Какво е щастието

Откъс от лекция в Московската духовна академия, 18.11.2012 г.

 

Когато говорим за живота, винаги имаме предвид щастието. Това не просто се подразбира, а лежи в основата на целия ни живот и в решаването на всичките ни житейски проблеми. Икономически? Да. Социални? Безспорно. Философски? Разбира се! Научни? А за какво е нужен научно-техническият прогрес, ако няма щастие? Въпросът за щастието е вълнувал хората във всички времена.

Как стои обаче този въпрос от християнска гледна точка?

Ако се обърнем към началото на човешката история, ще видим нещо странно. Първите хора в рая изглежда били напълно щастливи, докато не изпитали вътрешно недоволство, и то не защото им липсвало нещо в техния, да речем, външен живот. Не, те били царете на земния свят и притежавали пълна власт над него и всичко в него, разполагали с всичко необходимо за своето удовлетворение и щастие. И въпреки това започнали да търсят още. Дори се осмелили да откъснат забранения от Бога плод, знаейки какво ги грози. Как станало това? Библейските редове разказват накратко за това в историята за изкушаването им от змията, която им рекла, че ако нарушат Божията заповед, сами ще се превърнат в богове: „и ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Може би е трудно да се разбере как са могли да се поддадат на това изкушение. Ето една интересна история.

Мъж и жена, крепостни селяни, често хулели Адам и Ева, че заради тях хората загубили рая и сега били принудени да живеят усилно, в мъки и тревоги. Техният господар, умен мъж, който искал да им даде урок, измислил следното. Повикал той мъжа и жената и им казал: „Ще живеете с мен и ще ползвате всички мои господарски блага.“ Те усетили, че нещо не е наред, и погледнали господаря си с подозрение: „Какво трябва да правим?“. „Няма нужда да правите нищо.“ „Даже и да работим?“ „Нищо не трябва да правите, просто ще живеете с мен и ще получавате всичко наготово, ще си почивате, ще се разхождате, ще ядете и пиете на моята маса. Имам само една молба – на трапезата ще има гърне, което никога не трябва да докосвате, само аз мога да го отварям.“ Селяните решили, че господарят им се е побъркал и с радост се съгласили.

И заживели мъжът и жената охолно, съвсем като в приказките. Другите работели, а те похапвали на масата на господаря, разхождали се в неговата градина, любували се на красота ѝ, почивали си, изобщо не живот, а райско наслаждение! Но постепенно започнали да свикват с това ежедневие и им доскучало.

А на масата стояло онова гърне, което дори не можели да отворят – истинско изкушение. Започнали да си говорят и да гадаят какво ли може да има в него… Първо само размишлявали, скоро мислите им се превърнали в страстно желание да разберат какво се крие вътре. Накрая не издържали.

Та нали нашите мисли предшестват всичките ни „дела“. Ето защо в християнството основното внимание в духовния живот на човек е насочено към борбата с греховните помисли. Защото една мисъл, повторена многократно, прониква в самата сърцевина на душата, става неин господар, превръща човека в послушен роб. Оттук се ражда грехът. Това е източникът на всички престъпления, които се раждат в дълбините на човешката душа, а самите грехове са резултат от съгласието на ума и сърцето с тази мисъл.

Само поради дълбокото си невежество, поради нашето неразбиране ние не виждаме това и наричаме грях само греховните си постъпки, но не отдаваме никакво значение на причините. „Убил ли си някого?“ – „Не.“ „Крал ли си, изневерявал ли си?“ Ако ходиш и на църква и спазваш постите тогава – о! ти си свят човек, жив може да те канонизират. А какво се случва в мислите, чувствата, желанията, с каква кал е изпълнена душата – нима всичко това не е грях?

