Проф. Цочо Бояджиев: Всяка епоха се самоопределя чрез отношението си към другостта

Източник: Литературен форум

Конкретният повод за този наш разговор е последната Ви книга "Нощта през средновековието". Защо тя е толкова различна от предишните ви книги; бих казал в някаква степен ненаучна, нефилософска?

Тази книга представлява опит да бъде описан животът в средновековна Европа през призмата на възприемането на нощта. Доколкото Европейското средновековие мисли и преживява нощта като "другото време" на човешкия живот, като обратната страна на живота "такъв, какъвто той трябва да бъде", то книгата представлява една своеобразна история на другостта. Тъкмо поради това разказът се движи в една не твърде обичайна за един философ сфера – там, където са преплетени и до неузнаваемост смесени реалност и фантазия, истина и привидност. Не особено привичното в това пътешествие е, че в интерпретативното поле попадат на равно основание материали от разнородно естество – от фактическия живот на средновековния човек, но и от живота на неговото въображение. Този специфичен изследователски дискурс позволява обаче четенето на книгата на различни нива. Тя може да бъде възприемана като ерудитско изследване върху културната антропология на Западноевропейското средновековие, но и като (надявам се) увлекателна приказка за едно пъстро и увлекателно минало. В предишните си книги също съм се старал да говоря максимално ясно и разбираемо, но тематиката им неизбежно е стеснявала кръга на възможните читатели. Сега, струва ми се, най-сетне успях да напиша книга, която може да бъде прочетена от всекиго.

Другостта – какъв е нейният статут през средновековието?

Моето предположение, когато започвах да работя върху тази книга беше, че своеобразието на една историческа епоха много добре би изпъкнало именно от перспективата на нейното отношение към измеренията на другостта. Ако трябва да определя с една фраза нагласата на средновековието в това отношение, бих казал, че то ясно разпознава другото като друго и го третира като такова. Нощната тъмнина заличава границите между нещата, затруднява тяхната идентификация и по този начин проблематизира творението, което – да си припомним – е „по мяра, число и тегло", сиреч непременно добре подредено и артикулирано. С това нощта се превръща в „другото време", във вредоносното и опасно време на живота, което се назовава такова и с което човек се опитва по някакъв начин да се справи. Това отчетливо различаване на лицевата и опаката страна на живота отдалечава не само по време, но и по умонагласа средните векове от модерната епоха, склонна с лекота и понякога с лекомислие да примесва формите и да преобръща стойностите. Не твърдя, че едното е добро, а другото лошо. Само отбелязвам разликата.

Говорейки за другостта през средновековието, не можем да отминем проблема с Другия като необходимата изкупителна жертва: евреите, еретиците, вещиците…

Силната усетливост за "нормата", за "правилността" или – да го кажем по-силно – "праведността" означава естествено другостта и нейните носители като "неправедност" или "абнормалност". Не бива да забравяме, че първата, че парадигмалната другост е бунтът или непослушанието, при това спрямо Онзи, Който е основанието за всеки ред и за всяко автентично съществуване. В този смисъл отношението към споменатите от вас групи хора през Средните векове е наистина репресивно, но то се схваща като "репресия" на ценностите над онова, което разрушава самите основания на живота. Ако "другостта" се изразява като неверие, лъжа или злотворство, то средновековието смята не без основание за оправдано санкционирането й чрез диктата на истината и доброто. И нещо много важно. Санкцията е именно срещу тази губителна "другост", не непременно срещу "другия". Осъжда се не толкова грешникът, колкото грехът в него. Защото като свободно същество човекът е в състояние и да се отвърне от злото; и санкцията цели в последна сметка тъкмо това.

А всъщност как да си обясним малко известния факт, че апогеят на лова на вещици не е през средновековието, а през Ренесанса?

