Учението за просперитета

Днес е нещо нормално да се говори за просперитет и в това няма нищо осъдително. Всеки способен човек може, а и трябва да развива своя талант. Но просперитетът може да има и други, духовни измерения. В тази глава ще разгледаме учението, което проповядва, че вярващите в Иисус Христос трябва да просперират във всяко отношение. Християните трябва да бъдат материално богати, здрави и духовно доминиращи над силите на мрака.

Това учение е естествено следствие от разбирането на учителите на просперитета, че Христос, заставайки на нашето място, отъждествявайки се с нас, ни е предал цялата Си власт над материалния и духовен свят. Затова тук ще бъдат взети под внимание концепциите на движението относно въпросите за безусловното изцеление, богатството на християнина и авторитета на вярващия.

Тези доктрини са най-често проповядваните от учителите на просперитета и затова с тях е отъждествявано и самото движение. Няма да е пресилено, ако кажем, че другите доктрини остават в сянката на предстоящите за разглеждане идеи, свързани с просперитета. Тази оценка почива на самото поведение и служение на религиозните водачи на просперитета. Милмън Харисън пише, че по време на Първата годишна финансова конвенция, която е продължила седмица, най-известните проповедници на Учението за просперитета на движението на вярата – Крефло Долар, Джон Аванзини, Лерой Томпсън и Маркъс Бишъп – „учили вярващите какво Библията всъщност говори за волята на Бога относно богатството на вярващите. (…)

В центъра на цялата тази активност (М. Харисън говори за семинарите, службите и др. – бел. моя, Т. С.) била вярата в Божието желание да даде финансов просперитет на християните…“¹. Подоб#но изказване показва какво проповедниците възприемат като особено важно за вярващите. Отговорът е: материалното благополучие на своите последователи, респективно на тях самите.

Властта на вярващия

Проповедниците на просперитета учат своите последователи, че властта, която принадлежи на Господа Иисус Христос, сега принадлежи на нас: „Когато Исус се възнесе, Той предаде авторитета Си на Църквата. Той е глава на Църквата, а вярващите изграждат тялото. Авторитетът на Христос трябва да бъде продължен от тялото, което е на земята. Христос е поставен в дясната ръка на Отца – мястото на авторитета, и ние сме поставени с Него“². В същата книга той пише: „1 Кор. 6:17 казва: „А който се съедини с Господа, е един дух с Него“. Ние сме едно с Христа. Ние сме Христос. Ние сме поставени в дясната ръка на Бога в Небето. Всички неща са поставени под нашите нозе“³.

Като изхождат от тази основа за предадения авторитет, тези проповедници казват, че ние имаме власт над всичко в този свят: „Божият план за нас е да управляваме и царуваме в живота (Рим. 5:17). Това означава, че ние трябва да управляваме и царуваме над всичко, което се отнася до нас – обстоятелства, болест, бедност (…) и всичко друго, което би ни пречило…“⁴. Като вярващи, на които е предаден Христовият авторитет, ние имаме власт и над дявола. Не избрани, а всеки християнин трябва да прилага своя авторитет.⁵ Той може да направи опит да ни владее, но ние трябва да му се противопоставим. Властта на сатаната се простира над невярващите, които още се намират под неговото управление, а по отношение на християните той е поставен в неизгодно положение. За да изрази тази идея, Джери Савел прави следното разяснение: „Вие може да кажете: „Но, братко мой, Библията ни казва, че той реве като лъв и търси кого да погълне“. Тя не казва, че той е лъв, а казва „като лъв“ (1 Петр. 5:8). Той не е никакъв лъв, а само се опитва да изглежда такъв! Ако го погледнете отблизо, ще видите, че няма никакви зъби. Исус му ги изби, долу, когато беше под земята, в ада“⁶.

