„Петкана“: модерното житие

Љиљана Хабjановић Ђуровић: Петкана
Лиляна Хабянович Джурович: Петкана. Православен роман
Преводач Ирина Дренска. София: Унискорп, 2008*

Света Петка е една от най-обичаните светици на Балканите, може би най-обичаната след Света Богородица. Така е при всички православни балкански народи, но при сърбите — особено: там светицата е издигната в истински култ. Ние я наричаме „света Петка Българска“, сърбите — „света Петка Сръбска“, румънците вероятно я смятат за румънка, още повече, че мощите на светицата почиват понастоящем в Яш. Всеки народ я има за своя сънародничка.

И наистина, мощите на св. Петка, подобно на други балкански светци, са обиколили по време на дългите си странствания, гонени от злочестини и заплахи, няколко балкански страни. Те са спирали и в Търново, и в Белград, за да намерят сигурно убежище чак отвъд Дунава, във Влашко. Тези посмъртни митарства, това посмъртно мъченичество на нашите светци са характерна черта на балканската святост. Да вземем например св. Сава Сръбски. Най-големият сръбски светител умира в Търново, по-късно мощите му са пренесени в Сърбия, странстват от град на град… за да бъдат в края на краищата публично изгорени на клада и пръснати в четирите посоки на света. Това става през ХVІ век в Белград, а жестокият посмъртен палач на светеца е Синан паша.

Но да се върнем към св. Петка. Въпреки нелепите спорове за нейната народност, тя принадлежи на всички нас и е част тъкмо от онова скъпоценно общо наследство, което ни обединява, а не от нещата, които ни разделят и противопоставят. Тя е покровителка на всички балкански народи и най-правилно би било да я наричаме „св. Петка Балканска“. Затова всеки популярен разказ, а да не говорим за роман, за светицата е почти обречен да породи широк интерес по нашите земи. Още повече, че творбата на г-жа Хабянович Джурович е първият опит от този род в съвременната литература. Светците рядко се радват на интерес от страна на писателите, а св. Петка, доколкото знам, не е привлякла досега нито веднъж тяхното внимание… Лиляна Хабянович Джурович е известна писателка в родината си, тя не е непознато име и в България: имаме на български една от предишните й книги — „Пауново перо“. Интересно е да видим как един модерен балкански автор, жена, чиято проза трепти от нервните импулси на съвременния градски живот, е успяла да направи такъв поврат към дълбокото минало, към житийното, сакралното, твърде далечно и чуждо на всичко днешно. Сериозно предизвикателство, наистина!

Не е лесна задачата, която си е поставила авторката. Има над какво да се замислим. Как да проникнеш в душевния свят на един светец? Как да го пресъздадеш отвътре? Все пак в повечето случаи писателят е част от грешното мнозинство на човечеството. За да разбереш отвътре светеца, трябва самият ти да си светец – но писателите рядко биват светци, а светците – писатели. (Не говорим за иноците-летописци и житиеписци – това не е онзи вид литература, който ни интересува тук). По-нататък, животът на светците, с изключение може би на мъчениците, е най-често лишен от външен драматизъм, в него липсват страсти, борби, омрази, провали – всичко, което е толкова примамливо за изкуството. Такъв е и животът на св. Петка. Той е равен, тих, посветен на една цел – погледът на художника почти няма за какво да се закачи. Смутен би трябвало да немее той над нейното житие. Историята на светеца е история на неговата душа. Но как да напишеш история на душата? За това се иска голямо майсторство. Покрай всичко друго, това е и много трудна художествена задача. Освен че писателят-грешник трябва да се превъплъти в своя герой-светец, той трябва да води читателя през един сюжет, състоящ се главно от пости, молитви, изкушения, пак пости, пак молитви… Какъв ли ще е онзи тайнствен похват на изкуството, който ще преобрази тази суха и безтегловна материя в нещо художествено, нещо вълнуващо?

