За една „грешка“ в съдбата на св. Йоан Шанхайски и други истории

Разказва протойерей Стефан Павленко

 

Как мама пеела на клироса
заедно с бъдещия архиепископ Йоан Шанхайски

Майка ми, Мария Дмитриевна Шатилова, е родена през 1916 г. в Петербург. Нейният баща, моят дядо, бил офицер от Руската императорска армия, сражавал се в битките на Първата световна война и бил награден с три ордена, в това число и с ордена „Св. Анна“ с надпис „за храброст“. След революцията дядо, бивш кадет и юнкер, бил един от първите, които се записали в Доброволческата армия на белогвардейците. Баба ми била родом от старинно дворянско семейство: моминското ѝ име било Толстая, тя се падала втора братовчедка на Лев Толстой. Вече ви разказвах за моите роднини и за това, че по техния живот може да се изучава историята на Русия.

А сега искам да разкажа как мама още като малко момиче пяла и четяла на клироса в храма заедно с Михаил Максимович, бъдещия архиепископ и светец – св. Йоан Шанхайски.

Семейство Шатилови напуснало Крим заедно с армията на белогвардейците и мама израснала в Сърбия. Прабаба ми и баба ми пеели на клироса в катедралния храм „Св. Троица“ в Белград и, разбира се, вземали със себе си моята невръстна тогава майка. Там Шатилови се запознали и се сприятелили с Максимовичи.

Когато митрополит Антоний (Храповицки) през 1924 г. ръкоположил за четец 28-годишния Михаил Максимович, студент в богословския факултет на Белградския университет, мама била на 8 години. Така че моите прабаба, баба и осемгодишната ми майка заедно с бъдещия владика Йоан пеели и четяли на клироса, и мама го познавала още като мирски юноша, познавала го като йеромонах и после като епископ.

За една грешка, която изобщо не била грешка

Бъдещият архиепископ Йоан Шанхайски, а тогава все още Михаил Максимович, приел монашеско пострижение на празника Въведение Богородично през 1926 г. в Милковия манастир, който по онова време бил единственият манастир в Сърбия с руски устав и монаси. Там се събрали руски монаси от Валаам и други руски манастири.

Игумен на обителта бил бившият оптински послушник и духовно чедо на оптинския старец Нектарий – йеромонах Амвросий (Курганов), а сред братята имало бъдещи архиереи. Там бил също и бъдещият велик старец Тадей Витовнишки (1914–2003). Старец Тадей си спомнял игумена на Милковия манастир така:

„Той никога никого не наказваше, за никого не мислеше лошо, никого не гледаше с раздразнение. Всекиго обичаше такъв, какъвто е, и се молеше на Бога да просвети този човек“.

И точно в този манастир Михаил Максимович бил постриган в чест на своя роднина – епископ Йоан Тоболски, канонизиран през 1916 г. от Руската църква. Скоро след постригването си отец Йоан бил ръкоположен за дякон, а след това и за свещеник – йеромонах.

От 1927 г. йеромонах Йоан живеел в Битоля, където преподавал пастирско богословие и църковна история в местната духовна семинария. Когато пускали семинаристите през лятото във ваканция, отец Йоан често гостувал в Милковия манастир, тоест можел да бъде намерен или в Битоля, или в манастира.

Затова когато през юни 1934 г. моята 18-годишна майка видяла в трамвая отец Йоан, тя много се зарадвала, но се и учудила и го попитала какво прави в Белград. Скромният и смирен отец Йоан обяснил, че е станало някакво объркване и са го извикали погрешка, защото някакъв друг йеромонах Йоан трябва да бъде ръкоположен за епископ.

На другия ден мама отново срещнала отец Йоан и попитала дали са поправили грешката. На това той отвърнал, че всичко се е оказало много по-сериозно от това, което е предполагал, и че за епископ искат да ръкоположат именно него. А когато се опитал да се възпротиви и обяснил, че има лоша дикция, получил отговор: пророк Моисей също страдал от разстройство на речта, но това не му попречило да бъде велик пророк.

Ето как митрополит Антоний и Архиерейският синод на Руската задгранична църква избрали йеромонах Йоан (Максимович) за епископ на Шанхай – град, в който имало значителна руска диаспора.

Владика Йоан дори написал на мама няколко писма от Китай и ѝ изпращал китайски марки и монети.