Не е необходимо да се превеждат повече цитати от съчиненията им, за да стане ясно, че проповедниците, за които пишем, принизяват изкупителната жертва на Господа Иисус Христос. Авторитетът, за който те пишат, е лишен от всякаква одухотвореност, а благодатната Божия помощ няма място в това учение. Човек има цялата власт да управлява своя живот – обстоятелства, болести и т.н, власт, която прави Бога ненужен.

Обективността изисква да кажем, че те не отричат явно намесата на Бога. Но това наше заключение е естествено следствие от тяхното разсъждение за авторитета. Ние сме с Христос отдясно на Отца. Ние и Христос сме едно, защото, бидейки в Него, сме получили власт, която трябва да прилагаме. Всеки от нас поотделно. Как? С положителна изповед и прилагането на духовни закони. Затова учителите на просперитета трябва да признаят този пропуск. Техните разсъждения в един момент правят Бога ненужен, а християнина – активен единствено по въпросите, които се отнасят за неговото духовно воюване. Много малко се говори за лечение на душата, за борба, която предполага очистване. Направеният тук извод е в съгласие с предходните, свързани с учението им за вярата и положителната изповед.

Истинската власт на вярващите

Със сигурност може да се каже, че разглежданото тук религиозно движение по всякакъв начин се опитва да покаже на своите последователи, че те са царе в този свят. В тяхна власт е всичко, защото те царуват с Иисус Христос. Всеки християнин знае, че животът на Господа Иисус Христос е наше въздигане, че ние участваме в Неговата пълнота. Учението за властта на вярващите не произхожда от просперитета. Много преди Хегин и Коупланд да започнат да проповядват за власта на вярващите, Джон Макмилън, Дороти Трудел, Андрю Мъри, Чарлз Спърджън, Артър Пиърсън и др. полагат основите на това учение.⁷

Никой не може да отрече, че тези, които са в Христа Иисуса, имат власт над нечистите сили и греха. Но тези харизматични водачи, както по-късно и К. Хегин, не говорят за проява на сила, а за авторитет, който вярващият притежава поради своята вяра в Иисус Христос. Често цитиран текст е: „Ето, давам ви власт (εξουσία) да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди“ (Лука 10:19). „Εξουσία“ е превеждана като „Authority“⁸, което според Хегин e делегирана сила⁹. Накратко, ние имаме дадени от Бога права да властваме над силите на мрака. Силата следва властта. Ние просто прилагаме нашия авторитет, който Бог ни е дал.

Когато Кенет Хегин се спира на текста от Посланието на св. апостол Павел до ефесяни: „Прочее, братя мои, усилвайте се в Господа и в мощта на силата Му“ (6:10), приема, че тези думи на апостол Павел се отнасят към авторитета на вярващите. Ние трябва да вдигнем ръка към дявола и да му кажем да не се приближава към нас. „Използвайте вашия авторитет“¹⁰, пише той. Той неведнъж настоява, че всеки един християнин трябва просто да заповядва на силите на мрака, защото те нямат власт над нас. Но означава ли нашето облагодатяване безусловен просперитет и неограничена власт? Или въпросът по-скоро трябва да бъде: как да разбираме силата (властта) на християнина? Какво е значението на духовното възрастване, когато става дума за духовна борба или „власт“? Учителите на просперитета се позовават на Еф. 1:20–23; 2:6: „С тая сила Той действа в Христос, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в този век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълва всичко във всичко“; „и възкреси (нас – бел. моя, Т. С.) с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“, за да покажат, че ние сме с Иисус Христос отдясно на Отца и затова всички небесни и земни сили са ни подчинени. Спирайки се на горните два стиха, Хегин пише: „Целият авторитет, който бе даден на Иисус, принадлежи на нас чрез Него и ние можем да го упражняваме“¹¹. Проблемът тук обаче е комплексен. Той се отнася до цялостното възприятие на вярващия. Православната богословска мисъл не отрича дълбоката връзка между човека и Бога. Христовото спасително служение възстанови съкровеното общение между Бога и човека. Всичко, което Господ извърши, се заключава в Неговата безкрайна любов да отвори съкровищницата на Царството небесно и да излее неизказаните дарове на Духа. Именно затова Той основа Църквата, изпращайки Духа на истината, за да можем ние още тук да предвкусим небесните блага.