За авторката на „Петкана“ този похват е хоровата, полифонична структура, който тя е избрала за романа си. Започва се с разказа на майката и се минава през свидетелството на още 15-20 разказвача, свързани пряко или косвено – понякога по доста неочакван начин – със светицата, като последната разказвачка е една бежанка от гражданската война в бивша Югославия. Освен земните хора, в този хор от свидетели намираме и един ангел, демона, който изкушава героинята, св. Мария Египетска и дори Пресвета Богородица. Всички те сякаш се явяват на сцената, за да дадат показания, и се оттеглят, давайки път на другите.

Този оригинален метод на повествуване може наистина да динамизира, да освежи в значителна степен простичкия житиен наратив. С възможностите, които той дава, творбата би могла да добие размах, разчупвайки ограничеността на отделното „аз“ чрез полифонията на множество човешки гласове. Но успява ли авторката да използва тези възможности?

Първото спорно нещо според мен е включването на самото това „аз“ на светицата като свидетел наравно с другите свидетели. Другите разказват за нея и тя сама разказва за себе си – получава се смесване на нивата, уеднаквяване на гледните точки. Едновременното „изслушване“ и на героинята, и на разказвачите натрапва неволни асоциации със съд, на който са извикани и подсъдимият, и свидетелите. Дали не би било далеч по-издържано решението да се даде думата или само на светицата, или – което е по-добрият вариант – само на разказвачите за нея?

Не в това обаче е главният проблем на романа… За да бъде на висотата на собствения си метод, авторката би трябвало да е способна да се превъплъщава в най-разнообразни герои. Но тъкмо за това не й достигат сили и майсторство. Всички герои говорят с един глас – авторския. А би трябвало не само мисленето, но дори и езиците им да са различни. Всеки монолог на всеки герой трябва да има свой специфичен стил. Вместо това виждаме само авторката, която сменя маските, мъчи се да говори ту като майката на Петкана, ту като арабин-камилар, ту като Света Богородица… (А дали изобщо е уместно да говориш от името на Богородица? Оставаше и Бог да участва като един от персонажите, от чието име се води разказът!)

Въпреки многото повествуватели разказът протича някак монотонно, без жива динамика. Да, ще повторим пак, че художествената задача при сюжети от този род е трудна. И възвишеността на темата сковава художника, и собственото му благочестие и благоговение пред светеца-персонаж. В литературните опити от този род понякога е трудно да се освободиш от тенденцията към житийно стилизиране, умилителност, дори сладникавост. Авторката на „Петкана“ почти и не прави опит за това. Виждаме всички елементи на житийното: благочестиви родители, останали дълго бездетни, чудесно раждане на героинята (подчертава се от авторката, въпреки че от текста не става ясно в какво точно е чудото). Благочестивата девица се отказва от всички земни неща, които вълнуват нейните връстнички, напуска дома си и отива в Цариград, където прекарва времето си в молитви по храмове и манастири. Още по това време народът започва да я почита. Един малко сладникав откъс ни разказва от името на неназован пастир от околностите на Цариград за нейните усамотени молитви и съзерцания в полята, и че пастирите спорели „дали тя е горска или морска фея“. Впрочем, прекалената идиличност на повествуването се усеща от авторката, и тя извиква свидетели с по-неочаквана гледна точка: един цариградски младеж, който е влюбен в героинята, и преситената сластолюбива императрица Теофана – тя се дразни от присъствието на благочестивата девойка и я нарича „змия“ (с. 55).

Следва отиването в Светата земя и пустинята. Доста неубедително изглежда камиларят-водач на поклонниците, отново безименен, за когото не научаваме почти нищо освен това, че той има неочакваната дарба да чете чуждите мисли (с. 73). С тази дарба, останала впрочем съвсем необяснена и загадъчна за читателя, той прониква в мислите на Петкана, за да се порази и да ни каже, че тя е съвсем различна от другите хора. С това мисията му, както изглежда, е изпълнена, и той потъва отново в небитието (с. 75).

