Коронавирусът е тест за любовта към ближния

Протойерей Павел Великанов

Протойерей Павел Великанов – за това как хигиенните изисквания за безопасност изпитват нашата вяра и защо проявата на небрежност към ближните в тези дни може да се окаже решаваща. 

Един от честите въпроси, които свещеникът се налага да чува от невъцърковените хора, е: “Задължително ли е да целувам ръка?”. И действително, за обикновения съвременен човек да целува някого освен близките си хора, а още повече да целува някакви предмети, изглежда като тежка нехигиенична дивотия. Или, ако трябва да се изразя политкоректно, рядка антична субкултура. 

Трябва да мине достатъчно време, за да разбере влезлият в Църквата едно нещо: тук има отделна, различна от светската, координатна система. Именно тук ежедневно живее нещо, което на други места много отдавна се е преродило или е потънало в забрава. И целуването, като израз на подчинение и деклариране на любов, е един от тези изразителни щрихи именно на църковното пространство. 

Ситуацията с пандемията от коронавирус изведе на повърхността немалко въпроси, които в мирно време ни се струваха прекалено болезнени, за да говорим за тях на глас.

Но погледнете за какво звънят словесните мечове на православните блогъри: “Предава ли се вирусът чрез причастяването?”. Ето го най-неудобното, за което днес дръзна да попита досега безмълвният енориаш.

Без да влизам в обемист догматически дискурс за това “кой кого” преодолява в тайнството Причастие – дали запазва хлябът природата си, или божествените енергии заместват чрез себе си свойствата на тварната природа – предлагам да погледнем на цялата ситуация с коронавируса под друг ъгъл: “просто по християнски”. 

Разривът между същност и форма на религиозността, който зрее отдавна, с  пандемията от коронавирус достига до своя предел; така повече не може да продължава. 

Ето, носят се по месинджърите разпорежданията на църковното ръководство: да се обезпечи в храмовете щателно съблюдаване на изискванията по хигиенната безопасност в условията на разпространение на вируса.  Въоръжен с предписанието настоятелят влиза в своя роден храм и въздъхва тежко. Е, добре, да мием подовете регулярно с дезинфекциращо средство, да забърсваме дръжките, да включваме ултравиолетови лампи – с това още можем да се справим… Но нали не може да сложиш до всяка икона служител, който след всеки целунал да забърсва кивота със спирт? Значи ще се наложи някак съществено да ограничим количеството такива икони; а е възможно дори съвсем да се махнат аналоите. Има иконостас, ето го пред нас, така че можем и трябва да възнасяме своите молитви. Какво става, обаче, когато влезе нашият енориаш в храма и разбере, че не го допускат да се докосва до неговите любими светини?!…

Безопасното разстояние между енориашите – е кой го е спазвал някога в храма?! Да избегнеш блъсканицата е вече щастие; а за буржоазното privacy у нас не са и чували! Аз например, оказал се за първи път в супермаркет във Вашингтон, никак не можех да разбера: какво така стоят надалече и дори не приближават към касата? Аз така не мога да се бавя; в нашата опашка е прието да ти дишат във врата, и лекичко, ненатрапливо, сантиметър по сантиметър да побутваш стоящия пред теб. Какво е това – да обезпечиш желателно пространство от цял квадратен метър около всеки енориаш?!  Просто е нереално! Не можеш да оградиш всичко с вериги!

Свещеникът в храма е личност с най-висока степен на привлекателност. Всеки се стреми да вземе благословение и да целуне десницата му. Ако не целуваш ръката на свещеника, това въобще е пълна дехристиянизация и разцърковяване…

А всъщност може вместо целуване просто да се поклоним, а свещеникът да отпусне благославяща ръка на главата ни. Което и се надявам все по-често да се прави в нашите енории. 

А какво би било, ако се отнесем към изискванията за ограничаване на физическия контакт като към реален, а не ритуален пост – като към инструмент за духовно упражнение? Нима постът не е време за самоограничаване, укрепване на волята, събраност и трезвост? Още повече – когато е напълно ясно защо се предприемат всички тези затруднения. Но за това трябва да кажем по-подробно. 

„Кой ни е научил да целуваме ръка на свещеника? Ние самите…“

Когато ходих в Безенги, на първия и засега последен в живота ми алпинистки поход, аз се удивих от това, че инструкторът винаги вървеше най-отзад. “Защо?” – в недоумение попитах аз. Той на шега отговори: “Добрият инструктор се ориентира по най-слабия, а лошият – по най-пъргавия…”  Може би и този злобен вирус да е изпратен на всички ни с такава цел – да проверим себе си за това доколко сме способни изобщо да приемем в полезрението си този същия “слабак”, който плете крака на края на опашката и само разваля показателите на групата?

Нашият църковен “слабак” или, ако трябва да използвам евангелската терминология – “ближен”, това е този същият човек, който се смущава да целува кивотите с иконите, смущава се от блъскането за нафора в храма, от причастяването с една лъжица, от запивката с вино след причастие от общи чашки, които никой не мисли да мие след всеки причастник… И това далеч не е пълният списък.

Може, разбира се, както обикновено да го погледнем от канарата на своята вяра и снизходително да му помахаме:  виж, брат, недей да ни тормозиш там, а се изкачи по-бързо до нас! А може да направим и обратното: да се спуснем към него и, без да се товарим с неговите тежести, просто да бъдем до него, като го поддържаме и го вдъхновяваме. 

