Дишай!

Дишай! Един ден се събуждаме, оплетени в паяжините на собствените си мисли за Писанието, Преданието и живота на Църквата. Парализирани сме, но отказваме да го признаем. Какво ни кара да повярваме, че този пашкул ни пази, а не ни убива; какво ни кара да приемем затвора за дом на мечтите си – за мен е неясно. Вероятно страхът. Страхът от свободата – тази голяма дума, зад която е целият свят, че и повече.

Светът е прекалено широка перспектива за човек; опасно място, където те срещат ветровете на вселената, както пише преп. Мария Скобцова. И човекът търси завет, иска стена, която да го пази, да му дава сигурност. Но тази стена не е „Божието всеоръжие”, а произведение на собствения ни ум.

И ето ни в Църквата – добри и безпомощни хора, които ден след ден съхнат в невидимите си пашкули и си разменят безжизнени „истини”. Дори да направиш свръхусилие, да се събереш целият в един замах, който да пробие меката лепкава материя, и да „излезеш” от себе си – движението среща обвивката на другия. И умира. А обвивката зараства, и човекът отново се успокоява в своята „капсула”, която плува в безтегловността – като спътник, напуснал църковната орбита, носен само от молитвите на Църквата…

В тези капсули няма въздух. Затова пък има толкова много думи и толкова много болка. Често разговорите ни приличат на механично освобождаване от думи, с които сме препълнени. Изхвърляме ги, за да направим място за себе си, и се заемаме да произвеждаме нови, защото имаме нужда да залъжем с тях глада и страха. Страхът, че винаги ще бъде така. Че тази самота и тишина вътре, че този хладък полумрак, ще бъдат вечно…

В капсулите няма въздух! Затова разкъсай стените, докато можеш, и дишай. Всичко, заради което сме извикани към живот, всичко, за което говори Бог и се моли Църквата, е там – навън; където има вятър, но има и небе!

Дишай, за да приемеш благоразтворението на въздуха. Дишай, за да усетиш аромата на живота, мириса на зрели плодове, на хляб и вино, на пролетна земя.

Дишай, защото Църквата иска да ни събуди за живот. Да възстанови сетивата ни, паметта и надеждата ни. Църквата иска да се изпълним със соковете на живота, за да дадем плод. И този плод да бъде годен за храна не само в този свят, но и в Царството Божие.

Нека направим усилие да излезем на светло. И да дишаме. Да оставим очите ни да свикнат със светлината, защото само така можем да видим лицето на другия. А това лице е икона. И някъде в тази икона, под сухите пластове, които е нарисувал светът, пулсира нашият собствен живот.