Пребиваването в пустинята е най-важната част както от едно житие, така и от творбата, вдъхновена от него. Именно тук се извършва преображението на земния човек в светец, тук е голямото изпитание, борбата с адските сили. Това е ядрото на разказа. Авторката разбира това и хвърля доста сили, за да покаже динамиката на вътрешния живот на душата, нейните борби и старадания. Идилизмът и схематичността на „ранната“ Петкана са изоставени, сега вече тя ни е показана по-отвътре, като реално човешко същество. Жестоките изкушения са предадени доста плътно, майсторски, усещаме почти физически болката на героя. Ярка е, например, сцената, в която подвижницата, чието съзнание е помрачено от болезнена, внушена от демона лакомия, се нахвърля и сякаш разкъсва със зъби хляба, който й донасят, без да може да се насити, и чак после се опомня с ужасен срам (с. 88). Другите изкушения също са описани убедително. От друга страна, в самата избрана от авторката подредба на изкушенията по предварително начертана схема – от най-грубото (чревоугодието) до най-финото (гордостта), в строен ред, разделени от интервали, като вече описаното веднъж изкушение не се повтаря – има нещо ученическо, катехизисно. Авторката сякаш се е стремяла да следва съвсем буквално „Лествицата“ или други богословско-аскетически писания¹. Но от това текстът добива не толкова богословска автентичност, колкото схематичност и назидателност. Знаем предварително и във всеки момент с какво ще завърши борбата (е, то отчасти е и неизбежно, след като става дума за житие на светец).

Мисля си за класическите образци. „Изкушението на свети Антоний“ – блестящ пример за художествено разработване на темата. Да, Флобер със сигурност не се е ръководил от Добротолюбието; не е имал желанието да се хареса на благочестива католическа или православна аудитория; творбата му е пълна с подигравки с вярата и богохулства; читателят се губи сред чудовищните образи и гротески като в гора. И все пак тъкмо чрез тези гротескни видения, сатанински фокуси и безумства усещаме – и колко непосредствено и живо! – страшната воля на Изкусителя, жестоката му мощ. Бидейки на пръв поглед твърде далеч от всякакво богословие, авторът ни внушава с невероятна художествена изразителност тъкмо една богословска истина.

Но да се върнем към „Петкана“. Сред слабите страни на книгата са недостатъчната жизненост, историческа достоверност. Почти няма детайли от епохата, обстановката, бита. От един доста условен Цариград се пренасяме в още по-абстрактна пустиня². Авторката така и не успява да ни убеди да повярваме в реалността им. На моменти имаме усещането, че героите се реят извън реалното пространство и време; със същия успех те биха могли да живеят и през втори, и през осемнайсети век. Диалозите са малко, не достигат конкретни епизоди, живи срещи, сцени. В повечето случаи те са преразказани. Дали защото авторката е искала да следва житийния образец? Но това все пак е роман, а не житие. За една художествена творба този начин на разказване е твърде рехав.

Неприятно впечатление оставят фактологичните грешки и анахронизми. Да вземем например датите, посочвани от героите. „През пролетта на деветстотин шейсет и трето лето Господне…“, казва Петкана (с. 31). „Хиляда и първа е запомнена като година на бляскави победи…“ – момчето от Епиват. Също и патриарх Евтимий: „Това беше през далечното хиляда двеста трийсет и осмо лето Господне…“ (с. 146). Е добре, не знае ли авторката, че хората в православния Изток са броили годините от сътворението на света, а не от Рождество Христово? Струва й се, че като използва израза „лето Господне“, ще наподоби средновековния начин на изразяване – а всъщност само натрапва на героите си латинското „anno Domini“.

На много места в текста срещаме „византийци“, „нашето византийско царство“. Дори императрица Теофана твърди, че е „съпруга на трима и майка на двама византийски царе“ (с. 54). Но жителите на Империята никога не са наричали себе си така! Те са се наричали ромеи (римляни), а държавата си – Романия (Рим).

