“Войната на карикатурите“ и нейните последици за свободата на словото и религията
Като убеден християнин, за мен свободата на изразяване не е само лична възможност необезпокоявано да споделям своите християнски убеждения и да критикувам убежденията на другите, без някой да ми пречи; тя е и уважение към другия и зачитане на личното му достойнство и мнение. Свободата на словото е важна не само като либерална ценност, която сама по себе си има право да съществува, за да може всеки, който има нещо за казване и показване да го каже или покаже. Свободата на словото е фундаментален източник на политическа гаранция, че споделянето на моите религиозни убеждения, дори когато те са неудобни за слушателя, ще бъдат защитени.
В този смисъл, конфликтът от последните седмици, наречен още “войната на карикатурите”, не стои като противопоставяне на свободата на вярата срещу свободата на словото. Той е по-скоро конфликт на два различни мирогледа. Това е конфликтът на два типа цивилизационно и обществено устройство, в които дори дефиницията и нуждата от “свобода” имат различни измерения.
Религиозните чувства са само поводът за избухване на скандала. Реалният сблъсък е между ценностите на обществата доминирани от ислямската религия срещу либералните ценности на Западните общества. “Войната на карикатурите” е конфликт на несъвместимостта на границите за изразяването на мнение, които тези два вида общества са възприели за себе си. Ако в западната цивилизация изразяването на мнение и диалогичността са част от начина, по който обществото функционира и намира своята посока на развитие, добра или лоша, на изток нещата изглеждат по-изчистени. Показателна за тези дълбоки различия е интернет-снимката на мюсюлманка, която участва в демонстрация срещу карикатурите, и държи плакат: “Свободата на словото е Западен тероризъм.”
Разбира се, това противопоставяне има множество политически нюанси. Целта ми не е да навлизам в политическите причини и машинации, които експлоатират проблема.
Ислямът има своите разновидности, както всяка религия. Но радикалният ислям има една доказано ясна цел в близък план – да покори светската държава, като я направи ислямска. В по-мащабен аспект целта му е световно господство, унищожението на Израел и САЩ, установяване на шериатско управление над неверниците. В тази схема няма място за много вариации. По-скоро въпрос на методи и тактика, отколкото на същностни различия и дискусии. В този смисъл ислямът е мисионерска вяра, вяра, която търси завземането на територии и привърженици. Всъщност такава е, и такава трябва да бъде всяка искрена вяра. Въпросът е в методите.
Истинският последовател на Христос желае всяка душа да познае благодатта на прошката на греховете и спасението чрез Божия Син. На тази кауза и аз съм посветил голяма част от дейността си и живота си. Не бих отстъпил от моята вяра и убеждения. В същото време считам за недопустимо да съчетавам увереността си в правотата на моята вяра с някакво желание или изискване да я наложа на другия с цената на насилие, заплахи, кръв и смърт. Вярата, наложена с насилие, е плод на човешката невъзможност да достигне и познае истински Бога. (Тук говорим за лични убеждения и действия, а не за действията на правителства и религиозни институции.)
Вярата във вечния живот и презрението към човешкия живот на земята са несъвместими. В същото време, самоубийствените атентати в името на бога на мюсюлманите, са тъжен факт. Това е сериозен проблем, на който ислямските богослови и политици трябва да дадат ясен и разбираем отговор.
Ислямът, свобода на словото и “войната на карикатурите”
Защо карикатурите на пророка на исляма в датски и други европейски вестници предизвикаха такава бурна реакция? Защо мюсюлманите реагираха бурно и често с насилие, вместо да поведат диалог с цел да бъдат разбрани по-добре от Запада? Липсата на диалогичността и толерантността като обществена ценност неминуемо и бързо запалва искрата на крайностите.
От друга страна, наистина е осъдително да критикуваш безцелно вярата на някой. Либералните общества дават свободата за гавра с християнската вяра, под предлог на свободата на изразяване, и често наричайки богохулството “изкуство”. Един от “хитовете” в тази серия е бродуейски спектакъл, който прави алюзии за хомосексуални отношения между Христос и Юда. Това е поредната простотия на извратения човешки ум, с претенция за величие, основано на невежество и себелюбие. Истината за Христос обаче няма да пострада от грозното й изкривяване от недоказани “артисти”. Моята принадлежност към истината ме кара да се противопоставя на богохулното “изкуство”, но не и да заплашвам със саморазправа човекът, решил да постави себе си над Бога.
