Света Богородица – сбъдване на вечния живот
Лежах болна вкъщи и двама приятели дойдоха да ме видят; някъде около мен лежеше и един „Църковен вестник“ с икона и голям материал на първа страница, посветен на Света Богородица. И двамата ми гости определяха себе си като християни, протестанти. Днес в общи линии сме се научили за какво да говорим и за какво да не говорим, и така оставаме приятели. Но случаят, който ще разкажа, беше отпреди доста години. Някой взе вестника и се зачете, но издържа няколко реда, преди да остави текста и да включи програмата за борба с „православните заблуди“. Една такава заблуда е почитта към Божията майка, която в техните очи е обикновена женичка, просто някаква Мери, която няма защо да се прави на въпрос. Камо ли да се рисуват и почитат икони с нейния образ. Твърдението, че иконите кой знае защо са „идоли“ и попадат в обсега на забрана на десетте Божи заповеди, е друга опорна точка на протестантските учения.
Няма да предавам цинизма на „аргументите“ в детайли; ще кажа само, че част от тях и до днес останаха едни от основните ми индикатори за духовна патология, която поразява безсимптомно – не само религиозните възприятия, но мисълта и чувствата, способността за трезво разсъждение, дори обикновената човешка емпатия. Богословското предупреждение, че изкривеното догматично съзнание ражда патология в целия човек, на първи прочит звучи отвлечено; такива истории го разкриват в реалността.
И тогава, и сега мисля, че рядко ще се намери човек, който да остане безчувствен към молитвената прослава на Света Богородица в православието. Трябва само да пристъпи свободен от „богословски“ нецърковни идеологеми и да отвори ума и сетивата си за смисъла. Неизброимите църковни песни, химни, молитви в църковното предание, посветени на Света Богородица, са чиста любов, утаена от хилядолетия в душата на Църквата. Най-красивите имена, най-топлата, нежна признателност и упование към Божията майка се предават от уста на уста и от сърце на сърце във всички поколения от раждането на Църквата до днес.
И рече Мариам: душата ми величае Господа,
и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой,
задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си;
защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове…
Лука 1:46-48
И наистина, Църквата се възхищава и възпява Пречистата Дева като най-скъпоценното цвете на тези родове, „сбъдналата се слава на Света“, Новата Ева, благодарение на чиято вяра и свободен избор историята на падналото човечество се завръща към Бога. Но освен венец на човечеството и величав образ, верните от всички времена откриват в лицето на света Богородица истинска майка, чувстват нейната обич, закрила, търсят помощ, съвет и насърчение. Тя е най-висок пример на човешка добродетел за вярващите на всякаква възраст, за мъже и жени, в света и в монашество. Но не само верните – и хора, загърбили Бога и вцепенени духовно, са обръщали живота си с нейна помощ. Закоравели злодеи, изгубили даже инстинкта си за самосъхранение, са спирали изненадани пред някакво неподозирано място в себе си, което не могат да прегазят, защото там живее споменът за Божията Майка. И на това място са ставали чудеса; оттам е потичала болка, зараждали са се импулси, които събуждат духовните сетива, и човекът е идвал на себе си, връщал се е към живота по молитвите на Света Богородица.
Уникалната личност на Света Богородица и нейното място в Божието домостроителство са причина за спорове в историята на християнството, някои от които продължават до днес. Отношението към нея е изкривявано в различни посоки – от краен нихилизъм в протестантизма, до догмата за непорочното зачатие на Света Богородица в Католическата църква.
Православната църква не отговаря на тези въпроси с някакво отделно учение за Божията майка; тя е изразила догматическото си съзнание с възприемане на името. Както пише отец Георги Флоровски: „Цялото догматично учение за нашата Владичица е изразено в двете й имена: Богородица (Theotokos) и Приснодева (Aiparthenos). И двете имена са получили католично признание, и двете са приети от Вселенската Църква. За девственото раждане на Спасителя се говори ясно в Новия Завет; този догмат е неотделима част от църковното Предание. „Въплъти се от Светия Дух и Мария Дева“ (или „роден от Мария Дева“), се казва в Символа на вярата. И това не е просто потвърждаване на историческия факт. Това е вероучително положение, изповедание на вярата. Формално името „Приснодева“ е прието от Петия Вселенски Събор (553 г.). А „Богородица“ е нещо повече, отколкото просто име или хвалебно величаене. Това е догматично определение в една дума. Преди Ефеския събор (431 г.) името Богородица дори е било критерий за истинска вяра, отличителен белег на Православието.“
Името Богородица е било критерий за вярата на Църквата. Посветихме този брой на „Свет“ на празника, който честваме с особено благоговение – Успение на Пресвета Богородица. Този празник е роден от църковната вяра в Боговъплъщението, в спасителното дело на Иисус Христос и Възкресението. Освен дълбочината на богословското съзнание за Света Богородица, той изразява и отношението на Църквата към тайната на нейната личност. За тази тайна говори много добре прот. Георги Флоровски, нека отново се обърнем към неговите думи:
„Вътрешният опит на Божията майка е скрит от нас. По самата си природа той не е достъпен за никой друг. Това е тайна на личността на Пресветата Дева. И Църквата, говорейки за Мария, избягва догматични определения. Тя търси езика на молитвената поезия, езика на антиномичните образи и метафори. Нямаме нито основание, нито необходимост да предполагаме, че Пресветата Дева е реализирала веднага цялата пълнота, цялото богатство на благодатта, дадена й от Господа. Нямаме нито основание, нито необходимост да смятаме, че „пълнотата“ на благодатта в този случай трябва да се разбира аритметически и да означава сбор от всички възможни съвършенства и цялото многообразие на духовните дарове. Думата „пълнота“ се отнася за Мария: това е Нейна пълнота; Тя е била пълна с благодат. И това е съвсем особена благодат, благодат на Божията майка, Девомайката, „Неневестната Невеста“. Ясно е, че тя има свой духовен път, лично израстване в благодатта. Цялото значение на тайната на спасението се разкрива за нея постепенно. И тя участва в Кръстната жертва: „И на теб самата меч ще прониже душата“ (Лук. 2:35).
Ярката светлина е грейнала само във Възкресението. Преди това и Христос не е бил още прославен. И след Възнесението ние виждаме Пресветата Дева сред Апостолите, в центъра на растящата Църква. Несъмнено е едно: Пресветата Дева е пазела цял живот в Своето сърце впечатлението (ако може така да се нарече) от ангелското посещение, Благовестието за чудесната тайна и неговото изпълнение. Пък и би ли могло да е другояче? Ще повторим още веднъж: същината на Нейния опит е недостъпен за нас. Но ако се откажем изобщо от търсенето на благочестиви догадки, няма ли това да бъде предателство спрямо самата тайна? „А Мариам запомняше всички тия думи, като ги скътваше в сърцето си“ (Лук. 2:19). Целият й вътрешен живот е бил съсредоточен около това събитие. Защото няма съмнение, че тайната на Въплъщението е и тайна на Нейната личност…“
Изтеглете безплатно новия брой на списание СВЕТ оттук >>>
