За цената на вярата
И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури (Йоан. 2:15)
Очаквано медиите подеха темата за увеличаването на църковните такси. Къде компетентно и къде не – темата бързо обиколи средствата за масово осведомяване с лек и стандартен антицърковен привкус. Загрижени журналисти с микрофон в ръка питат „масовия“ християнин какво мисли за поредното индексиране на църковни „услуги“. Вяра и пари се преплитат в свободни разсъждения, които създават впечатлението, че духовенството отново се занимава с пари, такси, тарифи, цени… с материалното. Безспорно във всеки репортаж се появява и някой духовник, най-често млад, който да започне да изрежда недофинансираните пера в църковните дейности – отоплението на храмовете, чистотата, ремонтите, заплатите на клисарките, неделните училища, курсовете по иконография, по компютърна грамотност (IT образованието явно е едно от големите задължения на църквата)… И всичко това е основателно и вероятно правилно. Защо ли обаче „масовият“ християнин няма да се впечатли от тези обяснения и ще възроптае? Отговорът е прост – защото за масовия, невъцърковен, некатехизиран християнин (номинално кръстен, но все пак вярващ по някакъв свой начин) вярата е ритуали, палене на свещи, заплащане за духовна „услуга“ с очакван благоденствен резултат (най-често здраве или късмет).
Ритуалите и тяхната цена… Не знам как да събера в едно изречение думата Тайнство на Църквата и цена, св. Кръщение и цена, Венчание и цена, молитва и цена. Не знам как се калкулира стойността на извършената молитва? Колко струва да се молим? Какво е молитвата? Какво е Кръщението? „Цената на Кръщенето вече ще бъде 90 лева“ – казват в новините. Ако го приравним към минималната работна заплата, то това е възнаграждението, което получава един служител за една седмица след удръжките или 5 дни труд по 8 часа на ден струва да станеш християнин. „Църквата може да предложи и по-ниски такси или изобщо да не взима такси при определени условия, например за социално слаби.“ – допълват новинарите, цитирайки църковни служители. Следователно църквата ще има критерии, с които ще дели на социално слаби и социално силни, и едните ще ги таксува повече от другите. А ако са много богати, може би двойно, за да компенсира дефицитът от нереализираните ползи. Не знам… От новините отново разбираме, че решението за повишените цени е децентрализирано, т.е. всяка епархия сама ще определя таксите си, за да поддържа дейността си и да се дофинансира според потребността си.
Щях да приема всеки аргумент – че свещениците получават ниски заплати, че издържат семейства, че храмовете имат нужда от подръжка, отопление и т. н., ако в действителност ние виждахме резултатите от духовно-просветната дейност на свещенството, ако ясно виждахме недостига на средства за дейностите в църквата. Храмовете, в които свещениците извършват съвестно своето служение, не търпят недостиг на средства, защото в тези храмове хората имат съзнанието за потребностите на енорията. Това съзнание е изградено от духовенството в съответния храм и чрез делата на самите свещенослужители, чрез техния личен пример. Храмовете, в които има неделни училища, курсове по катехизис и иконография, в които се осъществява социално-благотворителна дейност и има активен енорийски живот, не са от храмовете, които ще изпитват недостиг на средства и ще тръгнат да завишават таксите за требите. Там думата „треба“ е заменена със съзнателното възприемане на духовния акт, на тайноизвършителните действия, на съучастието на всеки вярващ в този духовен живот. Там няма „масови“ християни, които искат „попът да им попее“, няма ритуали, няма палене на свещи по вид и цвят и кръщавки за здраве.