Винаги, без изключения, когато атакуваш убежденията на другиго, следва да очакваш конфликт. Най-важното е дали си подготвен за такъв конфликт и какъв е мотивът ти да го предизвикаш. В този смисъл – правилно ли е постъпил датският вестник, който търсейки лек срещу автоцензурата налагана от медиите, когато стане дума за исляма, е публикувал карикатурите? Отговорът не е еднозначен.
Ако целта е била само подигравка с исляма, с намерение да бъдат унизени хората, изповядващи тази религия, не би било много удачно да се публикуват тези карикатури. Но дори и в този случай публикация може би щеше да е неудачна, но все пак да е защитена от свободата на изразяване. Това е ценност на либералните общества.
Ако целта на датския вестник е била да се повдигне публично въпросът за разминаване между твърденията на мюсюлманите, че тяхната религия е изключително добронамерена, от една страна, и действията на радикалните ислямски групи от друга – публикацията е повече от наложителна. Ясно е от последващите събития, че датчаните са очаквали конфликт, но са подценили неговата ярост и всеобхватност. Подценили са възможността да станат част от глобалното противопоставяне на ценности, в което радикалният ислям не крие целите си – да наложи шериатско управление над всеки народ, всяко семейство, всеки човек – в целия свят.
Стенли Фиш обяснява в статия в New York Times тази наивност на журналистите от датския вестник с разликата между начина, по който мюсюлманите възприемат исляма и света около себе си, от една страна и от друга, либералната идеология, която мотивира публикуването на карикатурите. Тази разлика в светоусещането води до разлика в подхода към проблема.
Докато за мюсюлманите, които протестират, авторите на обидата трябва да бъдат запалени, обезглавени, съдени и така нататък, за датските журналисти абстрактната ценност на свободата на словото е висшата ценност, която те защитават чрез публикацията на карикатурите. Но като мотивация в едно противопоставяне, защитата на абстрактната свобода на мнение е по-слаб двигател, отколкото убедената вяра или фанатичното придържане към дадена религия или идеология. Затова и поддръжниците на либералните ценности са в шок. А не би трябвало.
Свободата на словото има значение, само ако имаш какво да кажеш. Обикновено имаш какво да кажеш, ако имаш силни убеждения, а в тази категория са и религиозните убеждения. Така имаме сблъсък на ислямската вяра с либералната идеология. Вярата има ясни и категорични постановки, които налагат тяхното изразяване независимо има ли свобода изразяването в дадена политическа обстановка или не. Либерализмът няма такива претенции. Самият той е “вяра” в правото на всеки да се изкаже. За либералната идеология е важно просто всяко мнение да бъде споделено и чуто. Затова, изхождайки от тази позиция, датските журналисти са усетили, че хората в тяхното общество, притиснати от ислямската религиозна претенция, си налагат автоцензура. Тяхната цел не е била да обиждат мюсюлманите. Но, зле преценявайки силата на религиозните убеждения на мюсюлманите, гледайки през стъклото на западния либерализъм, датският вестник е попаднал във водовъртежа на един задълбочаващ се световен конфликт.
Реакцията на обида придружена с насилие, подпалвачество и призив към престъпления от страна на демонстрантите в ислямските страни доказва, че тази публикация е докоснала оголен нерв. Има две неща, които трябва да бъдат съобразени в анализа на ситуацията:
1. Реакцията в ислямския свят срещу карикатурите надскача адекватното чувство на обида, което те биха могли да породят;
2. Протестите излизат вън от конкретния повод – карикатурите. В момента те не са насочени срещу вестника и дори срещу Дания, страната в който първо бяха публикувани карикатурите, а срещу Европа въобще, и разбира се, срещу вечните врагове, според ислямските възприятия – Америка и Израел.
Тези съпоставки ни карат да твърдим, че тук става дума за конфликт на цивилизациите, в който карикатурите са само поводът, а не същността на протестите.
Западът трябва да си отвори очите и за друг вид натиск. Той се съдържа в насилието, което тези протести оказват срещу свободата на религията, съвестта и словото. Били ли сте в компанията на докачлив човек, независимо дали е мъж или жена? За такива хора, каквото и да кажеш, както и да го имаш предвид, то е обидно и недопустимо. Тоест, докачливостта на нечие усещане не може да бъде рамката за това, доколко трябва да се простира свободата на словото.