Интересно е, че много години след това, вече в Америка, владика Йоан Шанхайски пристигна веднъж за Архиерейския събор в Ню Йорк и служеше в храм на 70 мили от града, в който живееше семейството ми. И мама ме изпрати заедно с нашия предстоятел на службата в онзи храм, за да получа благословение от владиката. Кореспонденцията между него и майка ми по онова време вече отдавна беше спряла и той нищо не знаеше за съдбата на семейството ни, но когато ме видя, веднага ме нарече по име, разпита ме за всичките ми роднини и ме благослови.

Княгиня Шаховская и моята майка

Когато вече станах свещеник, една от моите енориашки бе княгиня Елена Борисовна Шаховская. Както и мама, тя е родена през 1916 г., а почина вече тук, в Америка, миналата година, на 104-годишна възраст. Тя беше много скромна и никога не подчертаваше своя аристократичен произход.

Всеки път, когато се виждахме, княгинята ми разказваше колко добра, смела и жизнерадостна е била мама. Като доказателство за това Елена Борисовна се спомняше следващата история.

Двете девойки учели в Мариинския Донски институт за благородни девици, който бил евакуиран в сръбския град Бяла Църква от Новочеркаск през Крим през 1919 г. (институтът бил основан през 1853 г. и действал до 1941 г.).

Бащата на княгиня Шаховская, княз Борис Андреевич Шаховской, починал много рано. На младини той бил кадет, след това юнкер, участвал в Руско-японската война, където бил тежко ранен.

След като се оправил от раната, той се сражавал на бойните полета на Първата световна война в чин полковник; по едно време бил адютант на генерал Николай Николаевич Духонин, който изпълнявал задълженията на Върховен главнокомандващ на Руската армия през ноември-декември 1917 г. и бил зверски, без съд и присъда, убит от революционери моряци. Интересно е, че в Сърбия начело на Мариинския институт застанала вдовицата на генерала, Наталия Владимировна Духонина. Наистина, светът е малък!

След това княз Шаховской встъпил в Доброволческата армия, воювал в третата война на своя живот и напуснал Русия заедно с Врангел. Покрит с рани, той умрял на 48, а княгинята по това време била едва на 15 години. Тя преживяла тежко смъртта на любимия татко. Не можела да спи нощем, оплаквайки ужаса на загубата.

Мама била приятелка с нея, но учела в друг клас и нощувала в друго спално помещение, а редът в института бил много строг. И въпреки всички правила мама дотичала при княгинята, двете момичета се покрили с одеялото и седяли така цяла нощ; мама успокоявала ридаещата си приятелка и ѝ давала кураж.

„Да ценим и да се гордеем с това, че сме руси“

Може би ще ви бъде интересно да научите как именно са били възпитавани девойките, а сред тях и мама и княгиня Шаховская, в Мариинския институт. Бившата възпитаничка на института Олга Мирошниченко, родена през 1914 г., тоест само с 2 години по-голяма от майка ми, си спомня за това така:

„В института ни възпитаваха в православен и национален дух. Имахме си свой свещеник, който ни преподаваше Закон Божи и извършваше богослужение. Всяка събота бяхме на всенощно бдение, а в неделя – на литургия. През големите църковни празници нямаше занятия…

Особено внимание се отделяше на руската история и литература. Тези предмети се изучаваха с особено внимание. И нашите преподаватели, без да пестят сили, се стараеха да ни дадат най-доброто, което бяха донесли от Русия. И сега, когато поглеждаме назад, ние виждаме какви неоценими съкровища сме получили от тях: любов към родината, любов към руската история и литература, и умение да ценим и да се гордеем с това, че сме руси.

През страшните години на войната и окупацията ние успяхме да не се поддадем на духовен упадък, не се разтворихме в чуждите страни, не възроптахме и не загубихме вяра в Бога, в живота и в хората, както ни учеше любимият ни свещеник отец Василий Бошчановски – на дълбока вяра, търпение и кротост.

С голяма благодарност си спомням директорката Н. В. Духонина. Тя беше много образована жена, знаеше няколко езика, притежаваше голяма енергия и влагаше цялата си душа в работата, която вършеше; но беше и строга. Под нейно ръководство нашият Мариински Донски институт бе над всички други руски учебни заведения в Югославия“.