Църквата е мястото, където небесното и земното се събират – тя предава и приобщава към пълнотата на Божеството. Господ Иисус Христос донесе като дар на хората Светия Дух, та с помощта на Неговите благодатни сили те да вселят в себе си пълнотата на Божеството. Църквата обладава всички дарове на троичното Божество¹². А Църквата е там, където е Христос, нейният Глава. Разсъждавайки върху Еф. 1:22–23, св. Йоан Златоуст пише: „Църквата е осъществяване на Христос, точно както главата допълва тялото, така и тялото допълва главата“¹³. По този начин Христос ни е почел с чест, която е по-голяма от тази на ангелите и архангелите. Но светецът никъде не споменава за някаква власт на християните, която да им позволява да управляват с авторитет своя живот или да властват над обстоятелствата. По-скоро, бидейки тяло Христово, ние трябва също да понасяме несгоди, подобно на Неговите. Необходимо е да понесем своя кръст¹⁴.

Затова можем да говорим, че християнският живот е иконичен, защото отразява живота на Господа: „… а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света“ (Гал. 6:14).

Тези размисли на св. Йоан Златоуст имат кенотично и евхаристийно обяснение. Божественият Логос приема в Своята ипостас цялото човешко естество и без да се разделя ипостасно с него, го въздига обожено¹⁵. Заставането отдясно обаче не изразява място, защото топологични#те представи са неприемливи за Бога. С тази образност по-скоро се открива предвечното отношение на Отца и Сина – посочва се онтологична връзка между двете ипоста#си на Бога. Пребъдването с Иисус Христос в небесата не се разбира буквално, а благодатно. Ние сме с Него и в Него и Той – в нас, доколкото сме се охристовили чрез Светия Дух. Всичко, което се говори, има основно есхатологично значение.

Ето какво Сам Господ говори за сядането отдясно на Славата: „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човешки седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка (…), ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:27–29).

Също в Мат. 20:23 Иисус Христос ясно говори, че сядането отдясно и отляво на Него ще се даде на тези, „за които е приготвено“ от Неговия Отец. Тези слова на Господа Иисус Христос, както и тълкуванията на отците¹⁶, явно показват, че ние само предвкусваме небесните блага с упование за пълно есхатологично разкритие. Бл. Теодорит Кирски наставлява, че „доколкото Той възкръсна, и ние възкръснахме с упование“¹⁷. Нашето съвъзкръсване с Христос е в надеждата. Но реално нещата ще станат явни в онзи век¹⁸. Затова и св. Теофилакт Български казва, че е приготвено „да седнат с Христа, които са претърпели мъките заради Христа“¹⁹. Всичко това означава, че Иисус Христос ни е открил пътя към Бога, но само посветилите се ще се възползват от небесните дарове. Бидейки членове на тялото Христово, сме призовани чрез подражание и участие да се богоуподобим. Св. апостол Павел пише, че е в родилни мъки, докато в християните се изобрази Христос (вж. Гал. 4:19).

Следователно по благодатния път на подражанието се стремим към съвършенство, което още не сме постигнали. Небесното пребъдване с Иисус Христос не е статично, а динамично. Църквата е изкупена с драгоценната кръв на Спасителя и всички християни са царско свещенство, но всеки получава благодатта „по мярката на дара Христов“ (Еф. 4:7). Или както св. апостол Павел казва: „Защото мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас. (…) Защото нашето спасение е в надеждата“ (Рим. 8:18, 24). Тези думи на апостола недвусмислено говорят против всякакво учение за власт и славно небесно пребъдване с Христос, а по скоро ни потапят в реалността на християнския живот, която преминава и през страданията. Благодатният, славен живот в Христа започва чрез тайнствата на посвещението. Кръщението е нашата смърт и възкресение в Христа Иисуса и начало на новия живот. В кръщението се осъществява подражанието на всичко, което Той е направил по време на Своето земно служение. Това подражание предполага и участие в Неговите страдания (срв. Кол. 1:24), нещо, което не се нрави на разглежданото тук движение²⁰.