Може би тъкмо със своеобразното отношение на средновековието към другостта. Малцина знаят, че вярата във вещици е осъждана като суеверие чак до втората половина на ХIII век и че дори в началото на ХV век съдебните процеси срещу вещици са изключителна рядкост. Отнасянето без уговорки на вярата във вещици към епохата на средновековието е тъкмо едно от онези клишета, на които моята книга се опитва да се противопостави.

За средновековието обикновено мислим като за жестока епоха, за време на инквизицията, кръстоносните походи, интелектуалната стагнация, на господството на суеверията и страховете. Но няма ли и културна толерантност в тази епоха? Имам предвид не толкова продължителното присъствие на арабите на Иберийския полуостров, колкото огромната им роля за континуитета на европейската цивилизация?

Средновековието е без съмнение сурова епоха. Но ние едва ли имаме право да прилагаме точно към него приоритетно определението „жестоко". Примерите на търпимост са наистина многобройни. При това значимостта на подобни актове на толерантност по онова време е далеч по-висока, доколкото те са проявени тъкмо към нещо, което се възприема като различно, като ясно отграничено от „нормата" на живота. „Другото" не се камуфлира като квазинаше и се включва – в допустимата степен на толерантност – в света ни именно като друго. Това, поне така ми се струва, е една по-почтена, а и екзистенциално по-продуктивна нагласа. Защото нали толерантността може собствено да се прояви само там, където има изявени позиции, където целта на противоборството е постигането на истината, а не там, където изравнените помежду си ценности и противоценности не пораждат копнеж към себе си и търпимостта ми към другия е по-скоро плод на незаинтересуваността ми към неговия възглед, обявен „по дефиниция" за равноценен с който и да е друг. В този смисъл аз бих определил – с неизбежното преувеличение при всяко афористично дефиниране – средновековието като епоха на автентичната толерантност.

Коя е най-погрешната представа за средновековието в днешното масово съзнание?

Нашата представа за тази епоха е буквално задушена от клишета. Най-абсурдното от тях е, естествено, това за „мрачното", което ще означава статичното и хомогенно, едноцветното и едноформеното средновековие. Смея да ви уверя, че Европейското средновековие е удивително пъстро и многообразно, че тази пъстрота и многообразие изразяват не неспособността да се удържи жадуваното единство, а тъкмо съзнанието, че всяко единство е непременно единство на многообразието, че единната vita christiana осъществява себе си в необозримо множество от жизнени форми. Тъкмо това многообразие прави заниманието с културна антропология на средновековието, сиреч с изучаване света на средновековния човек, толкова увлекателно.

Очевидна е Вашата пристрастеност към западната средновековна култура.Това означава ли, че не Ви е интересно Източното, Византийското средновековие?

Не. През последните години заедно с няколко колеги се занимаваме доста усилено с изследвания в сферата на византийската философия. Бих могъл да кажа дори, че ни се удаде да събудим позадрямалия интерес на философите-медиевисти в Европа към интелектуалните постижения на Източното християнство. Оказа се, че срещата на двете християнски култури през Средните векове е изключително вълнуващ епизод от културната история на Европа. През април 1999 г. в София се проведе поредната конференция на Международното общество за изследване на средновековната философия, на която ние с доц. дфн. Георги Каприев изнесохме тъкмо "византийски" доклади. В предстоящия да излезе от печат брой на издавания от нас "Архив за средновековна философия и култура" ще бъде публикуван преводът ми на едно прекрасно произведение на Димитрий Кидонис – "За презрението към смъртта". А подготвяме и един посветен на византийския философ от български произход Григорий Акиндин том, който трябва да излезе в издателство "Брил", Амстердам.

Всъщност фатален ли е трагичният разлом между Западна и Източна Европа?