Проблемът на църквата не са таксите и недостигът на средства, а недостигът на вяра, на осъзнаване, на лично съпреживяване и участие в духовния живот, които трябва да се изграждат от духовенството. Дефицитът на проповед при всяко едно Тайнство, при всяко общоцърковно богослужение, или такова, от „частен“ (условно казано) характер е повсеместно. На много места храмовете са превърнати в частни ритуални домове, в които се извършват скъпоструващи духовни услуги, без които „по народному“ не можем да минем. Без проповед, без разбиране на извършваното, без съучастие. Няма да забравя как при опелото на майката на мой приятел в централен столичен храм, нито един от тримата свещеници не пожела да каже няколко думи на вяра, да даде утеха в болката на близките на внезапнопочиналата жена. Но не пропуснаха да изискат требничарския хонорар от 200 лева за 20-минутния ритуал (по 10 лв. на минута). И нямаха критерии за социалния статус на семейството, за ипотеката на децата ѝ… Избрали са си този храм, тази услуга, тази цена. Като не им харесва – да са намерили по-евтина услуга.
Кръщението отдавна не е събитие за църквата или енорийската общност, чрез което тя се сдобива с нов член, а ритуал от частен характер за здраве и късмет. Ако желаете повече екстри – хористи, видео, фото заснемане – цената на услугата се покачва. И всичко е посочено в ценоразписа. Венчанието в държавата от ЕС, в която има най-много живеещи на семейни начала на глава от населението, също става по-скъпа услуга. Тайнственият характер на съчетаването на двама души пред Бога се оскъпява двойно. Но хората се венчават един път (понякога два или три), следователно ще си плащат. И дотук, освен скъпоструващи услуги, несравними по стойност на вложената компетенция за единица време, духовенството не предлага друго. Няма курсове за катехизис за подготвящите се да станат християни, няма събеседвания с духовник за онези, които искат да се венчаят. Няма дори брошури, чрез които тези, на които им предстои да участват в съответното Тайнство, да се запознаят с неговия характер и смисъл, с духовните си задължения и отговорности. Може би това е заради недостига на пари? Дълбоко се съмнявам, че ще видим тези дейности в близко време, защото те може да прогонят „клиентите на услугата“.
За съжаление, масово се създава впечатлението, че част от духовенството системно поддържа суеверието, защото е печелившо, не желае да се занимава с духовно-просветна дейност. Духовната просвета и автентичната вяра се заменят с търговия и нов вид религиозно суеверие.
Духовниците имат нужда от средства за преживяване. Това е безспорен факт. Но не се сещам за друго място, където да има толкова голяма разлика между служители на една и съща позиция. Един духовник, по смисъла на това, което извършва и като възнаграждение (макар че духовното служение не може да се възнаграждава като услуга) не може да взима повече от един учител. Характерът на неговия „труд“ може да се приравни само до труда, който полага един преподавател. И всяко друго нещо, което при някакви обстоятелства може да се прибави към възнаграждението на един свещенослужител, може да бъде само символично. Ако някой е влязъл в клира с идеята, че по този начин ще си осигури лесно припечелване, че ще забогатява, то той не е по-различен от онези, които Христос изгони с камшик от храма. Техният духовен критерий е замъглен или напълно несъотвестващ на духовното призвание. И тук е ролята на духовните надзорници в епархиите и на епископите, които са поставени да съблюдават за служението на свещениците като техни пратеници.
Църквата трябва да се издържа от даренията на вярващия народ, а не от такси и цени за услуги и продадени стоки. Даренията показват отношението на вярващия народ и неговото съзнание за потребностите на църквата. Когато вярващия народ вижда резултатите от духовно-просветната дейност, от благотворителността, от ангажираността на духовенството с проблемите на отделния човек, на страдащия, на нуждаещия се, които не винаги са само материални, тогава спонсори и дарители винаги ще има. Ако църквата се приравнява до нивото на амбулантнен търговец на „стоки и услуги“ срещу съответната такса и комисионна, то неминуемо ще дойде моментът, в който „потреблението“ на тези „стоки и услуги“ драстично ще спадне, защото хората няма да осъзнават тяхната потребност. А вярата не е ритуали с добавена стойност, тя е преди всичко съзнание и живот.