Всичко започва с мислите и желанията. И там, в рая, Адам и Ева също започнали да мислят – да бъдат богове. По същия начин мъжът и жената от нашата история разговаряли, разговаряли, търпели, търпели и накрая, един ден, когато господарят отсъствал, те все пак решили да видят какво има в гърнето. В крайна сметка, господарят нямало да разбере, нали не бил там…

И моментът дошъл. Жената лекичко надигнала похлупака. Мъжът ѝ казал: „Може би не трябва“, но тя отвърнала: „Не, остави ме, вече не издържам“. Тя вдигнала похлупака, а от гърнето мигом изскочила мишка и потънала вдън земя. Когато вечерта господарят се върнал и видял празното гърне, той казал: „Дадох ви всичко, имахте рая, а не успяхте такава малка заповед да изпълните, на всичкото отгоре хулехте Адам и Ева. Махнете се оттук, вървете и с пот на челото изкарвайте хляба си!“

Харесва ми тази история, въпреки че може би никога не се е случвала. Тя много точно описва едно от основните свойства на човешката душа, което, както и всички други нейни естествени и чудесни свойства, за съжаление, е било повредено от грехопадението – това е неизчерпаемият стремеж към богоподобно съвършенство. Това свойство е било изродено и от търсене на святост се е превърнало в търсене на нейните следствия: външно знание, сила, слава.

За много хора истинското щастие е да открият нещо ново, да придобият власт (поне над своята съпруга или съпруг), да се радват на популярност и слава по какъвто и да е начин, на всяка цена. Например – дайте на някое момче играчка с нещо, което писука вътре, и му кажете в никакъв случай да не я разглобява. И край с играчката! Как така няма да разбере какво пищи там? Невъзможно е! А възрастни мъже „разглобиха“ атома, разкриха човешкия геном… И сега човечеството очаква „щастливо“ бъдеще – вместо хора ще има киборги, изобщо ще остане ли живот на земята!

Но когато говорим за познанието, говорим не само за разума, а за всички аспекти на човешката природа. На езика на Библията „познание“ означава единението на познаващия с познаваното. С други думи, истинското познание не е това, което обичайно разбираме като запознаване с нещо чуждо и непознато за нас. Не. Истинското познание възниква само когато няма подобно отчуждение, когато се осъществява особено единение на субекта с обекта. Това единство представлява пълнотата на познанието.

Ако познаващият разглежда обекта като нещо странично и чуждо, тогава възниква проблем. И така, човекът започна да разглежда природата като външен, безчувствен, практически мъртъв за него предмет, с който може да борави, както му е угодно. Та нали точно това доведе до екологичната катастрофа! Какво ли не правим с горката природа! И ето ни днес – крещим, че има екологична катастрофа, страдаме от нови болести, от все по-чести природни бедствия. И всичко това, защото не разбираме, защото вече не усещаме и не познаваме единението си с природата. Не виждаме, че сме клетка от този цялостен жив световен организъм, и че докато издевателстваме над природата, измъчваме сами себе си и режем клона, на който седим. Защото загубата на осъзнатост и опитност за единството с познаваемото води до нещастие. Този закон се прилага във всички сфери на човешкия живот.

Ако се обърнем към християнството, ще срещнем интересни слова в Евангелието, които определят целта на човешкия живота: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3).

Вижте това твърдение: да познават. Какво е пък това „да познават“? Ако разглеждаме Бог като външен обект, който съществува някъде там, тогава в тези думи наистина няма нищо особено. Но ако си припомним, че познанието е единение, тогава ще разберем истинския смисъл на това „да познават“ и пред нас ще се разкрие съвсем различна картина. Оказва се, че може да станем едно цяло със самия Бог! Но тъй като Той е Дух, следователно единението с Него може да бъде само духовно.

Същевременно християнството обяснява какъв е този Дух и дава безпрецедентен отговор в историята на религиите: „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8).

Но нали любовта е чувство, а Бог е Той? Всъщност, отговорът е парадоксален. Свети Йоан Богослов, любимият ученик на Христос, казва, че „Бог е любов“, като добавя: „и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (1 Иоан 4:8,16). Каква удивителна истина: и човекът е в Бога, и Бог е в човека! За съжаление ние сме свикнали с тези думи (говоря за вярващите) и на практика сме изгубили значението им, не подхождаме с нужното внимание към това най-голямо откритие в историята на човешкото съществуване. И това откритие не е дело на мъдреците на науката или философията, не те са стигнали до него. Въпреки че човечеството е било религиозно през цялата си история, то не е знаело тази истина. Тя беше разкрита от Иисус Христос, сина на дърводелеца, необразован по стандартите на нашия свят, но Божи Син – според силата, която произтича от Него.

