След Истанбулската конвенция – предизвикателства пред Църквата

Неочаквано Истанбулската конвенция, целяща основно да защити от насилие жените и да осигури превенция срещу домашното насилие, се превърна в сериозен обществен „препъни камък“, поляризиращ различните политически фракции и създаващ напрежение в различните обществени прослойки. В този контекст, подготвено и юридически обосновано, Светият Синод на Българската православна църква представи пред обществото своите възражения срещу конкретни, нееднозначни и дори спорни текстове на конвенцията, намирайки ги за неприемливи и чужди на българските духовни традиции. Изразявайки тази принципна позиция, Св. Синод срещна широка подкрепа, която затвърди необходимостта от сериозен дебат по темата и на практика отложи гласуването на тази спорна конвенция от Народното събрание.

Безспорно Св. Синод доказа, че по обществено значимите теми, които налагат нова законотворческа философия и въвеждат нови понятия и категории в социален план, не бива да се действа прибързано и под натиск. И само чрез дискусия и адекватна оценка може да се види пълната картина на една трудна социална проблематика, за да се открият и правилните законови рамки. Буквално Синодът и част от обществениците и интелектуалците временно бламираха прибързаното решаване на въпроса с Истанбулската конвенция, давайки ход на широките обществени дискусии.

Въпреки плюсовете на становището на Св. Синод, то не изчерпва сякаш темата в пълнота. Силно изразеният юридически характер на анализа на Истанбулската конвенция, съдържащ се в становището, създава впечатлението за един строго правен подход от страна на Църквата в лицето на висшия клир. Духовната дълбочина е изместена от юридическите похвати на правните консултанти на Св. Синод. Целта да се предотвратят определени законови изменения е постигната, но не бива да забравяме, че именно подобни казуси трябва да служат като отправна точка за много по-съществените дискусии и търсене на общественозначими решения.

Със своите действия Св. Синод отхвърли юридическите параметри на нещо, което е неприемливо за нашата вяра. Трудно е да се изведе коректна терминология, защото всички термини, които се отнасят до Истанбулската конвенция, бяха включени повратно в различни политически и лобистки пропагандни риторики. Въпреки това в съзнанието ни остава „джендър“, „нестереотипни роли на половете“, а оттам и цялата дискусия по темата неизбежно се насочи към въпросите за половата ориентация, промяната на пола, еднополовите бракове, осиновяването на деца от хомосексуални двойки и т. н.

Полът е ясно определен и ние не можем да приемаме нещо по-различно от мъжки и женски пол. Дори в случаите, когато в човек се проявяват половите белези на противоположния пол, то единият е доминантно и ясно изразен. Това ни отвежда и към кн. Битие, където се казва: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“ (1:27) И проблемът, който тук възниква, е не толкова проблем на биологията, а проблем на социалната среда, която създава предпоставки на тази обърканост човек да се идентифицира и самоопредели със своя пол. Св. Синод премерено подходи в тази риторика, обхващайки основно юридическата страна на проблема за съществуващите в правния мир термини и норми. В същото време обаче се създаде впечатлението, че висшите духовници всъщност не търсят решението на проблем, а го замаскират зад правната му страна.

Ние не чухме какво прави Църквата в лицето на клир и миряни в духовната си грижа за тези, които се чувстват объркани по отношение на своята полова ориентация, извън всякакви юридически определения. За всички е ясно, че цялата тази проблематика намира социално изражение и е факт, независимо от размерите ѝ. В обществото ни има хора, които имат проблем със своята идентичност, полова определеност, сексуална ориентация и те преживяват това драматично, като личностна криза. И същественият проблем е, че тези хора не разпознават църквата като място, където да получат помощ и утеха. Те не срещат подкрепа от духовенството (с малки изключения), а вместо това са или отричани и заклеймявани, или просто незабелязвани. Като да ги няма. Тук не визирам онези от тях, които търсят медийна популярност и поради това под светлините на прожекторите променят своята визия и полова ориентация, водени от някакви комерсиални подбуди. Нито пък имам предвид онези, които отстояват на всяка цена своята нестандартна сексуална ориентация и са убедени, че вярата е средновековна отживелица, която иска да им попречи „да бъдат себе си“.

