТРЯБВА!! Много знаят и много главоболия създават, а за далавери пък такива не ги търси… Е-е,защо са им тогава ??! Затова и правилно си забелязал подхода към подобни е само един – Далеч от църквата!! Тя си е наша и…място в нея за такива като вас няма!

  7. Стефан Чурешки каза:

    Когато се говори за представителите на кое да е съсловие у нас не бива да се генерализира. Между боословите, както навсякъде има велики хора, но има и редки л…, които не заслужават изобщо човек да се занимава с тях – като навсякъде. Проблемът е, че менталността на българите не отговаря на задачите, принципите и правилата на религиозното занятие и дейност. У нас има исторически материализъм, технократско и прагматично мислене, ориентация към модерността без религиозните й конотации и конспиративни норми на възнаграждение и реализация на хората, като се гледа кой каква позиция и на кой човек е верен, а не качествата му и показаните знания и положен труд, характерен за Европа и САЩ. Има много непроизводствени професии и занятия у нас, които получават престиж и добро възнаграждение, но религията и истината, което е крепило на религиозното възприятие по принцип не се ценят – у нас има култ към силата и към материята, характерен и за това правителство. И затова ни трябва истинска Църква

  8. вярващ каза:

    Никой от Вас май не е виждал послушник – богослов, смешна картинка.
    Ще Ви го опиша как изглежда, много горд от получените знания, не приемащ чуждо мнение, всезнаещ, не понасящ да изпълнява друга воля освен своята, защото е убеден, че знае повече от монаха, който има смирение, придобито в години послушание, такъв послушник не може да искара дори шест месеца в манастир и после му е виновен манастира, братята, владиката, всичко но в себеси вина не вижда.
    Жалка гледка.
    Описах себе си….

  9. вярващ каза:

    От послушник и монах може да стане богослов, но обратното е мноооого трудно, защото смирението няма как да се научи само от лекции и книги, без да се приложи на практика, затова богословите не са добри послушници и съответно монаси.

  10. о. Павел каза:

    Драги вярващ,

    Пишеш за „смирение, придобито в години послушание“. Смирение не се придобива, защото не е нито упражнение, нито навик. То е даденост на душата, облагородена от вярата.

  11. Искрен Несвободен каза:

    Истинската Вяра и Боговдъхновеност не създават герой и врагове. Истинската любов е само любов.
    Ако днешните богослови са склони да се придържат към фантазии и категоризации, това си е тяхна работа, живот и дело.

  12. вярващ каза:

    Много често се посочва Гърция за положителeн пример, но като чете човек коментарите на гръцкото духовенство за вярата на техния народ става ясно, че няма много разлика между тяхната вяра и нашата, освен разликата в свещенослужителите.
    Колеги богослови, спрете да гледате на БПЦ като място за правене на кариера, източник на доходи, работно място и предприятие където ще трупате трудов стаж, ако сте завършили богословие от любов към Христа то защо манастирите са празни и свещениците са на изчезване, а да няма няма достатъчно добри владици, старци и още куп други глупави доводи. Аман от нашата книжна любов към Христос.
    Добре че няма вероучение в училищата, тогава, мислейки си, че сме достойни проповедници със сигурност с тази наша лицемерна любов бихме отблъснали децата от Христа.
    Радвам се, че БПЦ не е на бюджетна издръжка, защото много недостойни хора щяха да се намърдат там, заради заплати, сега поне си личи, кой е готов да носи кръста на проповедник и кой не.

  13. gugi каза:

    От себе си ли съдите, когато смятате, че всички „богослови“ се стремят към кариера, г-н вярващ? Единственото, което искат някой от завършилите теология е да забравят за извращенията и позора, за ония тъмни дни когато са пребивавали в най-пагубнато място..“Джигера на мрака!“ Така бих нарекла с думите на мой любим литературен герой мястото в което хората са отивали с най-добри и почтени намереня да учат за Бога и вярата, а са се самоубивали скачайки от прозорците или са умирали при получаване на дипломата си. Може би защото усилията им са били оценени справедливо? Вие как мислите? Съжалявам че не послушах хората, които ме съветваха кракът ми да не стъпва там. Както и за времето, което загубих в тая зловеща, злокобна среда. А защо Вие си мислите, че някой е толкова луд, че да отиде доброволно да го затворят сред подобни хора, които са се учили на морал и християнска любов там в онова място.
    Единственото което искаме е да забравим господине… ада…

  14. вярващ каза:

    Драга „gugi“ усещам разочарованието Ви от срещата с лицемерието и лъжата и наистина съжалявам за това, което сте преживяли и Ви е наранило толкова много.
    Аз не съм служител на БПЦ и години наред не смея да направя тази крачка по същите съображения, страхувайки се дали ще издържа и няма да се пречупя в „Джигера на мрака“ както казвате Вие, но с това колебание показвам слаба вяра и нежелание да изляза от комфортното състояние на човек, който не е зависим ни от игумен, ни от владика и разни други персони, които много ни притесняват със странния си живот.
    В постовете си споделих разочарованието от себе си и тези, които приличат на мен в желанието и готовността да са част от БПЦ като нейни служители, но само ако пътя е лек и не се налага да се носят тежки кръстове т.е когато владиците станат светии, заплатите са достатъчно високи, обществото ни приема, въобще готови сме да служим на Христа, но ако се премахнат трудните етапи по пътя към него…

  15. вярващ каза:

    За мен най-трудно е да приема факта, че лукавия вече напада християните не само с хора, които са извън църквата, но и с такива, които имат владишки жезъл. Вярвам, че истински обичащия Христос няма да се пречупи от тези изкушения и ще запази омразата си само за лукавия а за човека ще остави любовта си, колкото и да е трудно това.

  16. Траянка Георгиева каза:

    [quote name=“вярващ“]
    Аз не съм служител на БПЦ и години наред не смея да направя тази крачка по същите съображения, страхувайки се дали ще издържа и няма да се пречупя в „Джигера на мрака“ ..[/quote]
    Не БПЦ наричам така господине. На всяка цена, и винаги ли трябва да ме клеветите? Дори, когато уж проявявате…съчувствие. Ето това е лицемерие!
    [quote name=“вярващ“] Вярвам, че истински обичащия Христос няма да се пречупи от тези изкушения и ще запази омразата си само за лукавия а за човека ще остави любовта си, колкото и да е трудно това.[/quote]
    Не се съмнявайте в това господине.

  17. sonquoo каза:

    Аз се питам пък кога БПЦ стана масонска ложа на Ралчев ? Докога хората трябва да се съобразяват с масонските ложи и Всемогъщия Дядо Николай със златен ролекс за 10 хилядарки.Защо Дядо Николай не помогне питам аз ?
    Щото държавата ни е КРИВОРАЗБРАНА ,а млади и науки хора стават духовници също така ……..не могат дапишат на българсски поп ще ми стана

  18. Стефан Чурешки каза:

    Всичко е въпрос на вяра – ако поповете и владиците бяха вярващи щяха да се откажат да бъдат религиозни и културни шарлатани, каквито са по същество, както се казва в обичаното от тях руско богословие, което ги крепи в името на византийско-славянския проект и щяха да върнат парите на хората, защото същността на БПЦ не се различава от тази на финансова пирамида и да отстъпят местата си на истински вярващи и обичащи Христа. Но така е , когато идеята за Бога е само витрина на истинската ни нечовешка същност движение към божественото, възвишеното и истинското няма. Жалко за надеждите и илюзиите на българите – просто Църквата не е това, което учи и говори.