Когато отива в пустинята, Петкана взима със себе си „най-необходимото: Библията, иконите на нашия Господ и Неговата Майка, мях с вода и един хляб“ (с. 79). Тоест авторката се опитва да пъхне в ръцете на своята героиня Библията като едно томче, такава, каквато я издават сега. Но през Средновековието не е имало такава практика – Библията да се преписва и подвързва като една книга. Били са преписвани отделните й части – Псалтирът, Четириевангелието, Апостолът и т.н. Най-често библейските текстове са подреждани за богослужебни нужди; оттам идват онези така любими за нашите предци изборни и богослужебни Евангелия, Апостоли, апракоси, паримийници. В действителност, за да вземе Библията със себе си, Петкана би трябвало да влачи цяла библиотека в пустинята.

Според романа главният храм на Цариград е наречен „в чест на нашата светица София“ (с. 30). Всъщност храмът е посветен на мистичната София – Божията Премъдрост, Христос, а не на св. мъченица София, а храмовият му празник е бил Рождество Христово.

Сред светините на града е посочен „убрусът на Вероника“ (с. 30). Легендата за Вероника е позната на Запад. Източното предание свързва убруса (Неръкотворния образ) не с Вероника, а с едеския цар Авгар.

Пастирите от цариградските околности наричат героинята „фея“. Хайде де, какви са тези феи в устата на малоазийски овчари от десети век? Феите са същества от шотландския и уелския фолклор, византийците и понятие не са имали за тях. Един малоазиец-грък би трябвало да каже „нимфа“ (но може би това звучи недостатъчно възвишено?).

От разказа на патриарх Евтимий читателят остава с впечатлението, че той не е написал нищо друго освен житието на св. Петка, или най-малкото, че това е най-важният труд на живота му (с. 149). В действителност патриарх Евтимий е написал и много други жития и слова, той е един от най-плодовитите книжовници на средновековна България. Кое от тях е било най-важно за него, ние не можем да съдим. Не е вярно и това, че той е първият житиеписец на св. Петка. Първото й житие е написано по поръчение на цариградския патриарх Николай Музалон още през ХІІ в.

Поразява елементарността на много от тези грешки. (Може би познавачите на епохата ще открият и други – аз се ограничих само с онези, които са на повърхността и бодат очите). Със съжаление трябва да заключим, че авторката просто не си е дала труд да опознае достатъчно сериозно епохата, която описва. Ограничила се е само с житието на светицата… Този низ от небрежности, разхвърляни из книгата, озадачава, огорчава. Може ли писателят да подхожда така небрежно към материала си? За да напише „Саламбо“, Флобер е изчел цяла библиотека. Понякога само за един детайл, споменат мимоходом, той е правил издирвания и е водел многоседмична преписка. Същата взискателност намираме и при другите големи художници. За съжаление г-жа Хабянович Джурович не е последвала техния пример…

Има ли в книгата сполуки, добри страни? Разбира се. Въпреки сериозните забележки, които могат да се отправят към авторката, самата оригиналност на идеята, полифонията като метод на разказване заслужават похвала. Дързък похват е и въвеждането на трансцендентни, свръхестествени разказвачи, размесването им със земните хора. Така виждаме героя не само от земята, както сме свикнали, но и от небето, а също и от преизподнята – една почти библейска обемност на визията, напомняща за Книга Иов и пролога на „Фауст“. Виждаме Петкана с очите на двете сили, които се борят за нея: ангела (от контекста разбираме, че това е архангел Гавриил) и демона (Сатаната). Особено впечатляващ е монологът на пъкления княз, това своеобразно „интервю“ с него от ада. От него научаваме, например, че обикновените зли души не са достойна плячка в очите на дявола; той ги брои само като загуби на своя противник. Единствено великите души могат да заситят демонското честолюбие (с. 110). Доколкото мога да съдя, това е един от малкото опити в световната литература (особено в тази с християнска насоченост!) да се даде думата направо на врага на човешкия род.

