„Живей ми се!“
Обичам атмосферата в храма. Когато отслужа светата Литургия през делничните дни и спокойно се отдам на прегръдката на тишината, пропита с мирис на тамян, или се движа в притвора и църковния двор. Тук влизат различни хора, вярващи и невярващи, които, водени от някакъв съкровен стремеж, спешно търсят решение на свой проблем или просто утеха за неспокойните си души. Много често започвам разговор, и съобразявайки се с отзивчивостта на всеки посетител, говоря за вярата, ролята на молитвата и дълбоко личния диалог с Бога. Това са тихи часове, в които душата е подвластна да приеме живото слово за Христос, макар и от недостоен като мен Негов служител. Това са срещи, които са от духовна полза както за търсещия, така и за духовника. Те обогатяват, вдъхновяват, понякога огорчават, но тласкат към преосмисляне на Евангелието на живота.
Преди няколко дни се приближих до млад човек, който беше запалил свещ и задълбочено се молеше, вперил очи в нея. Поздравих го, а той дружелюбно отговори и аз продължих, като го поощрих да посещава храма, да присъства на неделните богослужения и така да преосмисли тайнствения свят на Светото Православие. Той ме изслуша търпеливо и с усмивка сподели: “Благодаря Ви, отче, аз рядко ходя на църква, но понеже имам важна среща днес, реших да дойда да се помоля. От нея зависят много неща в работата ми. Не съм много вярващ и съм се отдал на други неща. Но Бог винаги ми е помагал. Благодарен съм Му и виждам, че ме обича. Думите Ви са важни, но ще ги приложа след време. Сега имам други планове и искам да си подредя живота. Решил съм след години, когато поостарея, да се обърна по-сериозно към вярата. Сега – не. Просто… как да Ви кажа… живее ми се! Съгласете се, че животът има много хубави страни. Нали?“ Аз въздъхнах. Малко по-късно си пожелахме всичко добро и той напусна храма. После се замислих… На него му се живее… Ясно е какво означава това. Живот, потопен в стихиите на света, подвластен на егото, изпълнен с амбиция, удоволствия, успехи и забавления. Живот, в който няма място за Христос, или ако има, той е някъде в периферията, непотребен и дори излишен. А ако този млад мъж се обърне към Него, ще бъде само защото Той трябва да дойде веднага и да реши някакъв наболял проблем. Спасителят ще бъде употребен като ключ за отваряне на заключена врата, в ролята на чудотворец, който с бързата си намеса ще намери правилния отговор. Казано на езика на света – Бог ще бъде използван временно и аламинутно. А после отново ще бъде поставен отстрани на рафта и забравен до момента, когато пак ще има нужда от него.
Това е логиката на света, нестихващата проповед на суетата, която задейства процесите в този пъстър и бликащ от изненади живот. Тя се е превърнала в естествено светоусещане и действащ механизъм за хората. Най-тъжното е, че се отнася не само за млади, но и за по-възрастни хора. И това е повече от логично, защото се предава от поколение на поколение, от бащи на синове, от майки на дъщери. Така много хора преживяват целия си живот и не желаят да преоткрият своя път до Бога, намирайки аргументи първо пред самите себе си.
За тях един от боговидците на 20 в., св. Паисий Светогорец, казва, че това са хора, “които не са преоткрили духовния смисъл на живота“. Не са проумели с непросветените си умове, че Творецът им е дал този велик и неизследим дар – живота, с който ги е призовал от небитие към битие, с ясната цел да го преоткрият и да споделят краткия си път на тази грешна и отродена земя с Него. Да го изпълнят с духовност, да осветят всеки свой ден, ума, душата и сърцето си – цялата си личност. Защото обожението е целта на нашето пребиваване, тук долу, в земята на полусенките и заблудите. С жива вяра и участие в светите тайнства на Майката Църква да водим осмислен и благодатен живот. Затова всички ние, наследниците на изгонените от рая, сме потопени в скърби, лишения и несгоди – за да заслужим отново място в този рай с труд, подвизи и дела на милостиня.
Но малцина разбират това. Те са докоснати и просветени, разкъсали са булото на този свят, превъзмогнали са наложената отвън „воля и представа“. Останалите, непрогледналите, са прегърнали принципа “яж, пий, носи си новите дрехи“, който е колкото повърхностен, толкова и циничен. Израз на пълна безотговорност и липса на желание да се потърси духовна алтернатива на наложените светски стереотипи. Всичко по-висше, одухотворено и просветено е оставено встрани. Тези хора нямат сетивност за него. И ето го екзистенциалният парадокс – нормалното е станало ненормално, а ненормалното – нормално. Това е диагнозата на падналото човечество. Съзнателен избор на преходността пред вечността, на творението пред Твореца, на човека пред Бога.
По особено красноречив начин това изразява един от великите руски светци – св. Йоан Кронщадски, който изрича следното: “Нашият живот не е шега, нито играчка, а хората са го превърнали в шега и играчка – лекомислено си играят с времето, дадено за подготовка за вечността, играят си с празни думи. Съберат се на гости, стоят и празнословят, а после седнат да поиграят на една или друга игра. Отиват на театър, гледат действащите лица и само се забавляват. Други се забавляват с умствените си дарби, с човешките си слабости или добродетели, или със способността си да говорят или да пишат добре. Забавляват се даже с храните и напитките, като ги употребяват в излишък, вместо да ги употребят само за необходимото насищане. Забавляват се с лицата си. Забавляват се даже с децата си, вместо да ги възпитават във вяра, благочестие и страх Божи. Целият им живот е забавление.“ (“Моят живот в Христа“, том 1, стр. 142, 143).
Това е вечния маскарад, нестихващият панаир на суетата. Зад всичко това стои светоуправникът – великият виртуоз на лъжата, врагът на човешкото спасение. Той е вдъхновител на това представление. И неговата цел е да отклони взора на любимото Божие творение от тесния, но спасителен път до Несъкрушимото Му Царство. А животът изтича като пясък през пръсти за всички нас, прогледнали или непрогледнали духовно. Но ние, християните, не трябва да приемаме този порочен начин на мислене за даденост… Нашият свят дълг е да благовестим, за да прогонваме заблудата за тези, които са потопени в нейната упойваща мъгла. Затова нека молим Дароподателя Христос да ни вдъхне благодатни сили, за да им помогнем да преоткрият новата духовна реалност и да предвкусят още сега, захвърлени в примката на този мамлив свят, плодовете на Царството Божие, като преодолеят силата на земното притегляне в духа. Единствено така могат да победят нагласата “Живей ми се!“, да отворят своите духовни очи и да осъзнаят словото на Спасителя: “Аз съм пътят, истината и животът“ (Йоан 14:6).