Мюсюлманите може би не харесват карикатурите на техния пророк, но тези карикатури са право на изразяване на хора, които не са мюсюлмани и най-вероятно никога няма да станат такива. Някои хора не искат въобще да се споменава името на Христос, нито доктрината за покаяние от греховете или пък учението за разделението след смъртта на праведните от нечестивите, съответно в рая и ада. Това означава ли, че християните трябва да млъкнат и да спрат да проповядват вярата си и да я практикуват? Не, разбира се. Нито пък означава, че християнството може да бъде наложено със сила в душите на хората, които не го приемат. Основна част от свободата на религията е изразяването на несъгласие и критикуването на религията на другите. Тази свобода има изражение в правото на всеки да си сменя вярата, без да бъде преследван за това. Такава свобода държавите, контролирани от исляма не допускат.
Конфликтът има и предистория, която на пръв поглед няма връзка с него. През март 2005 г., със своя резолюция Комисията по правата на човека на ООН направи сериозен завой от защита на тези именно права. Новата посока е прогласяването на нуждата от защита на цели религии, така сякаш самата религия има права.
Тази постановка е абсурдна от гледна точка на целта и същността на правата на човека. Носител на “човешките права и свободи” е именно човекът. Религията, като масово явление, няма човешки права сама по себе си. Човешките права са именно това –“права на човека”, а не права на институциите, държавите, културните традиции или религиите. Заради резкия завой от този фундамент на доктрината на правата на човека, Резолюцията на едноименната Комисия на ООН бе наречена “погрешна и опасна” от някои наблюдатели и християнски правозащитни организации. Няколко ключови страни отказаха да гласуват тази резолюция считайки, че тя цели облагодетелстване на политиката на ислямските държави, без да отчита нарушенията на правата на човека на религиозна основа в тези страни. Човекът е, който има право на вяра и убеждения, а не религиозната система. Тази смяна на ценностите в ООН води и до нови претенции, с цел защита на една религиозна система, за сметка на други.
Тук е мястото да отбележим още един факт, типичен за страните, в които доминира ислямската идеология. Докато мюсюлманите на Запад се ползват от либералните ценности и протестират публично, за да изразяват негодувание, такива права нямат малцинствата от християни и евреи в почти нито една ислямска страна. В Саудитска Арабия, според доклад по свободата на религията на Държавния департамент на САЩ от 2004 г., “поклонници не-мюсюлмани рискуват арест, затвор, бой с бич, депортиране и в някои случаи мъчения”. За тези нарушения въпросът се повдига само от някои правозащитни организации с достъп до хората, пострадали от нарушение на техните права в страните, в които доминира исляма. Президентът на Иран, друга страна известна с потисничеството си на различните от исляма религии, наскоро поиска заличаването на Израел от картата на света.
Масови протести по повод на това провокативно изказване и заради осмиването с карикатури на християнската вяра и юдаизма, публикувани от арабски вестници и медии, с искане за обезглавяване на техните редактори, в западните общества нямаше.
Религиозният фанатизъм има чувствителност и уважение само към собствените си нужди, но не и към нуждите и чувствата и мотивацията на другите. Ислямският радикален фанатизъм възприема себе си като единствен стандарт за истина. Ако не търсеше да наложи себе си с цената на разрушение и смърт, в това нямаше да има нищо лошо. Проблемът възниква, когато “истината на исляма” бива въвеждана с насилие, насаждане на страх, омраза и забрани за всякакво различно мнение.
Хуманистичните либерални ценности са по-малко податливи на обида, отколкото дълбоко религиозните чувства. Те допускат разминаване в позициите на опонентите. В същото време, те са и по-лесно преодолими тъй като ценността на плурализма има морална и духовна неутралност, докато вярата дава ясно дефинирани стойности. Именно тези стойности изглеждат нарушени с публикуването на датските карикатури, което предизвика и яростна реакция в ислямския свят. В крайна сметка, изразяването на тази обида би била по-сдържана, ако мюсюлманите и техните лидери допускаха един важен, фундаментален факт. Карикатурите са публикувани от хора, които не вярват в ислямската религия. Това, което е свято за мюсюлманите, не е свято за хората, които са публикували карикатурите. Както казва журналистът Андрю Съливан в Time Magazine – “твоето табу не е мое табу” и мюсюлманите, които се гневят, следва да схванат, че не всички хора по света са длъжни да изповядват техните ценности. Този призив за разбиране обаче и до този момент остава нечут – въпреки извиненията, протестите не стихват.