Свеж момент (и исторически напълно възможен) е докосването на героинята до света на Изтока, на исляма. Това притуря към разказа екзотичен нюанс, а към образа на светицата – още един поглед, този път на хора от друга цивилизация. В пустинята за нея се грижи едно арабско момиче, бедуинката Зейнеба – топъл женски образ³. Трогва ни тази детски-наивна привързаност на чедото на пустинята към православната светица. Все пак ни се иска животът на бедуинското племе да бъде описан с повече подробности, а не само маркиран, както прави авторката.

Като българи не можем да не изпитаме топло чувство и от присъствието на св. патриарх Евтимий. Съвсем естествена е появата му в редицата на свидетелите. Така и средновековна България – и то в най-трагичния си момент, преди и по време на падането под турско робство – влиза в художествената цялост на романа. Авторката успява да предаде в кратки страници и светлата мъдрост на светителя, и бащинската му загриженост за християнския народ, и ужаса от турското идване, рухването на Търново, цялата трагедия на народа.

Чудесен е последният откъс – разказът на бежанката в края на книгата. Това е история на едно прокудено и разпиляно семейство по времето на гражданската война от 90-те години в Югославия. Мъжът е мобилизиран, жената и детето бягат от родния град, за да спасят живота си. Мракът и ужасът на всичко това са предадени с голяма сила. Впоследствие св. Петка (традиционно силно почитана от сърбите) помага на семейството да се събере отново. Покъртителен разказ – дори само заради него си струва да прочетеш цялата книга. Сама по себе си тази история е завършена малка новела – а като финал на книгата за св. Петка поставя силен, изразителен последен акорд.

И тъй, каква оценка ще дадем на „Петкана“? Лиляна Хабянович Джурович е несъмнено даровит автор, но и летвата е вдигната много високо. Избраният сюжет е труден, темата – девствена и неразработена от изкуството: писателката почти не е имала образци, на които да се опре. Видяхме доста грешки и недостатъци. Да, има ги. И все пак, затваряйки книгата, разбираме, че сме готови да ги простим заради онова топло, неподправено чувство на преклонение и любов, което се излъчва от нея. Авторката не подхожда към темата със студенината на професионалния литератор, тя е вложила сърцето си във възхвалата на своята любима светица – а любовта, както казва апостолът, покрива всичко (1 Кор. 13:2). Вярваме, че св. Петка ще приеме благосклонно този поднесен й от чисто сърце дар.

А за читателите от балканските страни това е прекрасен повод да се отърсят поне за миг от змийската магия на чуждото, от англосаксонската помия, която залива очите и ушите им. Няма ден, в който да не слушат за лигавите светила на Холивуд, за вашингтонски политици-убийци и содомити-певци – ето една книга, в която ще прочетат не техните грозни имена, а тихото име на Божията угодничка, името на своята светица. „Петкана“ е добър повод да научат нещо за нея. Да усетят, че има все още кътчета в народната душа, които не са напълно отровени и изпотъпкани.

В заключение ще си позволя да дам една препоръка на зараждащото се, както ми се струва, литературно течение, което бих определил – тръгвайки от авторовото подзаглавие „православен роман“ – като „православна проза“. Негови характерни черти са съзнателната вярност към православието, отразена в сюжета и героите, търсенето на теми, свързани с вярата, учението на Църквата, светците, интересът не само към всекидневния живот, но и към свръхестественото, чудесното. В България засега познаваме това течение от преводи – доскоро само от творбите на Юлия Вознесенская⁴, сега и от „Петкана“, – но в други православни страни, особено в Русия, то набира скорост. (Успоредно с него върви и развитието на православното игрално кино, засвидетелствано от филми като „Остров“). Нов естетически феномен се заражда пред очите ни. Пожелаваме му „на добър час“ – и дано да ни зарадва с наистина високи постижения, достойни за величието на темите, с които се е захванало.