Но и нашето съвъзкръсване с Христос, за което пише великият Павел: „Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот“ (Рим. 6:4)²¹, не е тъждество, а подражание. Ние запазваме своята свободна откритост към благодатта²². Това отново идва да покаже динамичната природа на християнския живот.

Затова и св. Кирил Йерусалимски говори, че в кръщението получаваме сила да се борим с дявола. Но тази духовна война не е толкова лесна, колкото настояват проповедниците на просперитета. На тази война светиите са се научили с дълъг опит от благодатта на Светия Дух, пише св. Силуан Атонски²³. Победата в тази духовна война зависи не от някакви делегирани правомощия или авторитет, а от духовното състояние на воюващия. „Цялата наша борба е за това, да се смирим. Нашите врагове са паднали заради гордостта и нас дърпат натам. Но нека, братя, смирим себе си и тогава ще видим славата Господня още тук на земята (Мат. 16:28, Марк 9:1), защото Господ дава на смирените да Го познаят в Светия Дух.“²⁴ Огромната разлика между Православието и Просперитета не е само в учението, но и в сърцето. Учителите на тази секта постоянно говорят за своето величие, власт и авторитет, а православните отци наблягат на покаянието и смирението. На необходимостта да водим постоянна духовна борба, за да достигнем сърдечна чистота. Така че победата не е даденост, а следствие от постоянното облагодатяване на вярващите.

Въпросът за безусловното изцеление

Съвременното учение за безусловното изцеление води своето начало от XIX в., когато голяма част от известните проповедници, като Джон Блумхард, Доротея Трудел, Ото Стокмайер, А. Гордън, Чарлз Фини, Аса Махан, Фийби Палмър и др., които подготвят основата за появата на петдесятното движение, започват да проповядват, че всеки християнин трябва да бъде изцелен. Едновременно с метафизичните религиозни групи те са хората, които стават идейни изразители на това учение, или по-скоро създават средата за появата на разглежданото тук движение. Като крайъгълен камък на своето учение те поставят Ис. 53:4: „Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога“. Това разбиране за изцелението по-късно преминава в петдесятните среди чрез Мария Б. Удуърт-Етер²⁵.

Учителите на разглежданата от нас секта усвояват тази концепция (независимо че Кенет Хегин твърди, че самият Бог му е дал откровение) и тя става неразделна част от техните проповеди и книги. Те учат, че болестта води своето начало от грехопадението, нещо, с което не може да не се съгласим. „Трите злини, които доведоха до болестта, са: дяволът, грехът и проклятието.“²⁶ От това те заключа#ват, че „болестта е духовно състояние, изразено във физи#ческото тяло“. Според тях ние, като християни, не трябва вече да боледуваме, защото Господ Иисус Христос отне болестите ни на кръста: „… изцелението е част от нашите изкупителни привилегии“²⁷. За потвърждение на това твърдение те привеждат доказателства от Ис. 53:4–5. Ето какво казва във връзка с това Улф Екман: „Той зае нашето място на кръста, така че ние не трябва да приемаме срама, наказанието и осъждането там, а вместо това да заемем Неговото място. (…) Кръстът е място на заместване и размяна. Какво понесе Той на кръста? (…) Той понесе болестите ни, за да бъдем изцелени чрез Неговите рани (Ис. 53:4–5)…“²⁸. Това е класическият стих, използван от учителите на просперитета. Както ще видим, те го прилагат и към проблема за богатството и властта на вярващия. Изграждайки своята богословска конструкция на основата на този перикоп от пророк Исая, както и на Мат. 8:17, 4:23, 8:16–17, 9:35 и др., те учат, макар и понякога противоречиво, че човекът може да има симптомите на болестта, но не и самата болест, защото тя е прикована на кръста преди 2000 години. Ето думите на един от най-ярките съвременни изразители на това учение, Бени Хин: „Чуйте ме. Исус няма да те изцели теб тази вечер, нито пък теб (…). Той ви изцели преди 2000 години. И всичко, което трябва да направите тази вечер, е да Го приемете. Приемете