Реакцията на Запада
Най-големите грешки, които западните общества могат да допуснат в това развитие са две:
1. приемането на закони за ограничаване на свободата на словото, за да не се дразнят радикалните ислямисти, с което ислямът вече е победил Запада и е наложил своите ценности над индивидуалната свобода;
2. да възприемат погрешното виждане, че обединението на всички религии е отговорът, чрез който ще се решат противоречията и конфликтите “на религиозна основа”.
За съжаление, вече има индикации, че държавните администрации в някои европейски нации търсят да ограничат свободното слово. Целта на тези панически ходове е да се застраховат, че свободната преса няма отново да тръгне да изследва териториите на ислямската търпимост към чувствителна за мюсюлманите тема. Шведската държава отново води листата в незачитането на свободата на словото (виж статия в Washington Post, на английски). Швеция е забранила публикация на дясна организация, в която е бил изобразен пророкът на исляма. Френският президент порица публикацията на карикатурите като “ненужна провокация”. Организацията на обединените нации също дава своя принос в защита на ислямската реакция по повод карикатурите. В общо становище на генералния секретар на ООН на представителя на Европейския съюз, Хавиер Солана и на ислямския свят, от 7-ми февруари, се казва, че “всички общества трябва да показват чувствителност и отговорно отношение към темите от особено значение за привържениците на всяка една вяра.”
Този общ език, който адресира проблемите на отношението към различните религии, всъщност визира само исляма, тъй като конкретният повод е “карикатурната криза”. Това е недоизказан натиск да не се дискутират теми, засягащи анализ на ислямската вяра от друга гледна точка, освен тази на теолози и привърженици на исляма. Подобни стъпки застрашават устоите на свободата в свободните общества, такава, каквато сме свикнали да я възприемаме.
Организацията Ислямска конференция също налага свой стандарт за това какво е “свобода на словото”. В изявление, поместено в техния уеб-сайт на 4 февруари 2006 г., те твърдят, че мюсюлманите нямат нищо против свободата на словото, доколкото тя засяга вътрешните проблеми на страната, под чиято конституция се намира защитеното слово. Но това не е точно така.
“Мюсюлманите не се противопоставят на свободата на изразяване/словото, в границите на която и да е национална държава, доколкото обектът на сатира е избран в контекста на социо-културната среда… Организацията на ислямската конференция, и Наблюдаващите ислямофобията, отнасяйки се към основанието да се върши богохулство в името на гражданските свободи, под закрилата на националната конституция, отбелязва, че такова мислене е погрешно и не съответства на цивилизования закон на народите, тъй като публикациите си проправят път вън от териториалните граници, в ерата на глобализацията и дигитализацията.”
Смисълът на това становище е ясен и е насочен към поддръжниците на либералното общество: нищо лошо не може да бъде казано за исляма, никъде, въпреки, че местните конституции и закони на неислямски нации могат да гарантират всякакви граждански свободи.
Такова изискване, според организацията, се налагало поради лесния достъп до информация във века на глобалната комуникация. Това е на дело изискване към налагане на цензура за спазване на ислямските закони и норми по отношения на техния пророк в целия свят. Освен предефиниране на либералните свободи, Организацията на ислямската конференция показва и незачитане на суверенитета на народите, които са приели свои конституции, в рамките на своите общества и форми на държавно управление. Глобалната ценностна претенция на държавите доминирани от ислямската ценностна система е факт на съвременното глобално общество.
Свободата на словото и свободата на съвестта и вярата са подложени на изпитание в целия свят. Как ще отговори светът? Докъде ще стигне този явен конфликт на ценностите, който и до този момент политиците, притиснати от правилата на дипломацията, отричат да е конфликт на цивилизациите? Идните месеци ще покажат.
Крайният извод е, че човек не може да намери границите на свободата, без да нарани чувствата на другия. Важно е това нараняване да не прескочи едни невидими, но осезаеми за всяка човешка съвест граници. Това са донякъде границите на добрия тон, и категорично – границата, след чието прехвърляне защитата на убеждения преминава от размяна на аргументи – в потисничество чрез заплахи за физическа разправа и в реално насилие.
Живеем в свят, в който грехът е сложил отпечатък върху всеки човек, всяка раса, всяко общество. Конфликтът в обществата, заради настояването на своята правота, е неизбежен. Ежедневно ставаме свидетели на радикализацията на човешката нетърпимост. Това налага да търсим мир, който обаче не може да бъде за сметка на ценностите, които ни гарантират свободата на словото и религията. Чрез тази политически гарантирани свободи ние имаме по-голям шанс да изберем, без насилие, правилния път към Бога – вечният стремеж на човешката душа.