Най-важният тест, който днес ни предлага ситуацията с коронавируса, е много прост: дали евангелският ближен е реалност в моя живот, или – нищо повече от красива и напълно абстрактна идея?

Нали цялото коварство на новия вирус е в това, че в течение на две седмици заболяването протича безсимптомно, и до провеждането на клинично изследване никой не може да бъде уверен, че не е преносител на тази зараза.  Какво означава това? Означава, че моята небрежност по отношение на предпазните мерки може да стане за човека от енорията – на първо място за възрастния – решаваща, смъртоносна. Работата не е там дали аз ще се заразя в храма, защото това е въпрос на моята вяра и моите отношения с Бога. Въпросът е как ще мога по-нататък да живея със съвестта си, ако изведнъж се изясни, че именно аз съм станал източник за инфектиране на други? И ако това – не дай Боже – има летален изход?

В края на краищата, кой е приучил нашите енориаши към това, да не излязат от храма, без да са целунали кръста в ръцете на свещеника? Ние сами! Не свети Василий Велики. Не апостол Петър. И още по-малко – Христос Спасителят. Ние, свещениците. При това без да удостоим някого с каквото и да е внятно обяснение защо трябва да целува точно кръста, когато наоколо има икони на аналоите, Разпятие и  други светини?

И ако внимателно започнем да се ориентираме в нашите „традиции“, които ни изглеждат „неизменни“ и „от незапомнени времена“ – много, прекалено много в тях ще се окаже човешко и съвсем не божествено.

Защото смислите се забравят бързо, а обрядът преживява векове и хилядолетия. И опитът на старообредческия разкол също не ни научи на нищо. Сменихме полюсите, но другото остана без промяна. И това, че днес се боим да се докоснем до тази порцеланова кукла на традицията от страх, че тя ще се разпадне пред очите ни, само още веднъж потвърждава: да, за нас тя е мъртва кукла, съвсем не е “Живото Тяло на Живия Христос”! 

„Не за себе си, а заради моя ближен…“

Аз въобще не призовавам към радикално преразглеждане на всички храмови обичаи. Но ако не започнем днес честно и подробно да говорим за това кое е осмислено, а кое се е появило незнайно откъде, и затова ни е още по-непонятно, скоро храмовете ни ще започнат да пустеят. 

Прекрасните думи “традиция” и “предание” в нашата църковна практика се превърнаха в реторически “пръчки”, с които бързо се усмирява всеки, който е посмял да започне да задава въпроси. 

Не, не е необходима никаква паника. И животът, и смъртта са в Божиите ръце. Това е факт. Но нали Той гледа и всеки от нас внимателно – ще можем ли да се приучим към ограничаване в това, с което сме свикнали? Или ограничението ще се окаже за нас безграничен подвиг? Ако ни е трудно да поберем в себе си определените рамки на енорийските инструкции, то може би е по-добре честно да отидем и да изядем едно шишче по време на поста – защото такава е реалната ни, а не самоизмислена религиозност… 

Ще остане ли нещо от православието в храма, ако приберат аналойните икони, престанат да целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието дават на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, крепко установен в съзнанието обряд; даже с риск да загубим живи хора?

Къде се изгуби в нашия църковен живот тази характерна за апостол Павел черта – безграничното уважение към чуждата свобода? Свободата на другия да бъде не такъв, какъвто ние бихме искали да го видим? Иска да яде – нека да яде в Господа. Не иска да яде, а иска да пости – да го прави ради Бога! Всичко да е за Него, всичко в Негова слава! Защо апостолът не се е сетил да състави “длъжностна инструкция за християнина” със задължителни точки за изпълнение? Защо при него всичко е толкова широко и просторно – а не задушно! – и с голяма човешка доброта?

Бог не е театрален реквизит. Затова Той не се нуждае от нашето “обслужване” – Той е Този, Който “обслужва” всеки от нас: храни ни, отглежда ни, огрява ни, и изобщо цялото битие държи в Своята десница. Той слезе заради нас в Ада – за да ни изведе всички оттам. 

И не за храмовите светини умира Христос. Даже не за самия храм като такъв. Той умира за тези живи хора, които сега стоят в храмовете. Затова не заради себе си, а заради моя ближен аз няма да целувам кивотите на светите икони. Ръката на свещеника. Ще се причастявам с широко отворена уста, накланяйки глава назад, за да може свещеникът да положи в устата ми частицата от Светите Дарове, и няма да захапвам и облизвам лъжицата, а спокойно ще отстъпя и ще изпия глътка от чашка за еднократна употреба. И ще стоя в храма там, където има свободно пространство, също заради моя ближен. 

А ако се появят най-незначителните признаци на простуда – кашлица, хрема – дори да знам, че не е от коронавирус, ще си остана вкъщи, за да не давам повод на тези, чиято вяра не е толкова силна колкото моята. И като правя така, аз ще мога да видя различни, нови граници на моето служение към Христос. Тогава, и без всякакво съмнение, никакъв вирус няма да се приближи до мен – защото Христовата светлина е много по-действена от най-интензивното облъчване с кварцова лампа…

Източник: pravmir.ru
Превод: Илиана Александрова