Ето какъв институт е завършила мама…

„Обичайте Русия, руски девойки, и я носете в себе си“

Интересно е, че тъкмо когато мама и княгиня Шаховская се учели в института, девойки от поредния випуск, на прага на „възрастния“ живот, се обърнали с молба за напътствие към Иван Сергеевич Шмельов. И знаменитият писател им отговорил тъй:

„Вървете с Божия благослов. Аз чувам в простичките ви думи глас на търсещи души. Не е изгаснал светият руски огън, руската духовна жар, стремежът към истинското и доброто. Девойките от другите народи не питат за такива неща. Не им трябват „благословение“ и „слово“: добре утъпкани и гладки са техните пътища. А вие… вие, руски страннички, сте тръгнали да търсите Русия. Потъналия град! Вървете смело – и ще намерите…

И вие сте прави, дълбоко прави, искайки напътствие. Вие сте религиозни, вие сте плът и кръв от бащите си: те са се молели преди поход. И вие сте на поход. И аз искам да ви кажа: вървете и помнете, че сме силни! Помнете непрестанно, че сме велик народ, че сме благословени с голяма история, че сме велики със страданията си и великата си победа – с всичко онова, което руският гений е давал, дава и ще дава на света!…

Нашите идеи, нашето богопознание и боготърсачество, нашето „свято безпокойство“ за света и човека вълнуват духовно чувствителните хора от всички народи. Паднахме, но ще се изправим! Страдаме, но творим. …Обичайте Русия, руски девойки, и я носете в себе си…“.

Войната

През годините на Втората световна война Югославия била разделена на части: Сърбия била окупирана от германците, Черна гора – от италианците, Воеводина – от унгарците. Освен окупацията, тук се изострили междунационалните противоречия. Най-много били православните бежанци сърби: унгарците ги гонели от Воеводина, албанците – от Косово, усташите – от Хърватска. Ситуацията била страшно объркана, но ясно било едно: хората гинели.

 

За един сръбски свещеник

Мама разказваше една такава история. Тя познавала един сърбин, който бил добър свещеник, но си имал някои немощи и в частност обичал да си пийва.

Когато усташите нахлули в храма му, той тъкмо пренасял Чашата със Светите Дарове от престола върху жертвеника. Усташите го хванали, подгонили го към реката и го натикали в дълбочините. И този свещеник до последно държал Чашата над главата си, дори когато вълните вече се сключвали над него. Той се удавил, продължавайки да държи Светите Дарове над главата си.

Не знам дали мама е била непосредствена свидетелка на това, но факт е, че тя е познавала много добре този свещеник.

Ужасите на войната

А втората случка мама видяла със собствените си очи. Усташите нахлули в православен храм по време на венчавка, убили младоженеца, невестата и техните свидетели и пуснали телата им да плуват по Дунава.

Усташите преследвали също така евреите и циганите. Мама имала много познати, сред които и евреи. Когато германците влезли в Белград, евреите се криели по мазетата и не смеели да излязат оттам. Мама си спомняше как тайно им е носела храна.

Сред сърбите имало и комунисти, и монархисти. Руските емигранти, разбира се, били на страната на вторите. Нови потоци бежанци залели Европа в търсене на безопасно пристанище. Семействата се разпадали, хората се изгубвали.

След войната

Майка ми заедно с баба и дядо се оказали в лагер за ди-пи, Displaced Persons – преместени лица, а казано с прости думи – бежанци, в Австрия. Там мама се запознала с татко и аз съм се родил в лагера през 1947 г.

След 2 години сме се прехвърлили в Америка и сме се заселили във Вайнлънд, щата Ню Джърси. Били сме много бедни, и моите родители трябвало да си изкарват прехраната с работа в завод, въпреки че и двамата имали висше образование.

Мама отлично знаеше 5 езика: руски, сръбски, английски, френски, немски. Тя би могла да работи като преводачка в ООН, но за съжаление чуваше лошо и никакви слухови апарати не ѝ помагаха.

Моята майчица почина през 1987 г. А пък аз вече 50 години служа като свещеник. Ето какви истории исках да ви разкажа днес.

Да ви помага Господ във всичките ви добри дела! Бог да ви пази!

 

От автора: Това е трета част от беседите ни с митрофорния протойерей Стефан Павленко, предстоятел на храма «Вси светии, просияли в руската земя» в Бърлингейм, Калифорния. Първата и втората част вж. тук: Как обновляются иконы и сбываются пророчества, Люди старой России).

Записа: Олга Рожньова

 

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru

Коментари

коментара