Християнството дори не казва, че в Бога има любов, но твърди, че Бог е любов. Сега може да разберем защо призивът: „да познават Тебе “ е истинският християнски отговор на въпроса за щастието. Общението с Него, единението с Този, Който е самата Любов, не е ли пълнотата и пределът на щастието за един човек!? И тъй като общуването с Бога е безкраен процес, то пребиваването в Него е безкрайна благодат за човека. Ето защо св. Исаак Сирин пише: „Раят е Божията любов, в която е наслаждението от всички блаженства.“

Да кажем няколко думи и за онези, които наистина са постигнали това познание за Бога, тоест единение с Него, което е изпълнило душите им с богоподобна любов. Свети Серафим Саровски от сърце се обръщал към всеки човек с думите: „Радост моя!“ Какво означават те? Когато някой срещне любим човек, сърцето му се преизпълва с радост. И тези думи на светеца свидетелстват за любовта, която носил в сърцето нашият велик подвижник. Защото радостта е щастие! Той не можел да се обърне към човек по друг начин, това били думи, идващи от сърцето му, преливащо от любов. И всички виждали тази любов, излъчвана от стареца Серафим, и били изумени, чувствайки я върху себе си. В края на краищата страдаме най-вече от липсата на любов – и преди всичко от своята неприязън към ближните – търсим любов от другите, докато самите ние сме скрити под непробиваемата броня на егоизма.

Преподобни Исаак Сирин, живял през VII век, пише, че сърцето на човек, постигнал истинската любов, е изпълнено с нея към цялото творение, за хората, птиците, животните – и затова той всеки час със сълзи се молел както за животните, така и за враговете на истината, и за онези, които му причинявали вреда, за да имат живот вечен и да се очистят [1].

По-нататък в Евангелието четем: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ ( Иоан 3:16).

Но това чувство на любов не е онова проблясващо и изчезващо чувство, което всеки е изпитвал. Колко често романтичната любов се оказва прикрит егоизъм и бързо се превръща в омраза! Тъкмо са се заклели във вечна любов, минало малко време и вече се мразят и се развеждат. Защо? Защото обичам тези, които ме обичат. И така, това любов ли е, или егоизъм?

Божествената любов в човека е богоподобно състояние, което го обхваща целия; той не прави разлика между приятели и врагове, роднини и непознати, единоверци и неверници. Това е състояние, в което вече няма егоизъм. Господ казва за него: „за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и изпраща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:45). Тази любов дори е някак неудобно да се нарече щастие, тъй като тя надминава всички обикновени човешки състояния. Щастието в нашето разбиране е нещо светско, то е само сянка от това, което се разкрива в човека (не на човека, а в самия човек), който се приобщава към Бога. Апостол Павел пише: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Неслучайно Христос казва, че „царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21). Тук е онова скъпоценно малко ковчеже, в което е скрито съкровището на щастието! Не в богатството, не в славата, не във високото положение, а в чистотата на сърцето, способно да бъде в Бога и с Бога, Който е Любов. Изключително важно е да помним това.

Защото когато трябва да напуснем този свят и душата ни се изправи пред Божия Престол, тогава ще се разкрие всичко, за което сме копнели, какво сме искали, какво сме правили, за какво сме мечтали, как сме се отнасяли към хората. Цялото ни лукавство и лицемерие, измами и вражди – всичко, всичко ще се разкрие! Какъв срам и позор ще ни покрие, когато всичко стане явно! Уж вярваме в това, но не искаме да го приемем.

Оказва се, че това е „великият“ човешки ум! Що за ум е това, ако той напълно разбира, че смъртта неизбежно ще дойде и знаейки това, въпреки всичко живее така, сякаш ще пребъде вечно на земята, не мисли за неизбежния край на живота си, не се пита: защо живея, за какво живея? Не е ли ясно, че всеки трябва преди всичко да реши този най-важен въпрос в живота, към който трябва да бъдат насочени всички усилия.

Но – не! Всичко е обвито от суетата и дори пустотата на живота. Едно и също. Ден след ден. Преливане от пусто в празно. И не успяваме да помислим за най-важното. Нима това е ум? Нима това звучи гордо? Просто удивително! Ако знам, че вървя към ръба на бездната, тогава не трябва ли да реша въпроса възможно най-скоро: да се спася или да полетя в бездната? Има само два варианта, два пътя в живота: или потъваме в забвение, във вечна смърт, или  избираме пътя на живота. Християнството казва– след смъртта на тленното тяло пред душата се разкрива не смърт, а живот – там е вечният живот, който за търсещите безкористна любов, добро, правда и истина, за търсещите Бога, ще бъде блаженство или щастие, тъй като вече използвахме тази дума.