Ще повторя: наистина високи. Очакваме много; бъдете достойни за величието на вашия предмет. Той изисква мощ и размах, а не занаятчийско разкрасяване на дреболии. Не искаме сладникавост, „попски“ вкус, духовен и стилов кич. Православната художествена литература трябва да бъде далеч от съблазънта на естетическия минимализъм, от стремежа да угоди на тясно-клерикални вкусове и среди. Това, че изкуството е православно, не значи, че то не е и общочовешко, че е свободно от задължението да се съобразява с великите образци и естетическите закони. Православното изкуство не е клерикално изкуство. И като всяко истинско изкуство то трябва да си поставя максимални задачи, да следва най-високите образци.

Като литературно течение „православната проза“ се е зародила сега, но това не значи, че тя изобщо няма предшественици и образци, върху които да се опира. Сред тях има и велики писатели, ще посоча само някои, които ми идват веднага на ум: Достоевски („Братя Карамазови“), Лесков („Съборяни“, „Смешникът Памфалон“ и други), Лев Толстой – някои от късните му разкази и притчи по мотиви от християнския фолклор. За „Изкушението на свети Антоний“ вече споменахме, но малко се знае, че Флобер е бил привлечен и от житийната тема – „Легендата за св. Юлиан Гостоприемец“ е чудесен пример за това. (И образец за автори като г-жа Хабянович Джурович, които биха искали да работят в тази насока). А нима най-големите постижения на европейската литература не са вдъхновени от християнски (напълно православни в основата си) теми и сюжети? „Божествената комедия“. „Изгубеният рай“. „Фауст“. Ето тези образци трябва да има пред очите си православният поет или писател. Да, летвата е наистина висока – но без порив към най-високото, изключителното няма изкуство. Както и истинска човечност.

*[поръчай]

Бележки

¹ За романа си авторката е наградена с ордена „Св. Сава“ от Синода на Сръбската православна църква. И наистина, оставаме с впечатлението, че тя се старае да пише тъкмо така, че да се хареса и да угоди на читателите с расо. Просто виждам как някое духовно лице кима с глава и поглажда доволно брадата си, когато героинята на романа заявява чинно и благонравно, сякаш е на изпит в Богословския факултет: „Живеех според съветите на св. Йоан Златоуст и на други светоотечески напътствия за постигане на духовно подвижничество“ (с. 86). Много места от книгата са сякаш буквално заети от катехизиси, православни брошури и богословски помагала. Такъв ли е начинът за писане на един „православен роман“? Естетическият канон на зараждащата се православна проза? Ако е така, страхувам се, че тя няма да успее да напусне малкия свят на църковните магазинчета и манастирските сергии. Трудно ще й бъде да разтърси човечеството.

² Този момент от романа е просто несериозен. Героинята пътува през страшната пясъчна пустиня сама, без път и водач, без да знае къде отива, въоръжена само с един хляб и мях с вода. Авторката я кара да върви по пясъците денем, под палещите слънчеви лъчи, пеш (с. 79). В действителност в тази ситуация Петкана щеше да загине ако не на първия, то със сигурност на втория ден. Ще кажат, че тя е била светица и се е ползвала от свръхестествена помощ. Като християнин не мога да отричам възможността за това, но все пак тя е била човек, а не ангел, и е живеела в нашия грехопаднал свят с неговите закони. Да, Господ е можел да я пренесе от Цариград в пустинята и по въздуха, но не го е направил, нали? Чудото не е част от всекидневието, дори и в живота на светците.

И каква е тази пустиня, в която „ветровете разнасят семе и го скриват“, за да „разцъфти в разкошни цветове и форми“ (с. 86)? Това пустиня ли е, или тропическа джунгла? В пустиня от вида, който е посочен от авторката, не расте нищо извън оскъдната растителност в оазисите, това е мъртва земя.

³ Арабското име е Зейнеб или Зейнаб. „Зейнеба“ е съвсем излишно пославянчване. И като стана дума за това, не мога да не отбележа и една грешка на превода: главното светилище на исляма е посочено като „Чаба“ (с. 72). Ясно е, че преводачката се е подвела от сръбското Ћаба – но правилното на български е Кааба.

⁴ Юлия Вознесенская: Моите посмъртни приключения. Превод Венета Дякова. София: Омофор, 2006. [поръчай]