Го, приемете Го…“²⁹. Същата идея изразява и Джери Савел: „Истината е, че изцелението не е някъде далеч от нас. Бог отдавна е предвидил да имаме изцеление. То е включено в нашето изцеление на кръста“³⁰.

Като приемат тази концепция за основа на своите разсъждения, те отиват в още по-голяма крайност. След като на кръста станала размяната и болестта няма власт над нас, ние трябва да пренебрегнем симптомите и да изповядаме своето здраве, въпреки че то още не е факт. Кенет Хегин казва, че не отрича болестта и симптомите, „понеже те са реалност“³¹. Въпреки това твърдение цялото му отношение към проблема говори обратното. По време на едно от неговите събрания била доведена при него жена, която не можела да върви. След като се молил за нея, той ѝ казал да стане и да ходи. Тя станала, но през цялото време викала Иисус да ѝ помогне. Хегин я прекъснал и я накарал да прочете 1 Петр. 2:24, след което я попитал в кое време е изразът „Чрез Неговата рана се изцелихме“. Естествено, жената казала, че е в минало време, на което той ѝ отговорил: „Ако си била излекувана в Христовите рани, тогава ти си излекувана сега, нали? (…) Вдигни ръцете си и погледни към Него. Започни да Го хвалиш, защото си излекувана – в сегашно време. Ти си излекувана. Няма да бъдеш, а си излекувана сега“³². Малко по-надолу в същата книга Хегин още по-ясно изразява своето учение: „Те (говори за вярващите – бел. моя, Т. С.) гледат на неправилни неща – на симптомите, на условията (…) и така ходят в неверие и разрушават ефекта на молитвата“³³. Ясно е изразена идеята за отхвърлянето на симптомите от Робъртс Лиардън: „Сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Исуса Христа Назорея стани и ходи!“ (Деян. 3:6). Това не идваше от естествения, материален разум на Петър. (…) Както виждате, в областта на духа всичко става Сега. Петър вече знаеше, че човекът е излекуван, въпреки че това, което виждаше с очите си, беше различно (подч. мое – Т. С.). В областта на Духа този човек вече беше изцелен и ходеше“³⁴.

С отричането на симптомите учителите на просперитета се присъединяват към метафизичните религиозни движения. Тъй като болестта има духовен произход, както те учат, лекуването също е духовно: „Божието лекуване е духовно. Когато медицината лекува, тя лекува с физически средства. Християнската наука лекува чрез ума, но когато Бог лекува, Той лекува чрез духа“³⁵. Глория Коупланд следва предходната мисъл: „Вие виждате, че всичко – включително и изцелението – започва вътре в нас. Вашето бъдеще е във вашето сърце“³⁶.

Във връзка с изцелението те винаги поставят положителната изповед като условие да го получиш. Ето какво е разбирането на Кенет Хегин по този въпрос: „Гледайте на отговора. Гледайте на себе си като на получил. Постоянно изповядвайте, дори при противоречиви данни, че Бог е чул вашата молитва, защото словото казва така. Тогава ще получите резултат“³⁷. За потвърждение привежда пример със себе си. Дълго след като бил излекуван от проблеми със сърцето, които имал, симптомите се появили отново. По време на молитва Господ му напомнил да не обръща внимание на своето тяло, но да се спре на словото. „Аз направих това и като си повтарях Божиите обещания в Евангелието: „Той взе нашите немощи и понесе нашите болести“, всеки симптом изчезна.“³⁸

Вижда се това, че християнинът трябва постоянно да повтаря определени заучени цитати от Писанието, в които се говори за обещани изцеления, за да може наистина да види в своя живот действието на Бога. А понеже то е обещано, същото ще бъде факт.

