Доевангелизиране на евангелизираните: универсализъм чрез провинциализиране

www.kultura.bg

В дните, когато християните активно се готвят за посрещане на пришествието Христово, ватиканската Конгрегация за учението на вярата зарадва света с един знаменателен документ, именуван "Учителна нота относно някои аспекти на евангелизирането" и публикуван с подписа на кардинал Уилям Левада на 03.12.2007 г., но одобрен от папа Бенедикт XVI още на 06.10.2007 г. (1).

Навярно мнозина ще са готови да видят в него някакъв нов курс на Католическата църква. Мисля обаче, че по-скоро става дума за проявена последователност в една идеология и политика, характеризираща както Католическата, така и Православната църква поне от XIV век насам.

Нотата се състои от въведение, заключение и три глави, при което бомбата пада тъкмо в третата. Във въведението основателно се обръща внимание, че евангелизирането е дадено като Христова заръка още на апостолите, за да достигне Словото до всички исторически епохи, до всяко място на света и всяка обществена ситуация, така че да станат всички едно стадо с един Пастир. Евангелизирането, подчертава се, обобщава цялата задача на Църквата и то е обърнато към всяка персона, към всяка отделна личност. Най-сетне се уверява, че този документ има за своя предпоставка цялото католическо учение за евангелизирането, подробно изтълкувано в служебно-учителните послания на Павел VI и Йоан Павел II (§ 1-3 ).

В главата "Някои антропологически импликации" се слага ударение върху човешката свобода като дар и предизвикателство, особено при търсенето на благото и истината, така че евангелизирането не позволява да се схваща като покушение срещу нея. Подчертава се, че именно Св. Дух оживотворява действията на Църквата при евангелизирането на културите, че то е тъкмо инкултуриране на Евангелието (§ 4). Напомня се, че и в диалога по религиозни въпроси може да се промъкне грехът, така че той трябва да се води без влагане на егоистични интереси, без никаква принуда и с респект към религиозната свобода (§ 8 ).

В "Някои еклисиологични импликации" се подчертава, че евангелизирането се осъществява не само чрез общественото проповядване на Евангелието и не само в дейността, имаща обществена значимост, но и чрез личното свидетелство, което винаги е път с висша мисионерска действеност. Действеността на проповедта на Евангелието от лице на лице (§ 11).

Най-сетне в главата "Някои икуменически импликации" е обърнато внимание, че евангелизирането става по различни начини в различните ситуации и се очертават няколко основни негови аспекта. От една страна то е насочването към "тези, които не познават Христа", към нехристияните. От друга – така се нарича привичната душеспасителна дейност сред членовете на Църквата. Освен това то се практикува и като "новоевангелизиране", тоест като грижа за вече непрактикуващите християни. То обаче – ето, тук става много интересно – се мисли и като евангелизиране в страни, където живеят некатолически християни, преди всичко в страни със стара християнска традиция и култура.

При този тип евангелизиране най-напред се декларира нужният респект към съответната традиция и нейните духовни богатства заедно с истинската воля за съвместна работа в духа на Декрета за икуменизма Unitatis redintegratio на Втория ватикански събор (2). Специално се уговаря, че икуменическият диалог включва изслушване, богословска дискусия, но и свидетелстване и огласяване на елементите, които не се числят към партикулярните традиции или богословските тънкости, а към традицията на самата вяра.

Тук, при включване на всички възможни дипломатични защити и уговорки за ненасилие и избягване на "прозелитизма в негативния смисъл на думата", за придържане към любовта и истината, за отхвърляне на натиска, принудата и похватите, противоречащи на Евангелието, съвсем директно се заговаря за доевангелизиране на некатолическите християни в земите със стара християнска традиция и култура.

Диалогът, в който следва да влиза католикът с некатолическите християни, казва се, е "не само обмен на мисли, но на дарове, така че да бъде предложена пълнотата на спасителните средства. Така се стига до все по-дълбокото обръщане към Христа". ("Обръщане", но и "покръстване" – Bekehrung, изтълкувано в документа като "metanoia, промяна на мисленето и действането, даваща израз на новия, прогласен от вярата, живот в Христа", като "напредващо обновяване в мисленето и действието, за да се става все повече едно с Христа". Във всеки случай, в езика на Църквата metanoia се превежда собствено като "покаяние".)