Юридическият подход на висшия клир показва липса на потенциал за търсене и намиране на решения за отделния човек. А клишираното говорене и преповтаряне на едни и същи формулировки в становищата на Синода е далеч от един подход, чиято цел е действителното духовно преобразяване и обновление. Създава се впечатлението, че църквата възприема хората с проблеми на половата идентичност като нашественици, налагащи чуждо пагубно влияние или като безнадеждно изпаднали грешници, които могат само да бъдат заклеймявани, но не и да им бъде оказана духовна помощ. Едва ли мнозина си дават сметка, че ако за едни хора смяната на пола, нетрадиционната сексуална ориентацията е свободен начин да изразиш модерни влечения, то за други това е невероятна вътрешна духовна криза, която бележи цялото им съществуване и смисъл на живота. Трудно може някой от нас да си представи реално какво е във вътрешния свят на човек, който изпитва невъзможност да се идентифицира със собствения си пол и не може да намери покой, защото не е наясно със себе си и това го измъчва безпощадно. Неговите възприятия са объркани, а причините за това могат да бъдат от всякакъв характер – психологически, физически, да са резултат от системно проявяване на тормоз, внушения, насилие и т.н. И именно Църквата, свещениците, енорийската общност е мястото, където такъв човек може и трябва да получи духовна подкрепа, ако разпознава църквата като място за спасение, а не място за осъждане. Духовенството и църковната общност трябва да имат съзнанието за измеренията на проблемите на отделната личност, претърпяла насилие или изпаднала в духовна криза, за да могат да окажат своевременна и адекватна духовна подкрепа. Цялата анти-риторика, неприсъща за църковното съзнание, трябва да бъде трансформирана и пренасочена в готовност за подкрепа.

Много често хората, които изпадат в подобна криза на идентичността, са силно податливи на външно влияние и в същото време, загубили ориентир в живота, те са готови да допуснат и търпят системно насилие и тормоз над себе си, способни са на самонараняване, податливи на себедеструктивно мислене, което понякога може да доведе и до фатални последици. Някои от тези хора биха повторили думите на св. ап. Петър, но не в духа на неговото изумление и усещане за недостойнство пред величието на Божието чудо, а в своето отчаяние: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“ (Лук. 5:8), и не търсят помощ от църквата и духовенството, понеже смятат, че е твърде късно за това. От друга страна, непрекъснатото заклеймяване на техния начин на живот, на допуснатите от тях грешки, допълнително ги демотивира. Тяхното възприятие за духовенството и църквата е като за институционално детерминирано пространство, в което те ще попаднат под осъждане и заклеймяване, от което изпитват страх. Непрекъснатите призиви за покаяние създават идеята повече за заслужено или незаслужено унижение, а не за осмислено личностно обновление. Образът на коленопреклонното разкаяние е немислим без диалогичността с изповедника, без добронамерения разговор, без осъзнаването и осмислянето на действието и търсената промяна.

В този контекст, когато говорим изобщо за хора, които се намират в дълбока екзистенциална криза, за хора, които са подложени на системен тормоз, включително и заради половата си ориентация, на физическо или психическо насилие, е необходимо църквата да обмисли създаването на кризисни центрове, в които да предлага адекватна духовна и психологическа помощ от свещеници, психотерапевти, лекари. Такива центрове може да има към митрополиите, към енорийските центрове, дори в манастирите, с благословията и надзора на епископите, следвайки в своята архипастирска дейност Христовия призив: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“ (Мат. 11:28).

Докато не се видят на практика плодовете на една ангажираност от страна на Църквата в лицето на висшия клир и свещенството с проблемите на отделната личност, всеки неин призив, всяко становище и обръщение ще губят от обществената си тежест. Кризата на личността не се лекува с назидание, заклеймяване, а с реални решения, които да се предложат на отделния човек. А вече негов свободен избор е дали да ги отхвърли или да види в тях лечение на своята болка. Църквата е призвана да създава среда, в която човекът да може да съзре нейната протегната ръка… Ръка, която винаги е насреща, за да го отведе на пътя на спасението…

 

Коментари

коментара

Близки теми: