Бракът е чудо на земята

В една своя беседа, посветена на християнското семейство, митрополит Антоний Сурожки казва: „Бракът е чудо на земята. В днешния разединен свят бракът е мястото, където двама души, благодарение на това, че са се обикнали един друг, стават единни; място, където разликите свършват и започва осъществяването на единен живот. Това е най-голямото чудо в човешките отношения: двама души се сливат в една личност; двама, обикнали се един другиго съвършено и докрай, стават нещо повече от просто двама души – превръщат се в единство”.

Тези забележителни слова на митрополит Антоний поднасям като скромен пастирски дар на младоженците в края на Тайнството Венчание. Моля ги да изсекат думите на владиката върху сърцата си като върху каменни скрижали (ср. Изх. 32:15-16) и да градят брака си с ясното съзнание, че възприемайки го като чудо, ще запазят през целият си семеен живот „радостта на брачното съжителство“ (из молитвата за скрепяване брачните връзки ).

А бракът наистина е чудо. Божие чудо, сътворено и установено в чудно време. Когато „бяха свършени небето и земята и цялото им войнство…” (Бит. 2:1), „при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост” (ср. Иов 38:4, 6-7), Бог сътвори „човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори… И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам…И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът” (Бит. 1:27, 2:18, 2:21 – 24). „И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я…” (Бит. 1: 27 – 28).

Колко удивително е това!? С началото на живота на света започва и началото на брачното съжителство между мъжа и жената. Започва с Божие благословение за раждане на деца: „плодете се и се множете“ (Бит. 1:28), и със задачата да се грижат за цялото Божие творение: „пълнете земята и обладайте я“ (пак там).

Да обърнем внимание на сътворението на жената от Адамовото ребро (вж. Бит. 2:21) и първата среща между двамата – между Адам и жената.

Най-напред Господ Бог направил „да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици…“, и ги завел „при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ…” (Бит. 2:19). Човекът дал имена на „всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове”, но в цялото това многообразие от живи същества за него не се намерил „помощник, нему подобен.” (Бит. 2:20). Защо? Защото, както казва митрополит Антоний Сурожки, „в сърцето на човека при това запознанство с „всяка жива душа“ не се появило ласкавото, пламенно и тихо влечение един към друг, което събира мъжа и жената в неразлъчното брачно единство. Сред „земните и небесни твари сърцето на Адам не открило и не разпознало себе си в другия”.

Но нe било така при срещата с жената. Още щом я видял, отбелязва архим. Емилиан Симонопетрит, Адам я познал и „почувствал, че (тя – б. а.) не била нищо друго, а част от самия него“. Затова и по най-категоричен начин показал това с думите си: „ето, това е кост от костите ми и плът от ми…” (Бит. 2:23). Дал Богу знак, че е открил помощника „нему подобен” (Бит. 2:18), към когото ще се прилепи и ще бъде с него „една плът” (Бит. 2:24).

Тази категоричност в познаването на жената не произлязла само от това, че Адам видял Ева с телесните си очи. Или дори защото тя била „взета от мъжа си“ (Бит. 2:23), а защото я познал със сърцето си, и „оставяйки настрана външните черти и звука на гласа,… видял в жената онази дълбочина, която е „образът Божий”, какъвто бил сам той и който трябвало да „храни и съгрява (Еф.5:29); (митрополит Антоний Сурожки).

Не е ли чудо тази първа среща между мъжа и жената? Не е ли чудо, че и днес двама души, напълно непознати един за друг, никога не подозирали за своето съществуване, или пък разминавали се много пъти, без да си обърнат внимание, в един момент се срещат, и по някакъв необясним и за тях самите вътрешен начин, разбират, че са един за друг. Появява се искра, после пламък. И огън. Мъжът си казва за жената: „ето, това е тя”. Жената си казва за мъжа: „ето, това е той”.

Те не са в състояние да изразят чувствата си с други думи, освен с възклицанието, дошло от дълбочината на сърцата им: „Боже мой! Колко е прекрасно…”.

Митрополит Антоний казва: „В този миг на първата среща, само гледаме и се изумяваме от открилата се пред нас красота на великия Божий промисъл за човешкия род – да срещнеш Бог чрез срещата с другия“.

В Тайнството Венчание свещеникът, сваляйки венците от главите на бракосъчеталите се за общо съжителство, се обръща към младоженката с пожеланието: „И ти, невесто, възвеличи се като Сарра, развесели се като Ревека и умножи се като Рахил, радвайки се на своя мъж… защото Бог тъй е благоволил“ (Требник, Тайнство Брак, с. 134).

Вижда се, че не човешка, а Божия воля е жената, да се радва винаги на мъжа си. Същото обаче в пълна сила се отнася и за мъжа. Старецyt Емилиан Симонопетрит казва: „Радостта винаги се съединява с любовта… Както една хартийка има не само една страна, а две, точно така любовта не може да бъде истинна, ако я няма другата страна – радостта. Всяка любов към човек, всяка любов към духовния живот, към Отца, към Сина, към Светия Дух, към каквото и да е, е лъжлива, ако я няма радостта. По такъв абсолютен начин любовта е свързана с радостта!“. Така пожеланието: „радвайки се на своя мъж…“ или „радвай се на своята жена“ означава: „обичай своя мъж“ или „обичай своята жена“, „изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки“ си едни на други“, така, сякаш се служи „на Господа, а не на човеци“ (вж. Рим. 6:6-7)…

При свалянето на венеца на младоженеца, свещеникът му пожелава: „Възвеличи се, младоженецо, като Авраам, бъди благословен като Исаак и умножи се като Иаков, ходейки в мир и изпълнявайки в правда Божиите заповеди” (Требник, Тайнство Брак, с. 134)…

Наистина, св. ап. Павел призовава жените към покорство спрямо мъжа, защото той е „глава на жената“ (Еф. 5:22). Но от това не произлиза, че него му се делегират някакви специални права над жената, права на съпруг-господар. Напротив. Светият апостол ясно казва: „Вие, мъжете, обичайте жените си като себе си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото… Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича… никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява…“ (Еф. 5:25-26, 28-29).

Истинският авторитет на мъжа (на съпруга) не идва от господството със сила, а само и единствено от ходенето в мир и изпълнение в правда, справедливо и безкористно на Божиите заповеди. Като глава на жена си (на съпругата), а и на цялото семейство, той е този, който по примера на Господ Иисус Христос, трябва да каже на нея и на децата, които Бог им е дал: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). С този пример съпругът и бащата ще превърнат носенето на семейния кръст в иго благо и бреме леко (вж. Мат. 11:30), имайки пълното уважение и подкрепа на останалите членове на семейството.

Ако Господ Иисус Христос, обобщавайки Божиите заповеди, казва: „Първа от всички заповеди е:… възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила… Втора, подобна ней, е: „възлюби ближния си като себе си“ (Марк 12:29-30), то кой тогава е най-ближен за мъжа, призован да „остави баща си и майка си“ и да „се прилепи към жена си“, за да бъдат (двамата) една плът“ (Бит. 2:24), ако не жената, с която по своя воля и с Божия благословия се свързва в Тайнството Венчание. И кой е най-ближен за жената, ако не мъжът, с когото чрез това Тайнство тя се свързва в неразривна връзка, и то такава, че онова, „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Марк 10:9).

Св. ап. Петър се обръща към съпругите: „Вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та, ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещание, като видят вашия чист, богобоязлив живот…“ (1 Петр. 3:1-2). Подобен съвет, но към двете страни в брака дава и св. ап. Павел: „Ако някой брат има жена, неповярвала, и тя е съгласна да живее с него, да я не оставя; и ако някоя жена има мъж, неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя. Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж…” (1 Кор. 7:12-14).

„Най-сетне, бъдете всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло, или хула за хула, а, наопаки, благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение“ (1 Петр. 3:8-7).

Всички изречени думи дотук са жалоните, опорните точки, върху които трябва да се гради бракът. Но и нещо повече. Чрез вярващите в семейството неповярвалите, имайки пред очи живота им, да смекчат сърцата си и да ги обърнат към Бога. Затова „рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен“  (Бит. 2:18). Това е смисълът, предназначението и ползата на семейството, на благословеното от Бога в Тайнството Венчание брачно съжителство между мъжа и жената. А именно – спасението на човешката душа.

 В една своя проповед прот. Димитрий Смирнов отбелязва: „Ние все търсим нещо по-така, нещо някъде встрани, а нашето спасение е под носа ни. Господ е казал: „Възлюби ближния”. А кой е този ближен? Това е този, който в дадения момент е редом с тебе. Ето, жената е ближен, мъжът е ближен, дъщерята е ближен. Затова, който иска да спаси душата си, трябва преди всичко да отиде у дома си…Възпитавайки  деца, миейки посуда, чистейки прозорци, ние служим на Бога, защото се отричаме от себе си и служим на ближния, принасяме на нашия ближен радост, оказваме му любов, а няма нищо по-висше от тази любов. В такива прости, обикновени неща можем да служим на Бога…”

И да достигнем до съвършения завършек на живота ни, посочен от американския православен свещеник Джон Брек: „Участие в сватбата на Христа, Който е жертвеният Агнец и Женихът“.