Един много важен проблем, свързан с движението, е тяхното отношение към съвременната медицина. Той е съществувал още при изцелителното движение от XIX век, когато много от поддръжниците на безусловното изцеление са обвинявали в неверие тези, които ходели на лекар. И наистина, ако те са последователни в своето учение, трябва да стигнат именно до такъв извод. След като Спасителят ни е освободил вече от болестта и от нас се изисква само да повярваме, тогава наистина няма нужда да търсим лекар. Точно това проповядват и съвременните учители на просперитета: „Вие не трябва да викате вашия доктор. Дори не трябва да отивате до аптеката…“³⁹. Кениън пише: „Ползването на медицината опровергава изповедта на вярата“⁴⁰.

Наистина би било пресилено, ако кажем, че те забраняват на своите последователи да посещават болници, но лекарската намеса се препоръчва на „по-слабите“ вярващи: „Някои хора не са достигнали тази степен на вяра, за да могат да получат изцеление“. Хегин се моли за една вярваща да бъде излекувана от лекар, но неговата намеса е необходима поради неверието на жената, т.е. по снизхождение⁴¹. За да се застраховат изцяло от упреците на критиците, те развиват идеята, че праведният Йов е страдал не за да бъде изпитана неговата вяра в Бога, а поради негативните си изповеди, които е правил: „Не беше Бог, който докара тези нещастия върху него. Самият Йов привлече злините чрез устата си. В гл. 6 Йов прави следното изявление: „Научи ме и аз ще задържа езика си“ (стих 24). (…) В крайна сметка Йов разбра, че чрез думите си е привлякъл многобройните нещастия, думи на страх, и точно това, от което се е боял, дойде върху него“⁴². Тази позиция също е плод на тяхното разбиране, че Бог не може да бъде проводник на такъв тип изпитания⁴³. Всички бедствия в живота идват от дявола. Бог не може да ни изпитва чрез болести, защото Той предаде Иисуса за нас, а ние трябва да господаруваме, не да страдаме. Това мнение проличава убедително в учението им за авторитета или властта на вярващия.

Тялото и изцелението в светлината на православното учение

Можем ли да учим, че християните трябва непременно да са здрави, при положение че през цялата история на християнството е имало, а и има велики Божии угодници, праведници, които са вършили велики чудеса, а в същото време са умирали от телесна немощ? Според разглежданото движение това се дължи на тяхното незнание. Но как може да се говори за незнание при тези, които са ни завещали чудните истини на вярата? Явно е, че не в незнанието е проблемът, а в нехристиянското учение, че на кръста ние получихме изцеление, от което сега трябва да се възползваме.

Православното богословие също приема, че грехопадението е причината за болестите и цялото разстройство на човека и творението. Отношението на Православието към спасението на тялото е положително, но не е разбирано като задължително освобождение от земните страдания. Спасението на тялото, както и на душата, е разглеждано в светлината на есхатологията като житейски процес, който намира своя пълен завършек в смъртта. Тялото, както и душата, също ще бъде спасено, но това спасение още не е постигнато. Християнинът наистина участва още тук на земята в благата на вечния живот, но тяхното пълно усвояване, което настъпва след смъртта, зависи именно от реалното участие на човека в живота на Бога – от неговия личен религиозно-нравствен опит.

Не можем да мислим, че още тук притежаваме пълнотата на небесните блага, благоденствието на тялото, както всъщност твърдят учителите на просперитета. Ясна позиция по този въпрос има руският богослов Сергей Зарин: „По такъв начин пълното, а не само във вид на залог приобщаване на тялото на християнина към „вечния живот“ съставлява – във формата на неговото земно битие – не реален факт, а само очаквана цел“⁴⁴.

Тази концепция намира подкрепа както в самото Писание, така и в цялото Предание. Св. апостол Павел пише, че спасението на тялото още не е постигнато, но го очакваме: „… и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Рим. 8:23). Спасението на нашето тяло ще се осъществи в пълнота едва в есхатона, когато Христос „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“ (Фил. 3:21).