А какво обещава другият път? Ако няма Бог и вечен живот, тогава ни очаква вечна смърт. Изглежда невъзможно да се измисли по-голям ужас. Ето защо има толкова много самоубийства. Русия вече е заела едно от първите места по брой на самоубийствата – и мисля, че това е така, защото хората у нас, чиято вяра се корени някъде в дълбочината на съществото им, най-остро чувстват безсмислието на живота без Бога. Някои достигат до това съзнателно, други несъзнателно, но мнозина го усещат, особено децата. Тук се корени нашето нещастие.

Християнството директно заявява: човеко, твоето щастие е скрито в теб, а не някъде другаде. То се крие в сърцето ти, в душата ти и пътят към него е отворен. Христос ни е дал нещо, което никой друг никога не е давал, Той отвори истинския път на единението на човека с Бога. Нещо повече, Той казва, че човек може буквално да стане син Божи, дъщеря Божия по благодат. Богородица станала по-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите. За какво величие, за какво щастие е предопределен човекът!

Но малко от вярващите искат това щастие. Представете си какво би се случило, ако например стане ясно къде са скрити царските съкровища или къде има златни находища (помните ли треската за злато в Америка?)! Въпреки че е ясно, че всичко това ще остане тук, защото не можем да го вземем със себе си в гроба. И когато християнството ни говори за вечно съкровище, ние оставаме равнодушни. Предлагат ни щастие, а ние се обръщаме на другата страна.

Помните ли баснята на Иван Крилов? Как петелът клъвнал бисера на бунището, казвайки: „Защо ли толкоз скъпо го ценят?“ И ние така – „За какво ми е?“ – нали ще живеем вечно на Земята. И ето – живеем в скръб, беди и страсти – пържим се безкрайно на този огън, живеем вглъбени в мечти, неосъществими мечти.

Историята на човечеството е един от най-силните аргументи, който показва цялата безсмисленост на търсенето на щастие в материалните блага и земните удоволствия. Няма го тук. Освен това, с колкото повече земни блага е затрупан човек: сила, пари, удоволствия, толкова по-голямо страдание ще трябва да изтърпи душата му, когато загуби всичко това, защото ще му се наложи да ги загуби: смъртта няма да пропусне никого.

В Евангелието в притчата за богатия човек се казва как нивата му родила изобилна реколта, толкова богата, че решил да събори старите си житници и да съгради по-големи, да събере там всичките си храни и благата си, и да каже на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“. И следват страшните думи, с които Бог се обръща към него: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” (Лука 12:17-20)

Защо Бог го нарича безумник? Защото душата му се е прилепила, сраснала се е с неговото мимолетно земно богатство. Станала е част от сапунен мехур, опитай се само да я откъснеш от него! Но вижте какви страдания понасят много хора, постигнали най-високия стандарт на материалния живот! На смъртния си одър една милиардерка помолила да ѝ донесат любимата рокля, вкопчила се в нея, горката, и в този момент умряла – разказват, че не могли да отворят пръстите ѝ. Мъртва хватка! Трябвало да изрежат плата и да я положат в ковчега с парчето от роклята… Какво да сторим при такова безумие?!

В крайна сметка е необходимо вярващият поне малко да се довери на Христос, на Неговото Евангелие. И всеки човек, ако наистина мисли сериозно за смисъла на живота, трябва да знае какво казва християнството за него. Какви са аргументите за истинността на тази религия. Какво дава тя в този живот – да не говорим за вечния живот.

Не бива да се мисли, че чрез призива си към Небето християнството отнема на човека земята, че му отнема радостите и благата. Нищо подобно. Християнството ни призовава към борба със страстите – гнева, завистта, алчността, нечестността и т.н. Но не е ли ясно, че целият смут у човека произтича от тези наши страсти и най-вече от егоизма ни, от нашата гордост? Християнството не само призовава човек да се бори с тях, но предлага и ефективни средства за тяхното лечение. То предлага най-здравословния начин на живот – животът според Евангелието, чрез който човек наистина придобива щастие.