В тази връзка се прави забележката, че "решението на отделния некатолически християнин, убеден от католическата истина и молещ по подбуда на съвестта си за пълно общение с Католическата църква, следва да бъде уважено като дело на Светия Дух и израз на свободата на съвестта и религията". Признава се (с основателно позоваване на Unitatis redintegratio, 4), че това е нещо различно, но не несъвместимо с икуменическия диалог, защото и двете изхождат от чудотворния съвет Божи.

Едва ли някой би седнал сериозно да възразява или тепърва да открива, че евангелизирането е задача на Църквата и на всекиго, именуващ себе си християнин. Трудно е да се допусне, че този документ е изготвен заради това напомняне. Както и да се гледа той, най-атрактивната и симптоматична негова част е именно последната. И на първо, и на последно четене, той оставя усета, че чрез него Католическата църква тръгва на евангелизаторски кръстоносен поход, този път и срещу християните-некатолици, тълкувайки ги именно като християни не чак дотам, незавършени или християни от по-долно качество.

При това не става дума за провокиране на догматическо усъвършенстване на ученията, характеризиращи некатолическите църкви, не става дума за партикулярни елементи, а за истинската и най-пълноценна традиция "на самата вяра". Специално – видяхме – е уговорено, че диалогът с по-нискокачествените християни е "не само обмен на мисли, но на дарове, така че да бъде предложена пълнотата на спасителните средства". Дискутирането на догматите и теологумените обаче влиза в рубриката "обмен на мисли". Иначе стои работата с даровете. И така, Конгрегацията за учението на вярата и Ватиканът са заявили нова своя политика ли, или става дума за най-категоричен изказ на една стародавна програма?

Нотата не своеволничи, когато твърди, че продължава решенията на Втория ватикански събор (11.10.1962 – 08.12.1965), който прави наглед едра стъпка към единението на християнската Църква, поставяйки на преден план т.нар. икуменическо движение. В хода на събора, на 05.12.1965 г., едновременно в Константинополската и Римската църква, са отменени отлъчванията от 1054 г. и изобщо взаимните анатеми.

В съответния нарочен документ на събора (Unitatis redintegratio от 21.11.1964 г.) се посочва, че разделението е по вина на хора и от двете страни, но че тази вина не бива да се възлага на сега родените в тези общности, които Католическата църква почита и обича като братя, стоящи в – макар и несъвършена – общност с Католическата църква. Остават различия в учението, дисциплината и структурата на църквите, които следва да се преодоляват с взаимни усилия. Подчертава се, че източните в своите "отделни църкви" несъмнено следва да се управляват според собствения си порядък и че различните нрави и обичаи в тях с нищо не противоречат на единството на Църквата.

Въпреки признаването на "съкровището" в сферата на литургията, духовната традиция и правния ред, притежавано от Източните църкви, от самото начало, пред скоби, се извежда и упорито се подчертава, че именно Католическата църква е одарена с цялото богатство на откровената истина и средствата на благодатта (medii gratiae) и се акцентира нейната отговорност за обратното привличане на "отделените братя". Накрая пак се акцентират верността към истината и съгласието във вярата, които винаги и изцяло са били присъщи на Католическата църква.

В духа на този документ е и енцикликата Ut unum sint на Йоан Павел II от 25.05.1995 г. Там почти буквално се повтарят заявленията за това, че единствената Църква Христова продължава съществуването си в Католическата църква, единствена владееща пълнотата на спасителните средства, при което пълното единение ще е действително, когато всички са причастни към тях и когато всички "частични" или "локални" църкви и техните епископи бъдат в общение с Римския епископ като първенствуващ над тях във всяко отношение (3).

Ако все още не е станало ясно кои са онези благодатни дарове, от които некатолиците-християни се чуждеят, може да се направи справка в декларацията на Конгрегацията за учението на вярата Dominus Iesus от 06.08.2000 г.

Там е заявено, че "има само една Църква Христова, субсистираща в Католическата църква и водена от наследника на Петър и епископите, стоящи в общение с него". "Църквите – добавя се –, които не стоят в съвършено общение с Католическата църква, но остават свързани със здрави връзки, каквито са апостолското последование и валидната евхаристия, са истински партикулярни църкви. Затова Църквата Христова е присъствена и действена и в тези църкви, макар да им липсва пълното общение с Католическата църква, доколкото те не приемат католическото учение за примата, който епископът на Рим по Божия воля обективно притежава и упражнява над цялата Църква" (4).