В своето настоящо състояние тялото запазва тленността си. Колкото и да се грижим за него, то е подложено на страдание и немощ. У човека след грехопадението остава склонността към немощното и чуждото на Духа – душата търпи влиянието на тялото⁴⁵. И въпреки негативното влияние на тялото, то остава помощник на душата в нейното търсене на Бога. Православната аскетика запазва трезвото усещане за единството между душата и тялото. Колкото повече душата преуспява в търсене на Бога, толкова повече тялото предвкусва своето бъдещо преобразяване.

Православното разбиране за обожението на човека свидетелства за това мислене. Проникването на божествената благодат обхваща не само душата, но и тялото на подвизаващия се. Тялото става подобно на това на Мойсей и на архидякон Стефан, когато те сияели с несътворената божествена светлина⁴⁶. Следователно още тук ние предвкусваме пълнотата на битието, но то винаги успява да ни се изплъзне поради нашата собствена немощ. Затова не е редно да се говори, че още тук задължително обладаваме съвършенството.

Това разбиране не означава, че Православието не обръща достатъчно внимание на болните. Всеки пастир, би#дейки верен на апостолското предписание, се грижи и за физическото здраве на християните. Следвайки апостолската препоръка: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (Иак. 5:14–15), свещеникът извършва над болния тайнството Елеосвещение. Духовникът помазва болния, като чете определени за случая молитви. По този начин на болния му се предава Божията благодат, която лекува и въздига душата и тялото на страдащия.

Както показва перикопът от посланието на св. апостол Яков, вярата и покаянието са необходими условия за изцеление. Но това не означава, че болният винаги бива изцеляван. Ние споменахме за природата на тлението, която остава част от нашето земно съществуване. Причина за неизцелението може да бъде не само неверието, както учат учителите на просперитета, но също така промислителният, спасителен Божий план⁴⁷.

Свещеното Писание свидетелства, че невинаги вярващите са бивали изцелявани, и няма реална причина този факт да бъде отричан от учителите на просперитета. Апостол Павел казва: „Трофима пък оставих болен в Милит“ (2 Тим. 4:20). На друго място пише на своя близък приятел Тимотей да употребява и малко вино за стомаха си и за честите си боледувания (вж. 1 Тим. 5:23).

Светите отци на Църквата, водени от разбирането, че спасението на човека е основната цел на християнския живот, виждали понякога в страданията средство за осъществяването на тази цел. Без да забравят думите на Спасителя: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:38), както и Неговия страдалчески живот, за нашето спасение, отците учат, че страданията често са „стълба, която води към небето“⁴⁸.

Ясно пояснява смисъла на страданията св. Ефрем Сириец: „Не тук обеща нашият Бог да ни даде покой и Своето царство, защото Той определи този век да бъде за нас място за упражнение, изпитание и подвиг“. Тези думи на аскета свидетелстват в полза на спасителния смисъл на страданието. Още ранните християни са засвидетелствали своята вяра в Господа Иисус Христос с кръвта си, когато са били палени живи или хвърляни на лъвовете. По този начин страданието придобива по-дълбок смисъл. То става средство за очистване и усъвършенстване. Такова разбиране за скърбите е свойствено за целия християнски Изток. Именно поради това Бог дава на св. апостол Павел трън в плътта, за да не се възгордее и да погине. Сам апостолът изповядва, че ще се похвали със своята немощ (вж. 2 Кор. 11:30). Отново се уверяваме, че спасителният план на Бога е предпочитан пред твърдението за безусловно изцеление. Затова и православният християнин изповядва: „Да бъде Твоята воля, Боже“, а не както сектантите правят: „В раните на Иисус аз съм изцелен“.

Откъс от Богословие на просперитета. Православна критика от прот. Теодор Стойчев, „Омофор“ 2014

Бележки