Вземете например най-трудния момент от нашето съществуване – когато ни владее скръбта. Има ли човек без скърби? Всички ние страдаме много. А православието казва за нашите скърби, че Бог не отмъщава и не наказва никого. Той е любов! И това, което се случва с нас, е най-доброто и необходимо лекарство, което Той дава. И ако приемаме скърбите като ценно лекарство, като необходимо средство за лечение, с благодарност, както приемаме лечението от опитните лекари, скоро ще видим колко много ни дава християнството още в този живот.

Можете, разбира се, да заприличате на глупавия пациент: „Не искам вашето лечение! Дори да имам апендисит, няма да се оперирам, дайте ми болкоуспокояващо“. И… умрял, глупавичкият. Затова преп. Тимотей Валаамски казва: „Ако не търпиш, ще станеш жертва на бесовете“ [2]. Но ако претърпиш, ще бъдеш с Бога и ще имаш мир в душата. Защото Бог е Любов, Той е Лекар, а не палач.

Колко лесно е да отидем при лекар, когото познаваме, който се отнася добре с нас, за когото знаем, че е опитен и честен човек и ще направи всичко възможно за нас! Колко утешително и успокоително е това. Така е и с вярата в Бога, Който е любов, Който не ни отмъщава за нашите грехове, но премъдро лекува раните, които безумно и безмилостно си нанасяме със своите грехове. И от нас зависи как ще приемаме тези лекарства. Може да ги отхвърлим с ропот и богохулство, умножавайки страданията си с това безумие.

Или да ги приемем като заслужени, с благодарност към Бога и покаяние: „Господи, наистина получавам достойното за моите дела, защото знам, че моите грехове пораждат болести и скърби и не ме раняваш, за да ме накажеш. Господи, знам, че все още ме обичаш и в моите грехове. Прости ми и ме излекувай от тях. Да бъде волята Ти“.

Вярата и осъзнаването дълбоко променят вътрешния свят на душата, облекчават всички скърби, избавят от осъждането на ближния, от търсенето на врагове, които са виновни за моите скърби. Защото вярващият знае, че никой и нищо не може да му навреди по никакъв начин без премъдрата и любяща воля на Бога. Хората са само инструменти в ръцете Му.

Колко по-леко се понася всяка скръб, след като осъзнаем това! Защото разликата е ясна – едно е да търпиш болка при добър зъболекар, а съвсем друго при палача. Изглежда, че говорим за почти едно и също действие, но колко голяма е разликата!

Бог е любящ, Той е Лекар, а не безразличен съдия, който произнася справедлива присъда. Свети Йоан Златоуст казва, че ако Бог не беше любов, а истина, тогава всички ние трябваше да загинем, такава е нашата „доброта“. Много свети отци пишат за това.

И така, убеждението, че всички скърби ни се случват само поради причината, че сме се осакатили дълбоко с греховете си, и Бог не ни наказва за това, а от любов към нас ни дава правилните лекарства – това убеждение вече носи голямо облекчение на човека! При условие, разбира се, че човек понася всичко с търпение и благодарност към Бога.

А колко православието ни помага в отношенията с другите хора! Защото като помним любовта, можем да се научим да издържаме, да се сдържаме, да избягваме свади, доколкото е възможно; да търпим несгоди, да подкрепяме ближните си с добра воля – това дава християнството, дори и само във външния живот. Господи, слава Тебе!

И ако християнинът започне постепенно да се приучава към внимателна молитва (не към изчитане, а към внимателна молитва), в разкаяние, без да бърза, той също би придобил дълбоката радост на душата, за която говорят всички, които са я изпитали веднъж. Молитвата е разговор, единение с Бога. Тя е като ключ на лампа: щракваш и светлината се разлива. И колкото по-често „включваме” молитвата, колкото по-често се обръщаме към Бога, толкова повече Господ изпълва душите ни и ние постигаме общение с Него, изпълваме се с Неговата любов. И така постепенно ставаме част от онова вечно щастие, за което е предопределен човекът.

 

Превод: Персиана Пастухова-Личева

Източник: orthochristian.com; litres.ru

Заглавна снимка: Ю. Костыгов, Expo.Pravoslavie.ru

Бележки:

1. Вж.: Св. Исаак Сирин. Слово 48. – Сергиев Посад, 1911, с. 205–206, 207

2. Руски Атонский патерик, Издание на Руския манастир Св. Пантелеймон на Атон, 2012, с. 157