Докато историята и причините за тази разединеност са сравнително добре познати, по-слабо изследвани са мостовете между културите, изграждани с различна интензивност през отминалите векове. Изучаването на интегративните движения би имало този ефект, че ние ще престанем да свърхоценностяваме момента на различието, ще тушираме драматичността на разлома и ще започнем да гледаме на него просто като на аспект в една естествена културна динамика, редуваща или съвместяваща привличането и отблъскването. Наистина Западът и Изтокът се отдръпват един от друг (Льо Гоф смята дори, че този разрив "ражда" западноевропейската цивилизация), но те съсъществуват, включително на полето на културата, и формите на тази – макар и напрегната, макар и противоречива – съвместност следва да бъдат детайлно изучени. Историците и изкуствоведите са направили важни стъпки в тази посока. Сега е време за философите и богословите.

Не откривате ли нещо общо между християнски глобализираното средновековие и днешния свят на тотална глобализация?

Подобни аналогии са подвеждащи, защото те се основават на външни белези и не отчитат основанията и принципите на случващото се. Не бих припознал като сходни общността на вярващите и тази на Интернет.

В едно свое есе Зб. Херберт разглежда Италианския ренесанс като фаталния миг, в който европейското изкуство кривва по пътя към натурализма и по този начин разрушава монолитността на европейската цивилизация. Смятате ли, че Италианският ренесанс е наистина болестна девиация в изкуството с дълготрайни и трагични последици за него? И не е ли в това отношение средновековието все пак последната епоха на единна Европа?

Аз се отнасям с любов, но без сантименталност към миналото. Не съм склонен да обвинявам определени културни епохи за това, че са изместили други, отстояващи ценности, които и сам бих споделил. Възможно е Ренесансът да е преакцентирал върху различието за сметка на единството, но и самото средновековие – ще повторя – не мисли единството извън многообразието на конкретните форми. Така че в някакъв смисъл културният жест на Ренесанса е легитимен дори пред нормата на самия средновековен жизнен стил.

Вярващ ли сте? Може ли философът да е и вярващ?

Не виждам противоречие между вярата и разумното изследване. Точно обратното, смятам, че те взаимно се подпомагат и допълват. Не вярвам в мита за стерилния откъм ценностни нагласи изследовател, който борави абсолютно непредубедено със своя предмет. Ние винаги действаме – включително философстваме – провокирани от някакви ценности, и тогава защо това да не са ценностите на християнството? Разбира се, необходима е съсредоточеност и известна опитност, за да се спазва балансът.

Има ли бъдеще религията в модерния свят и какво е то? Съгласен ли сте с Бодрияр, който определя религията като един от екскрементите на историята, заедно с марксизма например?

Най-напред не мога да се съглася с аналогията. Въпреки че такива уподобявания не са редки, аз ще припомня, че марксизмът е замислен и осъществен като социална технология и в този смисъл той е принципно античовешки. Прокарвайки границата между доброто и злото между отделни социални групи, той по-скоро се родее с расизма, който също определя едни хора като "избрани", а други – като негодни. Християнската религия е религия на любовта. Тя носи в самата себе си неизтребим хуманистичен патос. Тя помага на доброто в нас да надмогне злото, което отново е в нас самите. Тя препоръчва не социална инженерия, а нравствено усъвършенстване. И точно това гарантира присъствието й във всяка епоха, включително днешната. Автори като Бодрияр залагат много на ефекта от скандализиращите твърдения. Но аз трудно се хващам на подобни въдици. Интересува ме повече истинността, а не ефектността на една фраза.

Вие – нещо странно за един философ – сте автор и на две поетични книги. Четете ли днес поезия? Любими поети, които препрочитате?

Литературните нрави от средата на 70-те ме отвратиха дотолкова, че в продължение на няколко години не посягах към произведения в мерена реч. Вкуса ми към поезията върна "Вечерен тромпет" на Борис Христов. След това чета внимателно, подбирайки авторите. Голямо откритие за мен беше Йосиф Бродски. Препрочитам Аполинер. Духовно сроден усещам Франтишек Хрубин. Радва ме, когато открия поет с непознато за мен име, някой млад човек, който живее поезията си, а не я конструира – макар и изкусно – от словесни елементи. За мен малко старомодно поезията остава преди всичко изказ на собствените ни меланхолии.