Оттук става достатъчно ясно: "даровете" са всъщност приматът на папата. Във всеки случай, не са споменати никакви други различия. Остава само да се добави, че този документ е подписан от кардинал Йозеф Ратцингер. Същият, който в битието си на папа Бенедикт XVI, сред свое слово от 29.06.2007 г. заявява: "Християнският Изток и християнският Запад стоят така близо един до друг, че даже вече могат да се броят за едно почти съвършено единство" (5). За това "почти" става дума, както личи по всичко.

Би могло спокойно да се заключи, че нотата от декември 2007 г. е всъщност заостреният връх на политиката, водена от Католическата църква през последния половин век. Не би могло обаче да се каже, че тази политика се поражда тъкмо тогава. Наистина, Вторият Ватикански събор отменя рутинната практика на цялото папство поне от XIII век насам в без друго малкото документи, посветени на източното християнство, да клейми като еретици и схизматици Константинополските и изобщо православните патриарси, обявявани директно за "антипатриарси", да определя Православието като "communio graeco-schismatica", гръко-схизматична общност. Не отменя обаче генериращата ги политика.

След 1204 г. както Западните, така и Източните християни, стига въобще да се замислят за някакво единение на Църквата, се движат от идеята за т.нар. "икономийна уния", сиреч от убедеността, че става дума за обединение, служещо единствено на политически нужди, не обаче и на цели, свързани с всестранното обмисляне и осъществяване на действително еклисиологично и догматично единство. Не е случайно, че след установяването на османското владичество не са предприемани никакви сериозни опити за обединяване.

Все от тогава е в ход идеологията, която може да бъде определена като "универсализъм чрез доброволно провинциализиране". Тя изисква обявяването на другата църква не просто за чужда и еретична структура, а за направо несъществуваща в полето на християнското учение и християнската практика. Предполага нейното пълно игнориране чрез самодоволно вглеждане в собствената "самодостатъчност".

Политиката, изискваща доевангелизиране на евангелизираните, е само един изказ на тази нагласа. Тя впрочем никак не е чужда и на Православните църкви при техните деяния в териториите на неправославните деноминации, имайки за своя предпоставка невалидността им. Пламен Сивов пише справедливо: "Според православните съществува само една Христова Църква, Una Sancta, запазена в пълнота именно като Православната Църква. От православна гледна точка дори именуването на останалите християнски формации "църкви" е вид отстъпление от Православието и те се наричат така единствено от съображения за дипломатичност" (6).

Във всички случаи обаче "доевангелизираните" имат своя център някъде "в чужбина". Конвертитите остават чужденци в "своето" място, което поставя универсализма под много сериозен въпрос. Защото е универсализъм, постиган чрез парциална локализация.

Прав е Владимир Градев, сравняващ икуменическото движение със студената война. Една "студена война", подгрявана от декларирани добри намерения и водена от съзнанието във всяка от църквите, че тя представлява единствения носител на Христовото учение, а останалите съществуват най-вече по силата на историческо недоразумение. Вторият Ватикански събор всъщност не излиза отвъд границите на това мислене. В последна сметка, и там прозвучават емблематичните пароли на "икономийната уния".

Доевангелизирането на евангелизираните, прозелитизмът в някакъв си негов позитивен смисъл, обявени в нотата от 03.12.2007 г., препотвърждават следователно продължаването на епохата, начената най-късно във втората половина на XIV век. Съвременната ситуация не дава шансове на прогнозата, че тя би могла да върви към свой край, каквото и да означава това за съдбата на християнските църкви.

1. http://www.vatican.va/roman_curia/

congregations/cfaith/documents/

rc_con_cfaith_doc_20071203_nota-evangelizzazione_ge.html#_ftnref50.

2. http://www.vatican.va/archive/

hist_councils/ii_vatican_council/documents/

vat-ii_decree_19641121_unitatis-redintegratio_lt.html.

3. http://www.vatican.va/holy_father/

john_paul_ii/encyclicals/documents/

hf_jp-ii_enc_25051995_ut-unum-sint_lt.html..

4. http://www.vatican.va/roman_curia/

congregations/cfaith/documents/

rc_con_cfaith_doc_20000806_dominus-iesus_ge.html.

5. http://www.vatican.va/holy_father/

benedict_xvi/angelus/2007/documents/

hf_ben-xvi_ang_20070629_ge.html.

6. http://pravoslavie.bg/content/view/73/162/.